„Пенчо Славейков не е най-високата точка, до която може да се възмогне българската поезия, за нас той не е идеално съвършенство - сами ние бихме изтъкнали не един крупен недостатък в творенията му, - но ще преувеличим ли, ако кажем, че днес в нашата поезия не е създадено нещо по-ценно и по-значително.

До ден днешен той остава най-голямата фигура в литературата ни. Копията, хвърляни от засада върху него, се разбиват и падат върху главите на пигмеи, които с глупостта си искат да съборят най-яката твърдина в родното ни изкуство. От техните безплодни усилия може да остане само един комичен спомен някога. Никой не може да отрече и заличи Славейкова в съзнанието на тия, които дирят днес в литературата ни отражение на една по-дълбока мисъл и по-трайни художествени ценности.”

-

„Следата, която оставя Алеко Константинов след смъртта си, минава не само през българската литература - тя се простира и през нашия обществен и духовен живот. Алеко е една от ценните, бихме казали, идеалните личности в историята на българската интелигенция - онези личности които наложиха своя отпечатък върху живота на нашата младеж през 90-те години.”

-

„На всеки случай за мен самия имаше нещо тъмно във всичко това, нещо, което чувствувах като сила, която ще ми разкрие погрешни пътища, ще окрили духа ми  и ще ме подеме. Но аз само за миг почувствах тая сила – тя не може да ме завладее.”

-

„Аз искам всичко, което се зароди в мен, да го изживея, искам да прегори то в огнището на душата ми.”

-

„Нещо тъмно искаше живот, без да ме пита – една друга воля, не моята воля. Дали то изчезна безследно, завинаги или се стопи в мен, за да се пробуди отново с нова сила?”

-

„След изживяването на едно ражда се друго - човек живее с това друго, за да го изживее и превъзмогне, и тъй с богатството на неговата душа расте неговата смелост и сила. Това, което иска живот, трябва да се изживее, да прегори в огнището на душата. Само така се пречиства и възражда тя. Остане ли нещо неизживяно, непрегоряло, то се натрупва в нея и загася нейния огън. Неразумно е да се мисли, че посредством волята може да се преодолее всяко силно чувство, което считаме за опасно. Остане ли влечението неудовлетворено, колкото е по-мощно, толкова по-силно раздрусва душата и я разбива. Никаква воля не е в състояние да го преодолее.”

-

„Но все пак какъв красив трагизъм се крие в борбата между мощното чувство и силната воля - макар този трагизъм да довежда до вътрешни катастрофи...”

-

„В чистилището на душата ни прегарят всички страсти.”

-

„Тъмни, всевластни, свободни сили живеят в нас.”

-

 „Тежко ни, ако бихме помислили, че сме казали всичко, което е трябвало да кажем.”

-

„Моето нещастие е, че пораснах  с един идеал, който не е бил и не е за тоя свят.”

 -

ДРУГИТЕ ЗА НЕГО

Владимир Василев: „Боян Пенев можеше да бъде поет – затова никоя лъжа в поезията не можеше да остане скрита за него.

Можеше да бъде художник – достатъчно е тънкото му наблюдение и нерв на художник.

Той можеше да бъде музикант – и написа великолепната си книга за Бетовен.

Но и поетът, и художникът, и музикантът се чувстваха във всичко като в огромен и дълбок фон.

Такива хора могат нищо да не „напишат" – достатъчно е само тяхното присъствие. То вече е една мярка за времето.”

Дора Габе: „Боян беше изключителен човек. Такъв не съм срещала. И вече няма да се роди такова съчетание на способност, ум, характер. Голяма личност. Човек с други измерения.”

Андрей Стоянов: „Той беше аристократ по дух – като малцина у нас. Тоя вроден аристократизъм не му позволяваше да дружи с хора, които не можеше да уважава. Тяхното присъствие го гнетеше и той ги отбягваше. Но никога не отправяше зла дума към тях – защото злите чувства бяха чужди за душата му.

Рядко отправяше упрек към неприятелите си; но приятелите му – тъкмо ония, които обичаше и можеше да назове свои – бяха непрестанно изложени на неговата благородна критика. Приятелят беше длъжен да знае пътя и никога да не изневерява на себе си... Той беше жив образец за всичко, което сам очакваше от приятелите си...”

Блага Димитрова: „Бледно продълговато лице на отшелник, полузасенчено от черна брада, която се слива с тъмнината на фона и на дрехата. И цялата здрачност е пронизана от погледа: вглъбен, пламтящ, взрян право в душата ти. До другия край на коридора да идеш този поглед те следи, сякаш иска да проникне в теб и да събуди някакви непознати пориви.”

БОЯН ПЕНЕВ – литературовед литературен историк, роден на 27 април 1882 г. Завършва славянска филология в СУ УСв. Кл. ОхридскиФ (1907). От 1909 г. преподава в университета. Известно е участието му заедно с д-р Кр. Кръстев, П.Ю. Тодоров, Пенчо Славейков, Кирил Христов, Пейо Яворов и Владимир Василев в литературния кръг "Мисъл". От 1912 до 1914 г. за научната си дейност и литературни изследвания пътува до Мюнхен, Берлин, Краков, Варшава и Прага. В Краков заедно с Дора Габе установява връзка с литературното направление "Млада Полша". Автор е на фундаменталния четиритомен труд "История на новата българска литература", „Дневник. Спомени”, „Изкуството е нашата памет”, и др. Умира на 25 юни 1927 г. в София.

 

Добавете коментар


Защитен код
Обнови

"Компютрите сами по себе си са добри, но не и когато поглъщат човека."

Ингви Малмстийн, шведски музикант и композитор, роден на 30 юни преди 59 години  

Анкета

Подпишете се в подкрепа на украинския народ!

Путин е престъпник! - 89.2%

„Толкин” на Дом Карукоски (ревю)

 

Пиршество за почитателите на английското кино.

"Пътуване до Хавай" на Хесус дел Серо (ревю)

От същата "серия" е и "Пътуване с татко" (2016) на Анка Мируна Лазареску - отново за бягството отвъд Желязната завеса и за трагичните последици от връщането пак зад нея.

"Смъртта на Сталин" на Армандо Янучи (ревю)

И дано повече хора осъзнаят, че най-верният сателит на Русия - България, се е ръководила единствено по този модел.

Путин и КГБ: Как Русия не стана "втора Америка"

В книгата си "Хората на Путин" Катрин Белтън се възползва от типичната за диктаторите свръхподозрителност, която ги кара рано или късно да се обърнат дори срещу най-приближените си

Роман за вкуса на петмеза от детството

 

"Петмез“ е метафора не само на детството, но и на човешкия живот

Детската игра – първите житейски роли

 

Така както детето, детството, е най-близо да несъзнаваното, така и психоаналитичният прочит на литературата за деца отговаря на иманентно присъщото несъзнавано в природата на тази литература.