ВЕЛИСЛАВ МИНЕКОВ

Скъпи приятели и гости,

Още веднъж благодаря за достойната награда, връчена ми миналата година. Това е чест. За мен остава и днес неясно защо трябва да бъде награждавано гражданското поведение. В същия дух би трябвало да бъдат наградени четящите книги или ползващите редовно душ и баня.

В присъстващите тук поканени лица, част от които познавам, отсъства доброто настроение. Познавам тяхната тъга и желание за бягство от безмълвието на нашето безсмислие. Вероятно съвършенството на разума предизвиква жаждата за смисъл определящ гражданското съзнание и вечната нега за съвършено общество. Банално е да ви припомня, че днешната цивилизация дължим единствено на интелекта в съпътствие на желанието за просперитет и дълг към страданието в човешката история.

Всъщност защо сме тук. Изглежда да е празник, а не е. Не е тържествено събитие, по-видимо е като свещен ритуал посветен от шамани в молитва към небето в следствие на сполетялото ни племенно нещастие. Вероятно тук сме поканени на панихида. С вино сълзи и булгур ще си припомним за покойника, умъртвен ритуално от националното съзнание. 

Да ви припомня, преди немного години погребахме правото и справедливостта. С безразличие закопахме обратно случайно подарената ни демокрация. Приехме да бъдем управлявани и направлявани от хора с примитивна култура и морал наследен от трилобити. Морал, обратнопропорционален на придобитите с абордаж във властта квадратни метри. Неолитно общество от обикновени и неграмотни измамници постигнаха кариери, които не биха били дори в сънят им. Съдебната система се превърна в политически партизанлък, създаването на закон достигна елемент от народното творчество според поръчващия музиката и лепящият по челата на парламентарните музиканти купюри. Нобелистът Варгас Льоса твърди, че народното творчество не е изкуство.

Позволявам си да ви споделя банални факти със забравено значение. Най-странното е, че България е член на Европейския съюз. С оглед на днешното ни състояние това е напълно незаслужен дар. Оставаме разпознаваеми като държавата с пълно отличие в нивото на корупция, опитомена и преклонена медийна среда, правосъдие на управляваща хунта и напълно унищожено гражданско общество, превърнало се кръчмарската недоволна общност от недалечното ни минало.

С право бихте ме попитали защо протестирам, защо съм бесен, защо се дразня от днешното статукво. Ще ви отговоря. Дразни ме тишината. Дразня се от спотаеността на нахранения. Ненавиждам битовото мълчание на интелигентния, посветил себе си единствено в професията. Мразя агнетата, пиещи спокойно вода от вълчия поток. И мразя себе си в самотата на потъналото самочувствие и видимо презрение дарено от мизерния духом.

Казват, че сме достигнали дъното. Клише. Дъното е метричен стандарт в цивилизованите нации. Ние отдавна прескочихме същото дъно, плуваме или по-скоро се давим в необятната шир на собственото ни безсмислие и егоизма на блажено оцелелия. Егоистът не е гражданин.

Уважаеми юристи, останахте ли доволни, почувствахте ли се щастливи от прясното решение на политически подбрания „извънреден трибунал“ назначен за борба с корупцията? Съдебните решения не се тълкуват, нали? Ще прегазя, без колебание, тази комична от днешна гледна точка теза. Ще ви споделя моето мнение, а вие имате пълното право да ме опровергаете. Това е позор за съдебната ни система, гавра с правосъдието съпроводено с публична инквизиция и унизителна реабилитация на превзелата ни политическа престъпност. Този акт ме изпълва с отвращение и погнуса, напомня за средновековие, Вишински и „Народен съд“.

Вероятно всички вие имате вашите собствени мечти. Аз също. Със самочувствието на каменоделец се замечтах да бъда прокурор, главен дори, дарен от вас с безмерни правомощия и статут на божество. Какъв дар, какъв късмет би била професионалната реализация в жетвата на плодородната, управляваща корупция, урожай в ръцете на независимия, смелия и достойния. Чудесен повод, дори и загинал, да оставиш име в националната история. Жалко. Завръщам се в реалността. Мечтая някой ден да бъда подкрепен от себеподобни, желаещи действителна демокрация. Бих желал да не съм сам в своя уличен протест. Бих желал броят на гражданите да превишава числеността на овцете.

Впрочем правото. Основна колона в държавността. Възможно ли е изобщо да има право в превзетата от олигархична диктатура държава? Нима не съзнавате, че законът днес е превърнат в цинизъм, мракобесие и отмъщение. Законът се превърна в пожеланата и практикувана перверзия на управляващата каста. Закон за закрила и утеха на управляващата сган.

Държава няма. Необходимо е нейното завръщане.

Една единствена молба имам.

Моля ви, бъдете граждани.

  • ПЪТЕПИС

    "Утре не съществува. Има само днес" - Карибите отвътре

    • Доминиканците са благи и добронамерени хора;
    • Майката тук е на почит, от бащите никой не се интересува, защото майката на децата е сигурна, а бащата никога не е;
    • В Доминикана вечерно време се кара само на дълги светлини. 

„Хората се делят на капиталисти и социалисти. И двете страни се нуждаят от пари. Разделя ги начинът, по който изкарват парите си. Ако капиталистът се нуждае от пари – работи усилено. Ако социалистът се нуждае от пари – напуска работа и дори подбужда другите да го направят.“

Виктор Суворов, съветски разузнавач и писател, роден на 20 април преди 78 години

Европейски дни на наследството: В историческите музеи в Плевен и Бяла Черква

Skif.bg горещо препоръчва за посещение и двете места

„Толкин” на Дом Карукоски (ревю)

 

Пиршество за почитателите на английското кино.

"Пътуване до Хавай" на Хесус дел Серо (ревю)

От същата "серия" е и "Пътуване с татко" (2016) на Анка Мируна Лазареску - отново за бягството отвъд Желязната завеса и за трагичните последици от връщането пак зад нея.

„И аз слязох“ - завещанието на Владимир Зарев

 

Писателят стриктно се придържа към евангелския текст, самият той се стреми да бъде стегнат, лапидарен, обран, ефективен, бяга от многословието...

Възродени звездни мигове от оперното изкуство

 

„Запленени от сцената“ от Огнян Стамболиев – книга от портрети на оперни творци

Дневникът на Борис Делчев – разрез на соцепохата

 С какво обаче записките на литературния критик са чак толкова опасни? Двадесет години след първата публикация, когато страстите са стихнали, а и почти никой от действащите лица вече не е сред живите, те вече се четат по друг начин.