"Естествено, че аристократите трябва да се различават по нещо от обикновените хора. Затуй и главите им изглеждат кухи. Всъщност техните мозъци са на мястото си, само че са направени от някаква много тънка материя, по-тънка навярно и от паяжина, та затова не могат да се видят. Ах, дано и моят мозък е също тъй фин като на Жан!"
Из "Дамата с рентгенови очи"
---
"До моя изгубен двойник
Тъй като всички почтени хора си имат етерни двойници и се гордеят с тях, умолявам моя двойник, който е напуснал неизвестно кога и по какви причини тялото ми, да се завърне незабавно при мен, като му обещавам да не го наказвам за неблагоразумната му постъпка, нито пък да му искам каквото и да било обяснение за досегашното му отсъствие. В противен случай заявявам, че го държа отговорен за всички морални вреди, които неговото самоволно отлъчване би ми нанесло от днес нататък."
Из "Защо останах без двойник"
---
"Нещо повече: работата бе стигнала дотам, че добродушната богиня на правосъдието, наречена Темида, излезе из класическата си поза на девственица, сне превръзката от очите си и като видя, че светът наоколо е действително прекрасен, захвърли ръждясалите си везни и стана любовница на гангстерите срещу прилично възнаграждение."
Из "Филантропична история"
---
"Ала бедата е там, че човек има не само тяло и стомах, но и още нещо, което палачите наричат „душа“. Затова и Тадеуш Валдек трябваше да мине през още едно последно изпитание, преди да седне на електрическия стол. Тоя път, разбира се, той упорствува докрай и отказа да целуне разпятието, което извиканият католишки свещеник поднесе до устните му. Тоя духовен хирург искаше да оперира на свой ред душата му от апандисита на тежкия грях и да я изпрати с благословия в райските селения. Но Тадеуш Валдек остана непреклонен.
— Не забравяй, че има бог! — каза назидателно свещеникът.
— Не, отче, няма бог — промълви пророчески осъденият. — Ако бог съществуваше, той никога не би допуснал да извърша престъпление. Нали господ е всеблаг и закриля дори и тревицата? Защо тогава неговата воля не ме вкамени, когато дигнах ножа си над мистер Блямбил?"
Из "Филантропична история"
"Джек Патерсън беше един от ония средни американци, които имат в живота си три опорни точки: бог, долара и рекламата.
Още от дете Джек Патерсън бе свикнал да слуша благочестивите проповеди на баптистите и адвентистите, на мормоните и гедеоните и на безбройните други религиозни секти, плъзнали като тъмни мравуняци по широката американска земя. Накъдето и да се обърнеше, малкият Джек виждаше ту образа на Исус Христос, ту статуята на Дева Мария, ту някакъв надпис, който напомняше, че Америка е люлка на християнската цивилизация и че господ взема най-живо участие във всекидневния живот на американците. Постепенно, с течение на годините, в съзнанието на Джек Патерсън се оформи непоколебимото убеждение, че бог е също тъй реален като електрическия хладилник и машината за пране."
Из "Червени покойници"
---
"На мен, знаете, и досега още не ми е ясно защо светът е устроен така, че опашката на прасето например е завита на колелце, а пък опашката на лисицата си виси спокойно надолу и дори се влачи по земята. Не ми е ясно така също защо зъбите на негрите са бели като нашите, когато кожата им е черна като катран. Не ми е ясно, най-сетне, защо хората, които се обясняват един другиму в любов и са, тъй да се каже, съвсем ефирни в чувствата си, изпадат обикновено в такива едни делириумни състояния на душите, че решават да се оженят и да се превърнат, с извинение, в хайвани."
Из "Алхимия на любовта"
---
"Виждам аз в далечината, братя мои, как един литературен критик прави кисела физиономия и се сърди, загдето авторът е отделил толкова много място в повествованието си за сватбата на двамата свои герои. Нищо, нека се сърди човекът. Такъв му е занаятът. Пък и право да си кажем, от гледна точка на литературната геометрия справедливо е критикът да роптае: всяко литературно произведение си има увод, изложение и заключение. Не може така произволно да описваш разни сватби и да занимаваш вниманието на читателя със съвсем странични хора, когато главните герои чакат да ги чоплиш непрекъснато с перото си и да ги представяш във всевъзможни положения и осветления. Що за нахалство, наистина? Де е тук алхимията на любовта? Какви са тия големи приказки, с които ти, господин авторе, ни залъгваш и ни пращаш за зелен хайвер?
При тоя упрек, естествено, авторът е длъжен да се самозащити. Преди всичко, ще каже той, алхимия без сватба не може. И не само не може, но сватбата е, тъй да се рече, най-важният процес при алхимизирането на хората. Тя е осъщественият блян в живота на влюбените, тя е нещо като легендарната панацея, с помощта на която някогашните алхимици са превръщали оловото в злато. Ала докато в едновремешната алхимия неблагородните метали са били превръщани в благородни, в алхимията на любовта се случва тъкмо обратното: след сватбата влюбените от благородни стават неблагородни."
Из "Алхимия на любовта"
СВЕТОСЛАВ МИНКОВ – писател, преводач и журналист, роден на 4 февруари (стар стил) 1902 г. Считан е за „баща“ на модерната фантастика в България – заедно с Владимир Полянов основават първото специализирано за фантастика издателство в света - „Аргус“. Сборникът му с разкази „Синята хризантема“, издаден през 1922 г., e смятан за първата фантастична книга в България. Майсторе е на гротеската и сатирата. Носител е на международната награда за мир „Нексьо“. Книгата му „Алхимия на любовта“ е илюстрирана от световноизвестния датски карикатурист Херлуф Бидструп.
За него литературният историк Симеон Султанов пише: Той беше и си остана един самотник в българската литература. Един писател без следовници. Нямаше учители в нашата проза, нямаше и ученици. Приличаше на малък екзотичен остров сред националното литературно море. Без него българската проза би загубила нещо много неповторимо и оригинално — „ярка боя“, — но с него тя не придоби една голяма следвана традиция. Неговото изкуство винаги е било уважавано, но никога не е било популярно. Имаше повече почитатели и по-малко приятели. Първата ми литературна среща с писателя Светослав Минков беше по-интересна от последната и — обратно — последните ми срещи с човека Светослав Минков бяха по-незабравими от първите”.
Умира на 22 ноември 1966 г. в София. След смъртта му Държавна сигурност конфискува всичко ценно от дома му, включително литературния му архив. През 2011 г. беше публикувано изследването на Румяна Пенчева „Светослав Минков: строго поверително”.