„Когато ще кажеш нещо, кажи го просто, разбрано, увлекателно, да увлечеш човека да го прочете.”

„От писателя преди всичко не трябва да изискваме друго, освен да бъде писател. Ако то има темперамент и сила да играе общественa роля – толкоз по-добре; но да играят роля, а да не са общественици-приспособители или въобщественици.”

„Детската литература трябва да бъде детска, а не детинска.”

„В малка страна малко книги се харчат. Където интелигенцията няма пари – още по малко. А където няма по-голям духовен интерес – съвсем малко.”

„Писатели имаме, но литература нямаме. Ние нямаме национална литература, пораснала на наша родна почва, посята от български дух, чисто наше народно дело, скъпоценна и необходима радост за всекиго – като народен символ и народен лик.”

„Нашата интелигенция е убога духом. Липсват и всякакви копнежи към възвишеното, в нея не се таи никаква творческа енергия, тя не цени, не признава и не допуща тая енергия в отделната личност. Всичко в нея е сведено до делнична практичност.”

„В такава некрасива среда, без душа и физиономия, маса без личности, дето не мож познаеш парвенюто от истинския човек, ни могат да виреят великите и възвишените образи на творческата мисъл, на литературата и изкуството. На такава публика й дай жълта преса – да храни с нечистотии душата й и да гъделичка мъничкото й любопитство, да възхвалява евтиния морал, да пази и величае официалната й чест, да дразни дребното й честолюбие, да попълнува и задоволява акълчетата й с пикантни новини.

Всред такова общество един писател, един духовен работник е сирак и самотник.”

„Мене не ми е криво, нито мъчно, че ще ми кажат нещо, че ще ме поправят.”

„Стилът се ражда с твореца. Това е способността му да пише. Но той се оформява от прочетените книги, от работата над произведенията на големите писатели. Автор, който няма свой стил, не е голям писател.”

 „Всички млади хора от моето поколение, които се проявяваха като писатели, художници и учени и са направили нещо за народа, науката и изкуството, израснаха при много тежки условия.

През 1903 г., когато проф. д-р Шишманов стана министър на народното просвещение, за да ми даде възможност за по-спокойна творческа работа, назначи ме за учител в софийска прогимназия и ме командирова за чиновник в Университетската библиотека. След това ме изпрати в Париж, дето прекарах 7 месеца.”

---

Докараха насила жените и децата пред голямата клада и доведоха монаха вързан. Хубавото му лице бе весело и по него нямаше бледността на страха. Като видя познатите си, които, събрани наоколо, скритом плачеха, той се усмихна и запя. Запя една малка безгрижна песен, която тъй много развеселяваше младежта. Стражата запали кладата. Буйни пламъци обгърнаха сухите дърва и се издигнаха високо.

Уловиха монаха да го хвърлят, за да се изпълни наказанието, но той ги спря с усмивката си и каза:

— Оставете ме да се покача сам.

И като запя хвалебна богу песен, той приближи кладата, покачи се на дебелите горящи дървета и навлезе в пламъците. Из народа се чуха писъци и плачове. Жените паднаха на колени, захлупили лица на земята, и заридаха. Никой не искаше да вдигне очи и да види мъките на веселия монах, който беше ги ободрил, съживил и преобразил с песните си, с веселостта си и с кротостта си. Но ето че от кладата се понесе пак песен. Монахът пееше засмян, хубав, благ и вдъхновен, а пламъците около него се превръщаха в цветя, извиваха зелени стъбла нависоко и от тях падаха благоуханни цветове — бели, алени и розови. Еникий късаше с две ръце от тях и хвърляше към народа, който почна да вика, да пее хвалебни богу песни и да играе лудешки наоколо. Обезумяла от страх, стражата се разбяга и народът последва монаха, който, невредим, слезе от кладата, която бе се превърнала на цветна веранда.

И тръгна пак между народа със своите жизнерадостни песни, които носеха надежди. Хората не падаха духом, не униваха. У тях се събуди желание за труд и за по-хубав живот.

Из „Веселият монах” („Под манастирската лоза”)

---

„То целият свят е болен, синко. Едни от това, други от онова. Няма здрав човек на света. Гледаш тялото желязно, а душата – гнила.“

Из  “Спасова могила“

---

 „Ако го нямаше злото, никой нямаше да знае що е добро.“

Из „Пророк“

---

 „Живеем като червеите в дървото, всеки гризе и си прави път според силите си.“

Из „Пророк“

---

 „Любовта бяга от човешките сърца, хората не са вече братя.“

Из „Гераците“

---

— Ти нямаш грях, нямаш грях — повтори той.

— Па нямам та… какво ще имам…

— Как живееш в планината… молиш ли се на бога?

— Какво ще му се моля — каза непознатият, след като помисли малко. — Чудя му се. Па аз съм близо до него, та… На върха на планината, под само звездите. Па му се чудя, наистина, чудя му се.

— Свет човек, свет човек — говореше в себе си отец Никодим.

— А така, да си откраднал нещо, да си направил пакост?

— Не съм, брате. Какво, пази боже! Да взема чуждо, пакост да правя? А, не…

— Свет човек, свет човек — мисли изповедникът.

— Ами нещо да си излъгал?

— Ами че кого да лъжа там в пустинята. Дърво и камък се не лъже. Па стоката… Какво да го лъжеш… добиче. То се и не лъже… Човек се лъже, истина, ама де да го намериш, та да го излъжеш. Па и за какво ще го лъжеш?

— Свет човек, свет човек — удивлява се в душата си отец Никодим и му се струва, че се намалява пред него като мушица.

— Ами жени, жени срещаш ли? — решава се да попита изповедникът.

— Е, пък може ли без жени, брате? — усмихва се добродушно праведникът. — И то е божа работа.

— Кое? — попита изповедникът, повдигна се на пръсти и широко отвори очи.

— Това де, дето го рече, женските работи.

— Как божи работи?

— Е, така де, пак така си е.

„Чудак“ — помисли отец Никодим.

— Тъй да си имал работа с жени отблизо… сношение?

— Па имал съм, брате.

— Навярно много рядко?

— А, не, честичко, честичко — каза с добродушна откровеност непознатият.

— Где намираш в планината жени?

— То жени сякъде ще намериш, като търсиш.

„Грешник — мисли си изповедникът и го гледа подозрително. — Дали не е дяволът преобразен, дошел да ме изкушава?“

Умилението изчезна от лицето на отец Никодим. Той взема строг вид.

— Как намираш жени в оная планинска пустиня?

— Някои сами идат.

— А други?

— Други ме викат по колибите.

— А-а…

— Има една вдовица там на едни колиби. Често ме вика. И наглежда ме жената, и пере ме. Пък една идва отдалеко. Ама за нея какво ще ти разправям, тя е от друг район. Тя е по-хубава.

— Само две ли?

— Е, има още три четири.

— Това е грях — каза с възмущение изповедникът и очите му се отвориха застрашително.

— Грях ли? — учуди се непознатият. — Че отде да знам. Кой да ми каже там в планината.

— Грях, голям, непростим — викна гневно свещеникът.

— Като е грях, тогава ще си вървя — все така добродушно и наивно отговори непознатият, повдигна шапката си, тропна с тоягата и си тръгна.

— Не знам, не съм знаял — замъмра той и звънчетата запяха в краката му.

Но отведнъж се спря, като че бе забравил нещо, обърна се към изповедника и попита учудено:

— Аз мъж ли съм?

— Да, мъж си, мъж си — троснато му отговори отец Никодим.

— Е, грешно ли е, че съм мъж?

 

Отец Никодим млъкна учудено.

Из „Изповед” („Под манастирската лоза”

---

“Тръгнал дядо за Златица,

изгубил си ръкавица.

Там играла на поляна

малка мишчица Гризана,

ръкавичката видяла

и на топличко се свряла.“

Из „Дядовата ръкавичка“

---

 „Ей, хора, тая беда за вас е малко! Чумата, чумата ви се пада! Потънахте в грехове до шия, продадохте душите си на дявола, забравихте пост и пречест, пропихте се и разгневихте бога … Сега сърбайте каквото сте дробили! Думах ви да подновим параклиса под село – не искате! Теглете сега!“

Из „Напаст божия“

---

 „Всичко, всичко тъне в кал – и души, и сърца, и умове, и хора, и говеда, и всичко… Вечно окаяние, вечно безпомощно напъване, вечно омразно жабуркане из тая тиня. Нито криле има, нито простор има… А поробената душа иска да живее волно, широко и пълно… Волно, широко и пълно! Каква смисъл съдържат тия думи?“

Из „Кал“

---

 „Като заваля дъжд, та цяла неделя! Тихо, кротко, ден и нощ.“

Из „На браздата“

---

ЕЛИН ПЕЛИН (Димитър Иванов) - български писател, роден на 18 юли 1877 г. Автор е на редица разкази, наситени с жизнерадостен и весел смях, в които се оглежда дяволитият български селянин, готов да се шегува и в най-тежките моменти от своя нерадостен живот. В непретенциозните си, но много популярни хуморески в стихове и проза от сборника „Пижо и Пендо“ (1917) майсторът на иронията и на скептичния шопски присмех пародира увлеченията по селската идилия и поетизираната патриархалност, като им противопоставя суровата и примитивна правда на истинския живот. Наричан е „певец на българското село“.

Умира на 3 декември 1949 г.

 

Добавете коментар


Защитен код
Обнови

„През целия си живот бях преследван от мисълта, че очевидно мъжете не искат да бъдат свободни. Те винаги искат да бъдат роби на някого, например на кариера или жена.“

Марчело Мастрояни, италиански актьор, роден на 28 септември преди 97 години

Анкета

Хареса ли ви концертът на Соня Йончева и Пласидо Доминго в София?

„Толкин” на Дом Карукоски (ревю)

 

Пиршество за почитателите на английското кино.

"Пътуване до Хавай" на Хесус дел Серо (ревю)

От същата "серия" е и "Пътуване с татко" (2016) на Анка Мируна Лазареску - отново за бягството отвъд Желязната завеса и за трагичните последици от връщането пак зад нея.

"Смъртта на Сталин" на Армандо Янучи (ревю)

И дано повече хора осъзнаят, че най-верният сателит на Русия - България, се е ръководила единствено по този модел.

Майер Лански – ангелът с мръсно лице

 

Интерпретацията, която прави Харви Кайтел на Майер Лански е модерна класика, която трябва да се изучава като образец на актьорско майсторство в киноучилищата.

В "Заповед за арест. Как станах враг номер едно на Путин" се оглежда България на ББ

 

"Горещо я препоръчвам на всички – и на русофили, и на русофоби; и на разумно мислещи, и на изначално предубедени; и на силно ангажирани, и на напълно безразлични; и на много информирани, и на малко знаещи" - ревю на Николай Слатински

Дуилиу Замфиреску, за когото изкуството не бива да репродуцира действителността

 

Трилогията на класика представя и участието на северната ни съседка в Руско- турската война от 1877- 1878 г.