„Уилям Фокнър, моят велик пример и голям учител, казва: „Ако престанеш да изпитваш болка, трябва с подозрение да се самоогледаш и запиташ дали още си жив." Прав е“.

„Като убеден демократ аз съм винаги в абсолютна опозиция. Но се старая да не издребнявам и да се държа на ниво.“

„Нищо не създава по-голямо неудобство от това да бъдете подложени на непредвидено подозрение.“

„Превъзходството се придобива с честен труд.“

„Колко знаете, това е все едно да кажете, че обичате някого, когато го видите.“

„Ако твоето превъзходство е голямо, не трябва да го използвате, това е незаслужена победа – неблагородно е.“

„Много е хубаво да имате в резерв желание, но трябва внимателно да помислите за момент, кога да го изразите.“

„В нашия свят всеки човек на изкуството знае за безправието, за глада, за преследванията, за опасните мечти. Очаквам от него някакво съчувствие, справедливост и протест.“

„Чрез знанието си художникът става съучастник в глада и в безправието, в преследването на хората, но и в техните дръзки мечти, затова не приемам, че тъкмо той може да си присвои привилегията на невинността.“

„Трябва да се признае, че въздействието на литературата не може да се изчисли. Това означава, че ако защитаваш някого или някакви убеждения, от това не следва реален резултат още на следващия ден. Аз вярвам в постепенното, латентното, практическо невидимо въздействие на литературата.“

„Писателят трябва да бъде морална инстанция. Трябва да проявява солидарност с безправните и беззащитните.“

„Трябва ли литературата да следва актуалните събития? Уверен съм, че тя е такова средство за масова информация, което никога не е в състояние да бъде в крак със случващото се.“

„По принцип никога не се карам с критиците… Критиците са просто читатели, които имат възможност да публикуват своите възгледи. Както се оказва – те са млади, възрастни хора… Хората, които пишат критични статии и ревюта също се намират в определени ситуации, те имат определена степен на чувствителност, ниво на образование, чувствителни към някои проблеми.  Затова за книгите съдят според техните си преживявания. Съвсем е ясно, че няма какво да направим по този въпрос.“

„Голяма тревога у мен предизвиква ограничеността на много млади хора в тази страна, както може да се предположи, училището и семейството са длъжни да изяснят причинно следствените връзки в историята… Тези хора са готови да осквернят гробище, хвърлят запалителни бомби по домовете, маршируват по улиците на Германия с нацистки символи, подиграват се на възрастни и на хора с увреждания. Това е което ме тревожи в тази страна.“

ЗИГФРИД ЛЕНЦ – германски писател и драматург, роден на 17 март 1926 г. Още като ученик е мобилизиран във военноморските сили, откъдето дезертира. След края на Втората световна война Ленц следва философия, английска филология и литературознание в Хамбург. После работи като журналист и редактор в авторитетния всекидневник „Ди Велт“.

Литературният му дебют -  „Имаше ястреби в небето“ (1951), е посрещнат с интерес. Следват романите му „Дуел със сянката“ (1953), „Мъжът сред потока“ (1967), „Хляб и зрелища“ (1959) и „Градски разговори“ (1963). Особено висока оценка и световен успех му донася романът „Час по немски“ (1968). Следващите му романи са, „Образецът“ (1973), „Музей на родния край“ (1978), „Загубата“ (1981), „Учебен плац“ (1985), „Звукова проба“ (1990), „Бунтуването“ (1994), „Наследството на Арне“ (1999) и „Бюро за намерени вещи“ (2003).

Майстор е и на краткия разказ. Сред прозаичните му сборници личат „Тъй нежна бе Зулейкен“ (1955), „Ловци на подигравки“ (1958), „Корабът-фар“ (1960), „Гласовете на морето“ (1962), „Нарушителят на правилата“ (1965), „Събрани разкази“ (1970), „Айнщайн прекосява Елба при Хамбург“ (1975) и „Зяпач“ (2004).

Носител е на множество литературните награди: „Рудолф Александер Шрьодер“ на град Бремен (1962), „Герхарт Хауптман“ (1970), „Андреас Грифиус“ (1979), „Томас Ман“ на град Любек (1984), „Вилхелм Раабе“ на град Брауншвайг (1987), „Жан Паул“ на провинция Бавария (1995) и „Самуел Богумил Линде“ (1998), както и наградата „Гьоте“ на град Франкфурт на Майн (1999).

Умира на 7 октомври 2014 г.

 

  • РЕКВИЕМ

    Извън алеята

    Марин Георгиев за Кирил Кадийски:

    "Беше вулкан, който постоянно изригва…"

     
  • КЛАСИКЪТ

    Неостаряващият гений: 270 години Моцарт

     От дете-чудо до безсмъртен творец, променил музиката завинаги...

    • Моцарт и... Хитлер!  Една абсурдна история…
    • Истината за смъртта на гения.
     

„Философстваме, когато всичко отиде по дяволите.“

Дж. М. Кутси, южноафрикански писател, роден на 9 февруари преди 86 години

Прочетохте ли коледните романи на Антъни Хоровиц?

 

За филолозите четенето на роман на Хоровиц предоставя още едно удоволствие – да разглобяваш творбата и да търсиш скрития механизъм, който я прави толкова добра.

 

„Момчето си отива“ – вечният символ на първата любов

 

SKIF припомня емблематичните игрални филми по сценарии на писателя Георги Мишев.

„Мистър Джоунс“ на Холанд: 100-годишната рецепта на Сталин за геноцид в Украйна

 

Лъсва и образът на охранената журналистическа гилдия на чуждестранните кореспонденти, базирана в Москва.

Триумф за Кирил Манолов в „Риголето“

 

"В контекста на днешния осезаем недостиг на автентични Вердиеви гласове Риголето на Кирил Манолов е рядък пример за пълнокръвна, стилово издържана и дълбоко емоционална, забележителна интерпретация." - рецензия от Василена Атанасова

Да запазиш човешкото си достойнство (ревю)

 

„Върховният Марти“, или за цената на победата и границите на Аз-а...

 

За диалога между киното и литературата

 

През лабиринта на изкуствата: книгата на Владимир Донев „Българската литературна класика във филмовото изкуство“...