Вървя си веднъж по улицата и какво да видя: срещу мен крачи жена, заковала поглед в своя мобилен телефон и, разбира се, изобщо не гледа пред себе си. Ако не се отместя, ще се сблъскаме. Но по натура аз съм коварен човек и затова обърнах гръб и застанах на място, като замръзнал, за да може госпожата да се блъсне в мен. Подготвих се за удара и успях да го понеса. Мобилният телефон падна от ръцете ѝ и тя си помисли, че е блъснала човек, който няма как да я види, че идва по улицата, защото е с гръб към нея. Госпожата измърмори някакво извинение, а аз с най-миролюбив тон ѝ казах: "Не се тревожете, стават такива работи в днешно време".
Единственото, на което се надявам след тази случка, е мобилният телефон да се е счупил. И съветвам всички, които ще попаднат в подобна ситуация, да постъпят точно като мен. Разбира се, тази телефонна досада трябваше да бъде изкоренена много отдавна, но не всеки ден ти се случва да срещнеш Ирод и затова трябва да действаме, щом ни се удаде подобна възможност - въпреки че хората едва ли ще разберат в каква пропаст пропадат, а същевременно са и страшни инати в падението си.
Много добре знам, че за синдрома с прекомерната употреба на мобилни телефони са написани десетки книги и на пръв поглед няма какво толкова да се добави към този проблем. Но ако се замислим, остава някак необяснимо обстоятелството, че едва ли не цялото човечество е заразено с една и съща мания и все по-малко общува лице в лице, не се любува на пейзажите, не размишлява за живота и смъртта, а в транс непрекъснато дърдори, почти винаги без никакво отлагане и прекарва дните си в един сляп диалог.
Работата е там, че ние живеем в епоха, която за първи път позволи на човечеството да сбъдне едно от трите заветни желания, за които през вековете се е смятало, че само магията може да превърне в реалност.
Първото желание е да можем да летим, но не с помощта на машина, а със собствените си ръце, все едно са крила. Второто желание е да победим враговете си или даже цели армии само с произнасянето на тайно заклинание. А третото - да общуваме от разстояние, през планини и морета, с помощта на магически предмет-помощник, който за секунди може да ни свърже един с друг през хиляди километри. Е, днес ние правим това сами, със собствените си ръце и изобщо не става дума за телевизията, която налага чужди решения и вкусове, а предаванията на живо стават все по-малко.
Всъщност какво кара хората от векове да прибягват да помощта на магията? Бързането. Магията обещава много бърз преход от причината към следствието, с едно мигване на окото, без да е нужно да предприемаме междинните стъпки: изричаш заклинанието и желязото става злато, призоваваш ангелите и чрез тях предаваш посланието.
Вярата в магията не изчезна с появата на научното познание, още повече - мечтата за сливането на причината и следствието се прехвърли при технологиите. Днес технологията е този механизъм, който ни дава всичко на момента (натискаш копчето и веднага се свързваш с другия край на света). А междувременно науката се развива бавно и тази нейна мудност не може да задоволи желанията ни. Ние искаме да имаме чудодейно лекарство срещу рака. Но го искаме днес, а не за утре. И то до такава степен, че сме готови да се доверим на всякакви шарлатани, които търгуват с вълшебни отвари, само и само да не ни се налага да чакаме с години.
Връзката между технологичния ентусиазъм и вярата в магическите възможности е много тясна, тя се корени в религиозната ни надежда, религиозното ни упование за неочакваното чудо. Богословската мисъл изследва тайните, как те могат да бъдат тълкувани и кое е възможно и кое е непостижимо за нас. Вярата в чудото ни води към нещо по-различно - представата, че сакралното, божественото действа незабавно.
Възможно ли е да направим сравнение между тези, които обещават мигновено изцеление от рака, мобилния телефон и кралицата от приказката за Снежанка? В известен смисъл да. Нали и дамата от моята история живее в приказен свят, долепила ухо до магическата говореща раковина, запленена точно от нея, а не от вълшебното огледало.
Източник: „L'Espresso”, превод offnews.bg
