ОГНЯН СТАМБОЛИЕВ, ПЕН- България

 Тези дни стана ясно, че нашата европейска  България е постигнала още един голям, безспорен успех!  Вече сме на 112-о място в света по свобода на словото в класацията на "Репортери без граници". При това, сред страните от екваториална Африка и Средна Азия! А ще попитате кои са първенците?  Ясни са:  Норвегия, Финландия, Швеция и Дания.

А за онези, които не знаят, ще спомена, че: "Репортери без граници" е авторитетна международна неправителствена организация, базирана в Париж, която изготвя ежегодни доклади за състоянието на свободата на словото в света. Изводите й се ползват за ориентир от международни институции при оценяване на нивата на демократичност в съответните държави.

А за „демократичност” у нас, както се видя особено напоследък,  вече трудно може да се говори. Да не говорим и за свободата на словото. За гонените и бити от полицията на Б. Б.  наши и чужди журналисти през лятото, за уволненията из телевизиите и вестниците, за чистките из... университетите.  Защото стана така, че сега повечето от  институциите и медиите направо слугуват на властта. Да не говорим за упоритото нежелание на премиера да излезе пред народа и журналистите, да се яви в Парламента, което е негово първо задължение...

Да, свободата е не само да говориш смело и честно в кафенето или в парка и драснеш нещо във Фейсбук, а да можеш да изразиш своето мнение свободно, публично, на глас. Като свободен гражданин в свободна европейска държава. При това, според Конституцията! Но за съжаление, у нас от известно време вече не е така. Стигна се до там, че започнаха и репресиите, заплахите, дисциплинарните уволнения, съдебните процеси.  И колкото да е странно, това се случва (колкото и странно да звучи!) вече и на университетско ниво.  Ще спомена само три скандални случая. 

Първият. Преди три години в Пловдивската академия на изкуствата беше направен ремонт на течащия покрив с държавни средства, отпуснати по „волята” на г-жа Менда Стоянова, „главен финансист” от Парламента. Дотук добре! Но какво стана след това? Ректорът Милчо Василев реши, че трябва да удостои „благодетелката” счетоводителка с най- високата научна титла, Доктор Хонорис Кауза (Почетен доктор) на тази академия.  И сложи портрета и в редицата с портрети на големи наши и чужди музиканти  като  Добрин Петков и Кшищоф Пендерецки! 

Тогава от преподавателския състав изразиха принципното си несъгласие проф. д-р Юлиан Куюмджиев и негова съпруга проф. д-р Полина Куюмджиева.  Но въпросният ректор  (вече бивш!) и неговата наследничка, Тони Шекерджиева  вместо да се замислят и да коригират нелепото си решение, решиха да унизят и репресират двамата достойни и утвърдени преподаватели и учени с безспорен принос към българското музикознание и култура.

Втори скандален случай. През миналата есен преподавателят в Софийския университет професор д-р  Михаил Мирчев, известен политолог и социолог, бе обвинен в „расизъм” „ксенофобия”, „антисемитизъм” , едва ли не и „фашизъм” за своите лекции от група студенти. В свое писмо от 30.11.2020 г. професорът отрича лекциите му да съдържат расистко, ксенофобско и антисемитско съдържание и подчертава, че акцентира на културната специфика, на особения манталитет и емоционална реактивност, на поведенчески стереотипи, на различни специфични форми  др., което е нужно за добрата практическа дейност на социалните работници на терен.

Според него става дума единствено и само за формули на приобщаване, за стимулиране на процеси на акултуриране към българската социална и нормативна среда. Проф. Мирчев отбелязва още, че обвиненията срещу него се опитват "под знамената на свободата и социалното равенство да ограничават публичния и университетския диалог по ключови обществени проблеми, по щекотливи теми и обществени рискове - чрез забрана на термини, чрез забраняване на публичното използване на съответни статистически данни и профили". Етичната комисия при  СУ разследва случая и установи, че няма основания за подобни обвинения. Но въпреки това, професорът беше отстранен  от ректора Анастас Герджиков.

И третият, съвсем пресен случай. На 2 април т. г, точно преди изборите за парламент, премиерът, лидер на ГЕРБ и тогава кандидат за депутат Бойко Борисов отиде в УНСС, срещна се с ректора Димитър Димитров и публикува снимки в профила си във Фейсбук, в които се самопохвали по обичайния си начин, че е дал пари за ремонта на Икономическия университет, може би, както винаги... от джоба си, нали?!

В знак на протест срещу тази недостойна постъпка, един от най-добрите преподаватели там, доц. д-р Мартин Осиковски написа в Интернет, че напуска няколко свои длъжности в УНСС в знак на протест срещу използването на университета за политически цели - главен секретар по уеб комуникации, член на редколегията на „Научни трудове“ и „Годишник на УНСС“ и член на атестационната комисия на факултет „Икономика на инфраструктурата”...

Трите скандални случая говорят сами за себе си.

Бедата обаче не е само в цензурата, продажните медии, наглостта на властта. Тя е и в един закон, който трябва непременно да се промени. Става дума за т.н. пълна автономност на висшите учебни заведения у нас. И ако училищата с техните директори и преподаватели подлежат на постоянен контрол и проверки от Просветното министерство, регионалните инспекторати и общините, то вузовете са изцяло под властта на ректорите. А и за свой срам, министърът на образованието Красимир Вълчев не взе никакво отношение по тези скандали. Немалко от тези ректори се държат като местни феодали , въпреки че уж, имало нещо като „етични комисии” за решаването на спорните проблеми.  (Всъщност, така е и в театрите и оперите, в които вече няма художествени съвети, но това е друга тема!) Затова и се случват тези безобразия с прогонването на ценни кадри, изразили своето лично мнение, или до удостояването с титлата Доктор Хонорис Кауза, както се случи в Пловдивската академия с Менда или с Путин във Великотърновския университет!

 П.П. След силен обществен натиск и подписка ректорът на УНСС бе принуден да върне на работа доц. Осиковски, но проф. Мирчев все още не е възстановен в СУ, а тормозът над двамата професори от Пловдив продължава!

Добавете коментар


Защитен код
Обнови

  • ЗОВ

    Райна Кабаиванска: Ваксините са едно голямо чудо, което ще ни спаси

    "Най-важната ми роля е на преподавател на старите италиански оперни традиции", казва оперната певица

     
  • В ТЪРСЕНЕ НА ИСТИНАТА

    „Невидимата искра на Възраждането“

    Тази книга описва малко известни и изключително любопитни факти, нишката на разказа често минава граници и прескача в различни държави. Имена, известни ни от чуждата литература и история се оказват в неочаквани връзки с българи и няма никакво съмнение, че всички подеми, случили се в Европа и Азия са резонирали силно и у нас.

     
  • КЛАСИКА

    30-те най-добри книги според французите

    Класацията е на френския вестник “Le Monde” от 2013 г. Литературни експерти са селектирали 200 заглавия, а списъкът с първите сто е формиран след избор на десетки хиляди читатели. Представяме ви първите 30.

     

„Истина е, че всеки се измерва със своя мярка и мерило.“

Хораций, древноримски поет, роден на 8 декември преди 2086 г.

Анкета

Ходите ли на културни събития, откакто се изисква сертификат?

Да - 27.6%
Не - 65.5%

„Толкин” на Дом Карукоски (ревю)

 

Пиршество за почитателите на английското кино.

"Пътуване до Хавай" на Хесус дел Серо (ревю)

От същата "серия" е и "Пътуване с татко" (2016) на Анка Мируна Лазареску - отново за бягството отвъд Желязната завеса и за трагичните последици от връщането пак зад нея.

"Смъртта на Сталин" на Армандо Янучи (ревю)

И дано повече хора осъзнаят, че най-верният сателит на Русия - България, се е ръководила единствено по този модел.

В „Мъжът с червеното палто“ Барнс е великолепен, в най-добра форма

 

Коментар на литературния критик Митко Новков

„Домът на Гучи“ – плюсове и минуси     

                        

Получил се е красиво заснет, равен и протяжен филм, който не може да живне дори и с документално точно пресъздаденото убийство на Маурицио Гучи на 27 март 1995 г. - ревю от Борислав Гърдев

"Любов като обувка, любов като чадър" - истинско пътуване във времето и пространството

 

Преводачът Огнян Стамболиев за новата книга на Матей Вишниек