ЯСЕН БОЯДЖИЕВ, DW

Има ли граници, които властта не би преминала, за да се разправи с опонентите си и да защити териториите си? Този въпрос рядко е отеквал така ясно, както след събитията от последните дни.

"Оптимистичната" гледна точка

В множеството коментари се очертават две основни гледни точки. Едната е, бих казал, плахо оптимистична. Или най-малкото - не толкова песимистична, колкото другата. С две думи тя гласи: това е дъното, повече няма накъде.

Когато кафявата интернет-бухалка на властта пусна голите снимки, за да изнудва един от кандидатите за кмет на София, а след това най-различни медии се възмутиха и разграничиха от нея, мнозина  изразиха крехка надежда, че така повече няма как да продължава и че е дошъл денят, след който вече поне ще е ясно какво НЕ е журналистика.

После, когато се разигра сценарият с „готвения преврат“, а докараните с автобуси малки, големи и още по-големи мутри плъзнаха по улиците, за да компрометират и обезсилят протестите срещу избора на главен прокурор, някои казаха: „Какво толкова? Номерът е левашки и изтъркан. И само издава безсилието на сценаристите“.

Когато пък Силвия Великова бе първо отстранена (защото не припява в хора, поддържащ кандидата за главен прокурор), а след няколко часа - възстановена, мнозина заключиха, че поръчителите са се уплашили и че истинската журналистика все още има съпротивителни сили.

По-песимистичната гледна точка

Аз лично споделям другата, по-песимистичната гледна точка, според която граници и дъно по-скоро няма. Тя, впрочем, много бързо бе потвърдена от реалността. Когато например повечето от най-масовите „медии“ (включително т.нар. обществена телевизия) дружно се впуснаха да изпълняват спуснатия им отгоре сценарий с „държавния преврат“ и се наредиха плътно до кафявия сайт, от който преди това се разграничаваха. Така границата между журналистика и НЕжурналистика пак беше грубо прегазена - защото да заливаш публиката си с помия и да я лъжеш напоително в праймтайма е горе-долу едно и също.

Да, вярно е, че номерът с контрапротестите и провокаторите е стар. Само че никога не е бил прилаган в такава двойно извратена форма (плащаш на някого, за да се прави, че друг му е платил да протестира срещу теб). И не е вярно, че не минава. В последните дни разни лица обикалят студиата, за да повтарят, че на протестите е имало "яки момчета с черни потници и по чехли", което показвало, че “криминалният контингент и групировките се чувстват засегнати“ от избора на главен прокурор. За хора, които могат да прибегнат до такава мерзка лъжа, граници няма - те не биха се спрели пред нищо.

Накъде се движим

За случая със Силвия Великова ще си позволя да кажа повече, понеже съм преживял нещо подобно преди много години, а сравнението от една по-далечна перспектива дава възможност да преценим накъде се движим. Преди почти 24 години, след няколкомесечни протести срещу цензурата в „Хоризонт“, бяха уволнени седем журналисти. Между тогавашните и днешните събития има много прилики, така че човек би могъл да си каже, че нищо не се е променило. Изпълнителите са от същия тип хора, назначени, за да изпълняват поръчки. За действията си те пак дават някакви идиотски обяснения като „несъответствия с длъжностната характеристика“ и „отклонения от технологичната дисциплина". Пак говорят небивалици за плурализма, по чиято логика истината може да се пуска само ако за баланс се тиражират и лъжите. Посмъртно крият кой им е наредил, въпреки че накрая самите те отнасят последствията.

Тук някъде започват разликите, които показват, че все пак за тези 24 години промяна има. Но тя не е към по-добро. Тогава поръчителите бяха общо взето известни. И бе съвсем ясно, че уволнението е политически мотивирано. Днешното отстраняване е нещо като криминален акт на „неизвестни“ извършители. Поръчителите дружно твърдят, че нямат нищо общо и дори се изкарват жертва на нечий заговор.

Освен това за 24 години нивото и на изпълнителите, и на поръчителите е спаднало драстично, което отразява общата кадрова тенденция към все по-дълбока професионална, интелектуална и морална нищета.

 „Нито сега, нито някога съм била дива… Аз съм само Монсерат!”

Монсерат Кабайе, испанска оперна певица, родена на 12 април преди 93 години

Прочетохте ли коледните романи на Антъни Хоровиц?

 

За филолозите четенето на роман на Хоровиц предоставя още едно удоволствие – да разглобяваш творбата и да търсиш скрития механизъм, който я прави толкова добра.

 

„Момчето си отива“ – вечният символ на първата любов

 

SKIF припомня емблематичните игрални филми по сценарии на писателя Георги Мишев.

„Мистър Джоунс“ на Холанд: 100-годишната рецепта на Сталин за геноцид в Украйна

 

Лъсва и образът на охранената журналистическа гилдия на чуждестранните кореспонденти, базирана в Москва.

Писателят си тръгва, остава читателят

 

Джулиан Барнс и в „Отпътуване“ използва писането като опит за осмисляне на себе си и света.

 

Деликатен и разтърсващ филм (ревю)

 

„Сантиментална стойност“ е трогателен и визуално впечатляващ филм, улавящ сложността на човешките чувства с рядка точност, деликатност и искреност.

 

За провокациите на егоизма

 

По своя жанр романът „Всичко, което имахме“ е антиутопия, но и трилър. Ако търсим влиянията, можем да ги видим не само сред майсторите на антиутопичното, но дори и при автори като Сартър...