„Чуждата култура несъмнено е упражнила някакво въздействие върху мене като човек и поет, щом седем години непрекъснато съм бил изложен на нейните ветрове… Много от моите човешки качества са дошли оттам.”
„Ако съм имал някаква амбиция, тя е била само една: да не повтарям чужди образци, да бъда само свой.”
"Поезията е вечна, както е вечна нуждата от идеал, от вяра в живота. Цялото човечество - от неукия и непросветения ум до най-извисения, чувства понякога нужда да се издигне над действителността и да заживее в друг свят: света на поезията."
----
Безнадеждни са моите думи,
безнадеждна е мойта любов,
моя стих е лъча на безумие,
мойта песен е горестен зов.
В самотата на морната утрин
гасне моята мъртва звезда
и душата ми, трепетна лютня,
безприютна трепти и ридай.
---
Съмна в сънните градини...
Съмна
в сънните градини,
всяка капчица роса
отразява ведросини,
ведросини небеса.
Сребърни лъчи долавят
на живота песента
и смирено благославят,
благославят вечността.
Събуди се, дух замрежен
среди рой самолъжи,
за блена си - чист и нежен,
чист и нежен разкажи.
1910
---
Тихият пролетен дъжд...
Тихият пролетен дъжд
звънна над моята стряха,
с тихия пролетен дъжд
колко надежди изгряха!
Тихият пролетен дъжд
слуша земята и тръпне,
тихият пролетен дъжд
пролетни приказки шъпне.
В тихия пролетен дъжд
сълзи, възторг и уплаха,
с тихия пролетен дъжд
колко искрици изтляха!
1918
---
Светло утро, ти прокуди...
Светло утро,
ти прокуди
всяка пара и мъгла –
пеперуди, пеперуди,
тънки сребърни крила.
Ти безбрежна шир събуди,
звънна в моите стъкла –
пеперуди, пеперуди,
тънки сребърни крила.
Затрептяха изумруди,
цяла мрежа светила -
пеперуди, пеперуди,
тънки сребърни крила.
---
КРЪГОЗОРИ надвесени
и сплътени тъми.
Ръми,
есен е.
В глухи жалби унесени,
ние бродим сами.
Ръми,
есен е.
------------------
ДРУГИТЕ ЗА НЕГО
„Николай, защо ние, всичките, се уплитаме във въпроси - за други лесно разрешими, а за нас страшни като смъртта?" - Димчо Дебелянов
---
„Лилиев е бял, сребристо бял.”
„Поезията на Николай Лилиев е така тиха, защото се стреми да сътвори своя стих от материя, по безплътно и от словото – тишината. Затова неговата поезия естествено се сля с мълчанието и неговото мълчание е също поезия.” – Светозар Игов
---
„Лилиевата поезия е всекидневното изпитание на стремежа към святост. За което поетът ни е оставил достатъчно белези. Единият от които е, че пише стихотворения без заглавия, като че записва в дневник преживяното. В тях няма предизвикващи размисъла и емоцията събития, а само проявления на божествеността, на вечното познание – душа, природа, утрин, нощ, ден. Няма имена и личности освен библейски или други исторически. Това е и такъв следва да е интериорът на духовно устремения самотник на ХХ век.” - Йордан Каменов
---
„Николай Лилиев е един от ключовете за разбиране смисъла и същността на българската художествена литература след Освобождението.” - Панко Анчев
---
„Николай Лилиев е може би най-чистият, най-завършеният български лирик, ако имаме предвид красотата на задушевното звучене и голямата изисканост на стихотворната техника. Докато го чета и препрочитам, аз непрекъснато си повтарям, че за него е говорено и писано много по-малко, отколкото той заслужава като поет, като образец на европейско мислене, но и на национална самобитност на езика, като един от забележителните строители на българския театър, като цялостно присъствие в нашия духовен живот.” – Юлиан Вучков
---
НИКОЛАЙ ЛИЛИЕВ – поет и драматург, роден на 26 май 1885 г. Срещата му с Димитър Подвързачов през 1903 г. се оказва катализатор за поетическите му изяви. По това време Николай Попиванов (както е рожденото му име) е дипломиран възпитаник на Търговската гимназия в Свищов и си изкарва хляба като чиновник в старозагорската земеделска банка. Началото на литературната му дейност го праща през 1905/06 г. да следва литература в Лозана, откъдето изпраща стихове в списанията „Ново общество“ и „Демократически преглед“. При завръщането си се запознава се и с Димчо Дебелянов, Владимир Василев и Боян Пенев. Става учител в София. Заедно с Димчо Дебелянов се радва на покровителството на Димитър Подвързачов и на приятелството на млади поети, журналисти и художници от неговия артистичен кръг. Същата година в сп. „Съвременник“, № 2, под стихотворението „An die Natur“ („Към природата“) за пръв път се подписва с псевдонима Николай Лилиев, измислен от редактора на списанието Георги Бакалов. Когато през 1920 г. Владимир Василев започва да издава сп. „Златорог“, Лилиев му става постоянен сътрудник. От 1921 г. до септември 1924 г. поетът работи в библиотеките на Виена и Мюнхен върху подготовката на историческа библиография за българския стопански живот през вековете. Докато е в чужбина излиза книгата му „Лунни петна“. След поемата си „Родина“ (1925) в продължение на 9 години Лилиев не публикува нови стихове, но се отдава на драматургия. Като драматург в Народния театър (1934–1960) той превежда огромна част от европейската класическа и съвременна драма: Уилям Шекспир („Сън в лятна нощ“, „Ромео и Жулиета“, „Крал Лир“), Пиер Корней („Сид“), Морис Метерлинк („Чудото на Св. Антоний“), Хуго фон Хофманстал („Електра“), Виктор Юго („Ернани“), Алексей Толстой („Цар Феодор“), Хенрик Ибсен („Малкият Ейолф“) и др. Името на поета е свързано с разцвета на българския театър през 30-те и 40-те г. След комунистическия преврат на 9 септември 1944 г. поезията на Лилиев е отречена от официозната критика. Избран е за академик (1945); участва активно в изданията на Института за литература при БАН, но повече не написва нито ред поезия. Умира на 6 октомври 1960 г.
