ЯСЕН БОЯДЖИЕВ, DW

Мнозина се превъзбудиха от случката с отвинтените микрофони в залата за пресконференции на Министерския съвет - да не би някой да попита нещо бъдещата председателка на Европейската комисия (ЕК) и българския премиер. Да, случката е възмутителна. Защото гостенката може и да е помолила да няма журналистически въпроси, но със сигурност не ѝ е минало през ума, че "любезността" на домакините ѝ ще стигне до такава крайност. В света, в който живее тя, никой не би си позволил такова пренебрежително отношение към медиите (което означава и към тяхната аудитория). Иначе - лошо му се пише. В България обаче е друго.

Микрофоните и без това са ненужни

В същото време възбудата и възмущението около тази случка са малко попресилени и закъснели. По две основни причини. Първата е, че така или иначе (със или без микрофони и въпроси) от това събитие нямаше да научим нищо съществено. Гостенката щеше да повтаря любезности (доколкото още не е встъпила в длъжност и не разполага с отговорите), а домакинът щеше да каже пак онова, което говори всеки ден.

По принцип в България мнозина от водещите политици отдавна са се научили да говорят, без да казват нищо, да заобикалят въпросите, без да отговарят по същество, да ръсят измислици и безсмислици, да лъжат и мажат. Каквото и колкото и пъти да ги питаш. Този "стил" на общуване стана норма и дори минава за нещо като професионална обиграност. Което впрочем напоследък се превръща и в световна политическа мода.

Втората причина е, че в повечето случаи микрофоните и без това са ненужни. Повечето български медии и журналисти или въобще не питат, или задават желаните от събеседниците им въпроси. Защото ги мързи, защото не знаят, че трябва, защото не са наясно какво да питат и не разбират какво им отговарят. Но най-често защото така им е наредено и/или защото ги е страх.

В това отношение е много показателна една друга случка - ден-два след първата. В продължение на близо два часа пред записващите микрофони и камери премиерът обяснява на млади партийни активисти успехите на управлението си и как да дават отпор на опозицията. Когато свършва, отегчена от чакане журналистка от голяма медия го пита простодушно: "Да си ходим ли, или ще ни говорите нещо отвън?" (да не би да изпусне някоя от дежурните му речи и после да й се карат). Този "журналистически" въпрос обяснява всичко. "Журналистиката" често не е нищо повече от стойка за микрофон, а "медиите" са като водосточна тръба - каквото пуснеш в единия край, това излиза в другия. Колкото и каквото и да им наговориш, те ще те "отразят".

Затова тук е възможно министър-председателят, без да му мигне окото, да заяви, че "пети и шести реактор на АЕЦ "Козлодуй" приключват своята дейност след 10 години". Или че бившият шеф на антикорупционната комисия (КПКОНПИ) и бъдещ генерален консул във Валенсия "е с няколко образования, хиляди награди и милиарди задържани и конфискувани средства". В повечето от най-масовите медии тези и много други подобни "съобщения" минават напълно безкритично, без никой да ги провери, камо ли да ги опровергае. Така широката публика може и да не разбере, че я баламосват на едро. Защото всъщност двата блока в Козлодуй могат да работят до 2047 и 2049 година. Бъдещият консул пък има само едно образование и само една награда (от Областния съвет по наркотични вещества в Благоевград), а "задържаните и конфискувани средства" не са за милиарди, а за 80 милиона, при това най-вече в надценени и непродаваеми недвижими имоти.

Спрете да ги пускате

По принцип медиите разполагат с изключително лесен и ефикасен начин да си отмъстят за отвинтените микрофони, да защитят собствената си мисия и интересите на аудиторията си и да принудят политиците да се придържат повече към фактите. Трябва просто да спрат да ги пускат за щяло и нещяло.

Например: да не излъчват надълго и нашироко празните приказки, взаимните комплименти и дипломатическите любезности на премиера и неговата задгранична гостенка. И да се ограничат най-много с кратко съобщение за посещението и за липсата на каквато и да било съществена информация от него.

Да спрат да препредават напоително и безкритично дежурните речи на премиера по всички въпроси. И въобще да не обръщат внимание на излъчваните "на живо" във "Фейсбук" профила му обиколки, приказки, "пресконференции" без журналисти и други подобни новаторски форми на предизборния пиар. Нека да си ги гледат само последователите му във "Фейсбук".

Да проявят елементарна хигиена и да прекратят ефирния абонамент на всевъзможни мошеници, търчи-лъжи, карикатурни кандидати за слава и политици ментета. Манипулациите, глупостите и лъжите могат да бъдат пускани само за да бъдат веднага разобличени.

Всичко това би имало много силен оздравителен ефект за цялата публична среда. Ако медиите бяха на мястото си и действаха по този начин, много неща около нас щяха да са по-различни, мнозина псевдогерои изобщо нямаше да ги има, а властта щеше да се упражнява много по-отговорно в полза на обществото.

Утопия

За съжаление това не е нищо повече от утопия. Не само микрофоните, но и много от българските медии са отдавна "отвинтени" или направо изтръгнати от корен. И не просто препредават безкритично каквото им се говори, а съзнателно са се превърнали в част от механизмите на пропагандата и лъжата, които крепят явната и задкулисната власт.

Останалите вегетират върху сухата и камениста медийна почва. С тенденция също да бъдат "отвинтени" и стъпкани. Или да изчезнат от само себе си.

 

  • НА ФОКУС

    За политиците и културата (без бахура)

    „Защото много от големите постижения на цивилизацията тръгват от Европа. Свободната, либерална демокрация е само едно от тях, не най-маловажното. Тя гарантира свобода на словото, равноправие. Гарантира разделението на властите. Гарантира свободата в изкуството...“ 

„Писателят, ако е човек на изкуството, признава неща, за които другите нямат смелост.“

Елия Казан, американски режисьор и писател, роден на 7 септември преди 117 години

"Г-н Никой срещу Путин": Гледай Русия, мисли за България (ревю)

 

Този филм трябва не просто да се гледа, а да се излъчи организирано на цялото учителско и университетско съсловие в България. В него е показана баналността на злото, по думите на Хана Аренд... 

„Не си отивай!“ - тиха психологическа драма за любовта в разпад (ревю)

 

Филмът с Невена Коканова, Филип Трифонов и Сашка Братанова изследва крехкостта на връзката чрез минимализъм, паузи и неизказани емоции, като своеобразно ехо от „Момчето си отива“.

Прочетохте ли коледните романи на Антъни Хоровиц?

 

За филолозите четенето на роман на Хоровиц предоставя още едно удоволствие – да разглобяваш творбата и да търсиш скрития механизъм, който я прави толкова добра.

 

По хълмовете на времето и отвъд тях (ревю)

 

„Варко“ е доказателство за писателска зрялост на Емил Андреев и неподправеното му майсторство.

Свободата на изразяване (ревю)

 

Романът на Ванцети Василев „Всичко е джаз“ се чете на един дъх. Писан с перо, потопено в болката и радостта на най-съкровените преживявания на автора...

Единствената писателска грешка (ревю)

 

„Позиции 2020“ – Уелбек срещу Сартр, политиката и самия себе си