ДРАГОМИР ИВАНОВ, "ФЕЙСБУК"

По повод 100-годишнината от рождението на Александър Солженицин, откриването на паметника му от Владимир Путин и достойните за презрение метаморфози на "официалното дисидентство":

Не е широко известен фактът, че публикуването на първата творба на Александър Исаевич - разказът (мини-повестта) "Един ден на Иван Денисович", става с решение на Президиума на ЦК на КПСС през октомври 1962 г. Контекстът е ясен: в първото десетилетие след смъртта на Сталин и развенчаването на "култа към личността" генералният секретар Никита Хрушчов се опитва да демонстрира скъсване с мрачните времена на могъщия си предшественик. Да подхранва илюзията, че с новата власт в Кремъл ще настъпи някаква "либерализация", а поголовният държавен терор на сталинизма ще остане само печален спомен. ("Бяхме си въобразили, че речта на Хрушчов пред XX конгрес ще доведе до последователни демократични промени в нашите общества", както Цветан Тодоров описва онзи миг на напразни надежди.) Заблудата лъсва, разбира се, твърде скоро - още през есента на 1956 г. с влизането на съветските танкове в Будапеща. Но при Солженицин нещата се развиват малко по-благоприятно - или казано метафорично, пролетният повей продължава по-дълго.

Солженицин прекарва 8 години в системата на ГУЛаг заради прехванати от СМЕРШ писма до негов съученик във финалната фаза на Втората световна война (химика Николай Виткевич; двамата имали неблагоразумието да критикуват Сталин). Излиза на свобода през февруари 1953 г., заселва се в Рязан, където преподава физика и астрономия в училище. В Рязан написва и "Един ден...". 

Първоначалното авторско заглавие е "Щ-854. Eдин ден на един затворник" ("Щ-854. Один день одного зэка"), замисълът се ражда, докато Солженицин е в лагера в Екибастуз, северен Казахстан през зимата на 1950-1951 г. Написва разказа през май-юни 1959 г. През ноември 1961 го предава в списание "Новый мир".

В началото на август 1962 г. редакторът Александър Твардовский изпраща копие от ръкописа лично до първия секретар на ЦК на КПСС и председател на Съвета на министрите на СССР Хрушчов. В приложеното писмо посочва: "Иде реч за поразително талантливата повест на А. Солженицин "Един ден на Иван Денисович". Този автор досега не бе известен никому, но утре може да стане едно от забележителните имена на нашата литература... Но пленен от необичайния жизнен материал, осветен в повестта, изпитвам настоятелна нужда от Вашия съвет и одобрение".

Хрушчов се запознава с ръкописа (няма как да не си зададем въпроса: На всички ли други текстове в необятната империя обръща внимание лично генералният секретар? За семинариста Джугашвили, пробвал поезия в юношеството, знаем обсесията да изчита всичко новопоявило се, но за партийния плъх Хрушчов това изглежда странно.). Както и да е, Първия отнася въпроса до Президиума на ЦК и под негово давление "Един ден..." получава висша санкция. През октомври 1962 г. Хрушчов приема Твардовский, за да му съобщи благоприятния резултат. Редакторът си спомня, че генералният секретар рекъл: "Силна работа, много. И тя не поражда тежки чувства, макар че в нея има и много горчивина" (цит. по: А. Твардовский. Рабочие тетради 60-х годов. - "Знамя", 2000, № 7).

Първата публикация на "Един ден на Иван Денисович" е в списанието "Новый мир" (1962, № 11, стр. 8-74). Тиражът е 96 900, а по разпореждане на ЦК на КПСС се отпечатват допълнително 25 000 бройки. На следващата година е преиздаден в "Роман-газете" (М.: ГИХЛ, 1963, № 1) с внушителния тираж от 700 000 бр. Първата публикация като книга излиза през 1963 г. в московското издателство "Советский писатель" със 100-хиляден тираж.

Оттам насетне славата на "Един ден..." се носи неудържимо към висините. Известността по всички краища на съветската мегадържава, популярността зад граница, безбройните издания на чужди езици, помпозното определение "творба, повлияла на хода на историята на СССР". И онова звучно възхищение от Анна Ахматова, отекнало през поколения и граници: "Тази повест е длъ-жен да про-че-те и научи наизуст всеки от 200-те милиона жители на Съветския съюз!"

Аз обаче си мисля, че любопитните обстоятелства около появата ѝ говорят красноречиво. За хода на личната история на Солженицин. За всичко, което набърбори и натвори, след като се върна в Русия през 1994 г. - трагикомичното затъване в мистицизма (ах, колко руско!), религиозното благоговение пред нова Русия (написа сума ти молитви в стил: "Из глубин Беды - вызволи народ свой неукладный"). За глупостите му за юдейски заговор срещу Матушката, "ленинско-еврейска революция", за възхвалата на Путин и срещите му с руския президент, Държавната премия от 2007-а и още какво ли не.

Че и паметник сега. Ами ясно беше.

„Анализирането на вярата не включва задължително метод за живеене без нея.”

Юлия Кръстева, българо-френска писателка, феминистка, критик и философ, родена на 24 юни преди 83 години

Европейски дни на наследството: В историческите музеи в Плевен и Бяла Черква

Skif.bg горещо препоръчва за посещение и двете места

„Толкин” на Дом Карукоски (ревю)

 

Пиршество за почитателите на английското кино.

"Пътуване до Хавай" на Хесус дел Серо (ревю)

От същата "серия" е и "Пътуване с татко" (2016) на Анка Мируна Лазареску - отново за бягството отвъд Желязната завеса и за трагичните последици от връщането пак зад нея.

Фантастичният свят на магията и езика

 

Слабо звено на „Вавилон: Тайна история“ от Ребека Ф. Куанг е вмъкването на идеята за дискриминацията, която като че ли става неизменна част от съвременната художествена литература...

„Back to Black“ – новият биографичен филм за Ейми Уайнхаус

 

Биографичните филми работят тогава, когато разглеждат малка и слабо позната част от живота на героя и фокусират вниманието си върху нея

Метерлинк на XXI век

 

Не на последно място, говорейки за Саманта Швеблин и конкретно за сборника „Седем празни къщи“, няма как да подминем и факта, че той е постпандемичен, което засилва темата за самотата, за счупените връзки, за личните лудости…