ОГНЯН СТАМБОЛИЕВ, ПЕН- България

 Тези дни стана ясно, че нашата европейска  България е постигнала още един голям, безспорен успех!  Вече сме на 112-о място в света по свобода на словото в класацията на "Репортери без граници". При това, сред страните от екваториална Африка и Средна Азия! А ще попитате кои са първенците?  Ясни са:  Норвегия, Финландия, Швеция и Дания.

А за онези, които не знаят, ще спомена, че: "Репортери без граници" е авторитетна международна неправителствена организация, базирана в Париж, която изготвя ежегодни доклади за състоянието на свободата на словото в света. Изводите й се ползват за ориентир от международни институции при оценяване на нивата на демократичност в съответните държави.

А за „демократичност” у нас, както се видя особено напоследък,  вече трудно може да се говори. Да не говорим и за свободата на словото. За гонените и бити от полицията на Б. Б.  наши и чужди журналисти през лятото, за уволненията из телевизиите и вестниците, за чистките из... университетите.  Защото стана така, че сега повечето от  институциите и медиите направо слугуват на властта. Да не говорим за упоритото нежелание на премиера да излезе пред народа и журналистите, да се яви в Парламента, което е негово първо задължение...

Да, свободата е не само да говориш смело и честно в кафенето или в парка и драснеш нещо във Фейсбук, а да можеш да изразиш своето мнение свободно, публично, на глас. Като свободен гражданин в свободна европейска държава. При това, според Конституцията! Но за съжаление, у нас от известно време вече не е така. Стигна се до там, че започнаха и репресиите, заплахите, дисциплинарните уволнения, съдебните процеси.  И колкото да е странно, това се случва (колкото и странно да звучи!) вече и на университетско ниво.  Ще спомена само три скандални случая. 

Първият. Преди три години в Пловдивската академия на изкуствата беше направен ремонт на течащия покрив с държавни средства, отпуснати по „волята” на г-жа Менда Стоянова, „главен финансист” от Парламента. Дотук добре! Но какво стана след това? Ректорът Милчо Василев реши, че трябва да удостои „благодетелката” счетоводителка с най- високата научна титла, Доктор Хонорис Кауза (Почетен доктор) на тази академия.  И сложи портрета и в редицата с портрети на големи наши и чужди музиканти  като  Добрин Петков и Кшищоф Пендерецки! 

Тогава от преподавателския състав изразиха принципното си несъгласие проф. д-р Юлиан Куюмджиев и негова съпруга проф. д-р Полина Куюмджиева.  Но въпросният ректор  (вече бивш!) и неговата наследничка, Тони Шекерджиева  вместо да се замислят и да коригират нелепото си решение, решиха да унизят и репресират двамата достойни и утвърдени преподаватели и учени с безспорен принос към българското музикознание и култура.

Втори скандален случай. През миналата есен преподавателят в Софийския университет професор д-р  Михаил Мирчев, известен политолог и социолог, бе обвинен в „расизъм” „ксенофобия”, „антисемитизъм” , едва ли не и „фашизъм” за своите лекции от група студенти. В свое писмо от 30.11.2020 г. професорът отрича лекциите му да съдържат расистко, ксенофобско и антисемитско съдържание и подчертава, че акцентира на културната специфика, на особения манталитет и емоционална реактивност, на поведенчески стереотипи, на различни специфични форми  др., което е нужно за добрата практическа дейност на социалните работници на терен.

Според него става дума единствено и само за формули на приобщаване, за стимулиране на процеси на акултуриране към българската социална и нормативна среда. Проф. Мирчев отбелязва още, че обвиненията срещу него се опитват "под знамената на свободата и социалното равенство да ограничават публичния и университетския диалог по ключови обществени проблеми, по щекотливи теми и обществени рискове - чрез забрана на термини, чрез забраняване на публичното използване на съответни статистически данни и профили". Етичната комисия при  СУ разследва случая и установи, че няма основания за подобни обвинения. Но въпреки това, професорът беше отстранен  от ректора Анастас Герджиков.

И третият, съвсем пресен случай. На 2 април т. г, точно преди изборите за парламент, премиерът, лидер на ГЕРБ и тогава кандидат за депутат Бойко Борисов отиде в УНСС, срещна се с ректора Димитър Димитров и публикува снимки в профила си във Фейсбук, в които се самопохвали по обичайния си начин, че е дал пари за ремонта на Икономическия университет, може би, както винаги... от джоба си, нали?!

В знак на протест срещу тази недостойна постъпка, един от най-добрите преподаватели там, доц. д-р Мартин Осиковски написа в Интернет, че напуска няколко свои длъжности в УНСС в знак на протест срещу използването на университета за политически цели - главен секретар по уеб комуникации, член на редколегията на „Научни трудове“ и „Годишник на УНСС“ и член на атестационната комисия на факултет „Икономика на инфраструктурата”...

Трите скандални случая говорят сами за себе си.

Бедата обаче не е само в цензурата, продажните медии, наглостта на властта. Тя е и в един закон, който трябва непременно да се промени. Става дума за т.н. пълна автономност на висшите учебни заведения у нас. И ако училищата с техните директори и преподаватели подлежат на постоянен контрол и проверки от Просветното министерство, регионалните инспекторати и общините, то вузовете са изцяло под властта на ректорите. А и за свой срам, министърът на образованието Красимир Вълчев не взе никакво отношение по тези скандали. Немалко от тези ректори се държат като местни феодали , въпреки че уж, имало нещо като „етични комисии” за решаването на спорните проблеми.  (Всъщност, така е и в театрите и оперите, в които вече няма художествени съвети, но това е друга тема!) Затова и се случват тези безобразия с прогонването на ценни кадри, изразили своето лично мнение, или до удостояването с титлата Доктор Хонорис Кауза, както се случи в Пловдивската академия с Менда или с Путин във Великотърновския университет!

 П.П. След силен обществен натиск и подписка ректорът на УНСС бе принуден да върне на работа доц. Осиковски, но проф. Мирчев все още не е възстановен в СУ, а тормозът над двамата професори от Пловдив продължава!

  • IN MEMORIAM

    Европеецът Пламен Асенов

     Негова е поредицата „Великите европейци“, излязла в книги, излъчвана по радио „Пловдив“ и публикувана на сайта на „Свободна Европа"

     
  • ПОЗИЦИЯ

    ВУЛКАНизациии

     Коментар на Митко Новков по повод скандала с наградата за роман на годината, която се връчва от фонд "13 века България"

     
  • НЕЗАБРАВИМАТА

    Невена Коканова, която европеизира българското кино

    Тя се наложи на екрана не само с грациозната си красота, но и с щедрия си талант, с който изгради първоначално образите на млади девойки с чисти чувства и естествено поведение 

     
  • КЛАСИКА

    30-те най-добри книги според французите

    Класацията е на френския вестник “Le Monde” от 2013 г. Литературни експерти са селектирали 200 заглавия, а списъкът с първите сто е формиран след избор на десетки хиляди читатели. Представяме ви първите 30.

     
  • ПОРТРЕТ

    Приближаване до Кръстю Лафазанов

    Той не става зъболекар, въпреки че е приет първоначално стоматология, но прави ярки, запомнящи се и незабравими роли в стойностни тв спектакли.

„Колкото повече ограничаваш себе си, толкова повече се разкрепостяваш. Деспотизмът на ограниченията само помага да се достигне точността на изпълнението.”

Игор Стравински, руски композитор, роден на 17 юни преди 142 години

Европейски дни на наследството: В историческите музеи в Плевен и Бяла Черква

Skif.bg горещо препоръчва за посещение и двете места

„Толкин” на Дом Карукоски (ревю)

 

Пиршество за почитателите на английското кино.

"Пътуване до Хавай" на Хесус дел Серо (ревю)

От същата "серия" е и "Пътуване с татко" (2016) на Анка Мируна Лазареску - отново за бягството отвъд Желязната завеса и за трагичните последици от връщането пак зад нея.

Фантастичният свят на магията и езика

 

Слабо звено на „Вавилон: Тайна история“ от Ребека Ф. Куанг е вмъкването на идеята за дискриминацията, която като че ли става неизменна част от съвременната художествена литература...

„Back to Black“ – новият биографичен филм за Ейми Уайнхаус

 

Биографичните филми работят тогава, когато разглеждат малка и слабо позната част от живота на героя и фокусират вниманието си върху нея

Метерлинк на XXI век

 

Не на последно място, говорейки за Саманта Швеблин и конкретно за сборника „Седем празни къщи“, няма как да подминем и факта, че той е постпандемичен, което засилва темата за самотата, за счупените връзки, за личните лудости…