„Но нима думата е само за онова, което засяга Германия? Не е ли ясно:-изстъпленията срещу евреите в тази страна са не само едно последствие от страшната трагедия на германизма въобще, но са и един етап в опасното разрастване на същата трагедия. Цветущ седемдесет милионен народ се превърна през един исторически момент в немощна тълпа от парии, които се обрекоха на гладна смърт и на самоизяждане. Може ли такава трагедия да се изрази само в преследване на евреите? Не, това е един печален етап. Надигналата се тъмна стихия ще надхвърли гибелта на невинните в нищо местни евреи и ще залее света! Ние можем да твърдим това – ние, шепата българи, защото го чувстваме по неизмеримата трагедия на родината си.”

„Страшното е, че гноясалият цирей е цъфнал у всички среди — и у попа, и у учителя, и у общественика от всевъзможните отправления... Надникнете в криминалната хроника от последните години!“

„За да се постигне добър език и лек стил са потребни две качества, които наглед се изключват: трябва школуване в езикознание (писателство) и трябва вдъхновение."

„Ние сме изстрадан и почти обезверен народ. От там е основната черта в характера ни днес: антисоциални сме, почти анархистични. Моралните ценности у нас са затвърдени повече край тъмна мъченишка битова кора. И когато тя рухва, както е днес, разголването е неминуемо."

„Тъга и чернило вее сега от това тихо дворче със спретната градинка, свито сякаш гнездо, под моя прозорец; като застаряла и грухнала изглежда малката селска къщица. Човешкият живот! - каква непрестанна върволица е той, върволица от любов и вяра, надежда и измама, радости и сълзи, сълзи..." 

„Хубав е животът, о, младеж, а дваж е той по-хубав за нас - синове на тих, непокварен и мъченишки народ. Пътят на живота ни е оросен със сълзи от всенароден копнеж за обич, добро, светлина. Разкрийте сърцата и душите си за обич, добро и негасими лъчи! О, въоръжете се с това и всяка стъпка от живота ви по затънтените наши села и колиби, из които вий утре ще се пръснете като скромни труженици, - всяка стъпка, казвам, от живота ви по там ще бъде само едно благатно шествие.“

„Българските политици не четат книги, а още по-малко романи.“

„В душата ми се разгаря светлина; млад съм аз и крилата сила ме движи да разкрия ръце и да прегърна целия свят.“

„Спечелил избора. Опил се. И псува сред нощта. Какво става в душата на тия бедни люде? Той не ме и позна. Надали е запомнил и името ми. А с каква тържественост каза: “Правицата нави.”

Правицата? Но коя е тя, тази правица? Къде е тя? Дай ми я, бедни Първо, посочи ми я и аз ще намеря може би сила в себе си да сложа глава за нея.“

АНТОН СТРАШИМИРОВ -  български писател, драматург, публицист и политик, роден на 15 юни 1872 г. Негови братя са политикът Тодор Страшимиров и историкът Димитър Страшимиров. Учил е в Швейцария, където слуша лекции по литература и география, запознава се със западната литература и философия, включително с творчеството на Хенрик Ибсен, Аугуст Стриндберг, Морис Метерлинк. Сътрудничи на изданията „Ден“, „Мисъл“, „Българска сбирка“, „Ново време“, „Социалист“, „Летописи“, „Просвета“, „Демократически преглед“, на вестниците „Развигор“, „Литературен глас“ и други. Автор е на много разкази, но е най-известен с рома си „Хоро“. Участва в създаването на Комитет за защита на евреите, заедно с вдовицата на държавника Петко Каравелов – обществената деятелка Екатерина Каравелова, проф. Асен Златаров, проф. Петко Стайнов и други. 

Умира във Виена на 7 декември 1937 г.