ДИМИТЪР КАМБУРОВ, "ФЕЙСБУК"

Уважаеми г-н Николов,

Първо Ви благодаря за смелостта да публикувате на 12 септември в Портал Култура рецензията ми за филма на Андреа Саймън “Анжел Вагенщайн: изкуството е оръжие”.

Не разбирам обаче решението Ви на 15 октомври 2017 да свалите моя текст и на негово място да публикувате отговор на рецензията от Деляна Симеонова под заглавието МАСТИЛОТО НА АНТИСЕМИТИЗМА И ОБРАТНАТА СТРАНА НА КОМПЛЕКСА ЗА МАЛОЦЕННОСТ. Твърдите, че Портал Култура винаги е бил пространство на полемика, но и на толерантност. Къде е полемиката, след като едната страна е отстранена, а другата е представена с два текста, Вашия и на г-жа Симеонова? И как любопитните да проверят твърдението Ви, че в него липсва толератнтност и да разберат към кого?

Няма да коментирам отговора на г-жа Симеонова или на Румен Петков и Александър Симов Джеки, чудовищата дебнат в тинята и чакат тяхното време да дойде от 08.10.2017 във в. Поглед. Квалификациите за личността ми (те бързо я разчитат и често текстът ми им изглежда като автодиагноза) са в съгласие с прочитите на фейсбук стената на Константин Мишев през последната седмицаq както и в читателски форуми. Само два примера:

Кирил Аврамов: В този случай, считам, че г-н Камбуровото писание е наистина достойно за… рецепцията.

Деляна Симеонова: Не мисля, че правим от "мухата - слон", защото Камбуров може да е муха, но проблемът на портал Култура е истински слон. Добре е да помним инсектологичната реторика, предшествала кланетата в Руанда; тя същата е актуална днес по отношение на малцинството на рохингите в Мианмар, бивша Бирма.

Всичко е, както трябва. Добре беше да се разбере какво се разбира под полемика у нас.

Добре беше да се види какъв процент от изказванията срещу текста ми всъщност бяха лични атаки срещу мен, личността ми, моите комплекси, завистта ми, усилия да се правя на сложен в “напразно разточителство на думи, чието предназначение всъщност е да прикрият първичен хейт и завист”, вместо в прав текст да си призная, че съм тъпо, селско, завистливо, провалило се копеле със само две книги зад гърба си, както внушава Лора Йосифова във фейсбук поста си, препечатан от Иван Бакалов в e-vestnik.

Добре беше да се установи, че любовта към ad hominem аргументацията рязко преобладава при наследниците на Теодор Херцл, който виждал антисемитизма като неизтребима, иманентна характеристика на европейците, дължаща се на страх и завист. Добре беше да разбера, че Леа Коен, която е сред подписалите писмото на Ложа Кармел до г-н Тони Николов, в което се отхвърля като антисемитско съчетанието “ционистки супремасизъм”, откровено споделя пред Константин Мишев, че тя самата е ционистка, а неин главен аргумент срещу моята “мерзка завист” е процентът на евреи, удостоени с Нобелова награда, 25%, без интерес към националностите и страните, в които те работят и творят.

Добре беше, че низвергването ми в “Поглед” и “Дума” потвърди наблюдението ми за меритократическия елитаризъм на лявото, скрит зад реториката на грижа за малкия човек. 

Добре беше да разбера, че леви и десни, с един или с друг произход, критиците ми споделят виждането, че като малък човек (муха) нямам право на критично мнение относно кинотворба, която засяга България и българската история, култура и изкуство, че ако човек не може да мери ръст с А. Вагенщайн, няма право да коментира нито филм за него, нито начина, по който той представя личността и делото му, че санкцията спрямо мен беше не само недемократична, но и сегрегационна.

Добре беше да стане ясно, че предизвиках гняв не с анализа на филма, а с финалното му интерпретиране като проява на “ционистки културен супремасизъм”, както и заради изречението: Така под интернационализма на лявото започва да прозира глобалната еврейска солидарност, чийто венец е и този филм. Явно за тези думи дължа обяснение.

Ето цитат от сваления ми текст:

“Ако филмът беше посмял да превърне А. Вагенщайн във фигура на твореца-опортюнист, който играе с властта, за да я надиграе, този филм би станал събитие. Вместо това филмът загатва за тази перспектива, но я е изоставя в името на един елеен юбилеен образ.Защо му е на филма да проиграва големия си шанс? Може би поради неговия собствен опортюнизъм. Конформизмът без друго не е запазена марка на комунизма. Базата на парите и приобщаващото общностно припознаване ще да упражняват познатия марксистки ефект на "привикване", на интерпелация на надстройката, част от която е и собственото творение. Творбата на Саймън ни се явява поучително тенденциозна. Какво обаче упълномощава авторката да премълчава и подменя?”

Както личи, това е опит за марксистка интерпретация на особеностите на филма.

Търсех обяснение за нещо, което отдавна ми се изплъзваше. Откакто познавам авторката Андреа Саймън, т.е. от 2012, тя работи върху филма за Вагенщайн. И тя, и аз сме с ляво и либерално мислене. И тя, и аз имахме сходни мнения за Х. Клинтън и Д. Тръмп, за книги и филми, за ставащото в САЩ и по света. Критическата позиция към заобикалящото ни, способността за анализ и рефлексия, за честност и готовност да се приемат и истини, противоречащи на убежденията и желанията ни, бяха неща, които ни свързваха. Единственото, което ми убягваше, е защо прави филм точно за Анжел Вагенщайн. И колкото повече се запознавах с творчеството и споровете около биографията му покрай нейната работа, толкова повече се озадачавах. Аз разбирам от литература и кино, Андреа Саймън също. Четях и препрочитах книги и публични текстове на Вагенщай, гледах отново и отново филмите по негови сценарии. Озадачаваше ме факта, че не вижда посредствеността им. Обръщах й внимание на това, но тя споделяше, че нея я вълнуват, а и че самият Вагенщайн е обаятелна и завладяваща персона. Смирих се, че репрезентативното за една култура не е задължително да е най-доброто, което тя е успяла да произведе. Съгласих се, че през личността и делото на Вагенщайн може да се направи казващ филм за противоречивата съдба на България, Балканите и Източна Европа, за тяхната сложна история и култура през 20-ти и 21-ви век. Очаквах филмът да е добронамерен и опрощаващ спрямо героя си, но не очаквах да преиначава или да премълчава спорни моменти от биографията на своя герой; напротив, очаквах да ги дискутира, за да представи сложността на епохите през противоречията, лутанията, грешките и търсенията на личността. С други думи, очаквах филмът да е носител на критически дух, който не се плъзга по повърхността на събития и съдбите, а навлиза навътре, за да разбере и представи героя в неговите различни свои времена.

Не видях това във филма. Видях един търсено повърхностен, юбилейно-елеен поглед, склонен да се умилява пред клишета и баналности, пред безвкусни прояви на мегаломания и нарцисизъм, пред отчайваща интелектуална безплодност. Видях отказ да се коментира смъртната присъда за тероризъм, освен през гледната точка на героя. Видях премълчаване на обвиненията към Вагенщайн във връзка с процеса срещу Никола Петков. Видях преекспониране на темата за неспасяването на българските евреи от Македония и Беломорска Тракия за сметка на тази за спасяването на тези от територията на държавата. Видях неспоменаване на следдеветосептемврийския терор, избиването на хора без съд и присъда или с помощта на т. нар. Народен съд. Видях повърхностен коментар на периода на социализма в България, както и на мястото и участието на А. Вагенщайн в него. Още по-безпомощен ми се стори филмът по отношение на Прехода и А. Вагенщайн в него. И така, търсех обяснение защо един умен и талантлив творец със западно ляво мислене и либерална честност ще прояви такава плаха умиленост пред своя противоречив герой със сложна съдба. Личната привързаност и обич, приличието и уважението към възрастта не ми се струваха достатъчни. Особено ме притесни представянето на Маркус Волф, шеф на Щази и брат на Конрад Волф, големия източногермански режисьор, с който Вагенщайн работи, като “легендарния разузнавач”. Някак си западното ляво не ми достигаше, за да ми обясни тази беззъбост по отношение на комунистическия експеримент и съпътствалите го издевателства над телата и душите на хората.

Случи се така, че знаех за произхода на последния голям грант, който направи възможно завършването на филма. Видях характера на две от трите чуждестранни награди за късните книги на Вагенщайн: Alberto-Benveniste (ayant un lien direct avec son domaine d’intérêt premier (le monde judéo-ibérique avant et après 1492) и Adei Wizo (prize for Jewish literature in Italy). Знам за бързината, с която те биват превеждани на чужди езици, без въобще да се бавят да проверяват преди това техния български прием. Спомних си и един разговор с Андреа Саймън и Елизабет Франк относно българската съвременна поезия, която те не познават поради практическата липса на преводи; тогава г-жа Франк твърдо отстоя правото им да вярват, че Валери Петров е най-големият български поет.

И тогава ми се стори, че разбирам.

Както казах, аз съм ляв човек, обичам думата “солидарност” и не виждам нищо лошо в нея. Въобще нямам проблем с думите и термините. Знам какво означава “ционизъм”, кои са създатели и радетели на ционизма, но, уви, не знаех, че е станала мръсна и забранена дума. Питах се как да назова онова, което може да събере гранта от консервативна еврейска културна организация с левите убеждения на Андреа Саймън и Анжел Вагенщайн, еврейските награди с отсъстващото литературно присъствие в страната, и това преекспониране на еврейската тема във филма.

И така ми изникна понятието “културен ционизъм” на Ахаб Ха’ам, според което “главната цел е установяването на нов духовен център за еврейската нация, която не изисква задължително установяването на еврейска държава.” Стори ми се, че нещо такова изповядва филма и че то има общо със забележителната и достойна за възхита солидарност, характерна за тази общност, която не знае граници, класови и културни прегради.

Що се отнася до супремасизма, белият супремасизъм е модерна тема днес и той е обект на критика от бели и други. Семейството ми живее и дъщеря ми учи от години в Ъпър Ийст Сайт в Ню Йорк, та за нас еврейската надпоставеност и демонстрирано превъзходство са си всекидневие. Не знаех, че може с лекота да се критикува белия супремасизъм, а е забранено да се споменава за еврейски такъв. Пък не е трудно човек да прочете за израелския сефарадски лидер равин Овадия Йосиф или пък за равин Менахем Мендел Шнеерсон, известен като “харизматичен лидер на мистично-фундаменталистка версия на юдаизма”.

Не, няма да се правя на учуден. Знам кои организации какво са направили, за да бъде отменена лекция на Тони Джуд в полското консулство в Ню Йорк на 4 октомври 2006. Но исках да проверя неговото наблюдение, че в Израел и навсякъде по света може да се говори по-критично по еврейска проблематика, отколкото в САЩ. Оказа се, че не само там.

И ето един финален подарък:

Леа Коен: Ционистки суперматизъм! Откъде го измисли ? Пълна простотия ! Ами, Камбуров, такава е реалността , бе човек! 25% от нобеловите награди са за евреи! И тази година е така!

Впрочем, Честит рожден ден, г-н Анжел Вагенщайн!

Добавете коментар


Защитен код
Обнови

  • ОТКЪС

    Андрей Соколов - „За нашия дом"

    Книгата носи в себе си и предлага на вниманието на читателите важни факти, имена на хора, снабдена е със справочен апарат, който би бил полезен на всеки интересуващ се от историята на Шумен и България през отминалото 20-то столетие. 

     
  • ДИАГНОЗА

    България се изолира културно от Европа и света

    „Държавата и правителството успешно не забелязват болните проблеми, свързани с деградацията на европейските и национални ценности. Патриотизмът е подменен от агресивен и повърхностен национал-популизъм“, категорични са основателите на движение „Реформи в културата“.

     
  • КЛАСИКА

    30-те най-добри книги според французите

    Класацията е на френския вестник “Le Monde” от 2013 г. Литературни експерти са селектирали 200 заглавия, а списъкът с първите сто е формиран след избор на десетки хиляди читатели. Представяме ви първите 30.

     
  • ПОРТРЕТ

    Щедрият талант на Сергей Безруков

    Бил член на путиновата партия „Единна Русия“, от която се самоотстранява след година, тъй като eдин артист цени повече своята творческа свобода.

„Културата на човечеството не притежава нищо по-ценно, по-чудесно и по-важно от книгата.“

Герхарт Хауптман, германски драматург, роден на 15 ноември преди 156 години

Анкета

Липсва ли ви гражданската позиция на хората на изкуството?

Не, те са творци. - 7.1%
Да, те са истинският елит на обществото - 92.9%

"Пътуване до Хавай" на Хесус дел Серо (ревю)

От същата "серия" е и "Пътуване с татко" (2016) на Анка Мируна Лазареску - отново за бягството отвъд Желязната завеса и за трагичните последици от връщането пак зад нея.

"Смъртта на Сталин" на Армандо Янучи (ревю)

И дано повече хора осъзнаят, че най-верният сателит на Русия - България, се е ръководила единствено по този модел.

"Първичното чувство за невинност" от Дана Григорча (ревю)

Дана Григорча има неоспорим талант да разказва истории, очевидно знае стотици, и то автентични, и ги разказва с носталгия, която българите отлично познаваме. 

Нова среща с хумора на братя Мормареви

„Еврейски вицове“ е една миниенциклопедия на еврейския дух, на усета на този народ да се шегува и иронизира дори в най-трагични мигове от съществуването му.

"Валутният риск в икономиката" (ревю)

Съществени моменти в монографията са анализираните валутен риск и валутна система в България от 1878 г. досега, както и практико–приложните измерения на валутния риск.

Късното признание на Орсън Уелс

„От другата страна на вятъра“ е не само присмех към лудостта на целулоидния свят, а  по-скоро равносметка на един изминат и пълен с провали и амбиции творчески път, в чието начало се откроява с елмазен блясък шедьовъра „Гражданинът Кейн“(1941), а в края е изкусителния експеримент „Ф като фалшификация“(1975).