"Много години трупам мъката по България. И Отворено писмо писах до премиера, в моята мелничка наливах, наливах, наливах по капчица вода, тоест издавах книга след книга за моя сметка с надежда, че нещата в България ще тръгнат, че ще създадем духовна общност. Нищо подобно не се случваше във всичките тези 25 години. И това, което преля капката, беше една българска учителка, която държи три дни майка си и баща си умрели в къщи, за да им получи пенсията и за да ги погребе. Тогава разбрах, че България наистина си отива. Щом българският учител е на тоя хал, щом всеки ден майка на епилептик моли за двеста лева, за да му купи лекарства, всеки ден някой чука на вратата... В същото време - обръщаш се и какво виждаш - нямаме никаква икономика. Ние сме единствената държава от Източния блок, която си съсипа селското стопанство, продаде се за безумно ниски пари, направи т.нар. приватизация, в същото време икономика няма.

Скоро имах рецитал в Трявна. Няма къде да работят хората. Аз отивам да им говоря за книги и те посягат, галят ги, но не могат да си ги купят. Не може и българският пенсионер нищо да направи. Но да зарежем българския пенсионер - с извинение, аз съм също един български пенсионер.

Децата ни. Децата на България загубиха смисъла, не могат да намерят смисъла на своя живот. Бездуховността доведе до едно-единствено нещо - и това нещо е насилие. Няма вечер, щом пусна новините, да няма насилие. Пробол момичето на спирката 16 пъти, пробол стареца в рейса, стрелял срещу еди-кой си. Насилие, насилие, насилие. Насилието е последната защитна мярка на хората, които загубват вяра във всичко и те са готови вече директно да летят в бездната. Това е страшно.

Помислих си, че не мога да слагам под един знаменател всички политици - верно е, аз нямам слабост към политици и към български партии. Самата аз никога не съм била член на партия и никога няма да бъда. Но моите колеги, писатели, поети, журналисти знаят за какво става дума. Самият факт, че великият Анжел Вагенщайн ми се обади тази сутрин и каза: Божана, много ми хареса писмото. И за да не остане само призив, дай да се съберем 40-50 души и да направим първи стъпки. Като трябва да ги обмислим. Как, например, да стане съживяването на икономиката. Защото ние изтървахме средната класа.

При нас, при българите, трудно ще се възстанови - тя е кръг, тя движи икономиката. Аз гледам - за да напечатам и да извадя пари в моята печатница, ти трябва да си купиш минерална вода, Кока-кола, бира. Ти не можеш да си купиш, защото, примерно, твоята пенсия е 300 - 260-280… Падат тиражите, моята работа намалява. И не зависи от моите мениджърски способности. Зависи точно от това, което се случва, което обримчва България.

Загубиха българите вяра. Апатични са. Апатични, лоши. Защо я загубиха? И защо мисля така? Ами ето, в Пловдив наваля 30 сантиметра сняг. Ела на нашата улица - никой не е изчистил пред къщата си, камо ли леко така да вдигнем поне едрия сняг на самата малка уличка на Бунарджика, за да минават колите. На него му е все тая вече дали ще изчисти или няма да изчисти. Един мой приятел поет казваше - Не духай пламъчето само, ако искаш да останеш жив. Стихотворението му е за любовта. Ние духнахме пламъчето. И сега това пламъче с триста хиляди усилия трябва да го запалим отново и да се опитаме да подкараме държавата в правилната посока.

Обади ми се снощи Стефан Цанев, обади ми се Христо Карастоянов - все велики мъже. Е, и какво, като се обадиха. Стефан каза:" Знаеш ли, Божана, с какъв идеализъм и колко пъти съм го правил това? На тях - почти презрително изрече - визираше политиците - не им пука, те вече дори не четат обръщенията ни и усилието да помогнем на България, а в случая и на тях."

Аз никога няма да стана политик, аз кмет на Пловдив отказах да стана, камо ли да стана политик. Аз си имам пътечка, по която вървя - това е съхраняване и въздигане на духовността. Както Жоро Господинов ми е написал в едно писмо, всеки с всичко, с което може трябва да помогне. Трябва да положим усилия да направим общност. Но аз мисля, че в този реален, ужасен, несъстоятелен наш живот трябва да започнем от икономиката, културата и образованието. Това е истината. Не съм измислила още как да задвижим икономиката, но както Анжел Вагенщайн предложи, да се съберем в Пловдив 50-60 интелектуалци и много внимателно да обмислим програмата, да решим точно откъде ще почнем, защото те политиците ще продължат да си играят на „ Скрий, скрий топчица”, и България ще продължи не да отива към бездната, тя вече е в бездната. Просто ще пропада. Аз лично не мога и не искам да си представя това. Изглежда прекалено много съм вживяна във всяко камъче, във всеки пукнат асфалт на тая Българийка и много искам да положим всички усилия.

И защо се обърнах към журналистите? Защото първите хора, които трябва да алармират, са те. Не е ли срамно, когато наистина България си отива да ни занимават с псевдозвезди. Ние първо нямаме звезди. Ние нямаме хора. И не това са хората, които трябва да ми показват и да бунят съзнанието ми.

Ето сега правя „Младият Пловдив чете”. Почнахме го, другиден Миглена Николчина гостува, тръгваме по всички училища. Защото аз съм убедена, че ако децата натрупат култура и знания в главите си, те ще изберат правилния път. Културният човек сам спасява кожата си. Всичко е прекалено сложно. И ние го правим сложно. И Бойко просто трябва да сложи приоритетите, трябва да се направи нещо, това е работа на министър-председателя и това нещо трябва да е свързано с умножаване на работните места, тоест със съживяване на икономиката. Какъв набор от средства в тази посока могат да бъдат предприети, ние ще подскажем, но той има съветници.

А Яне Янев ме занимава с клюки. Абе стига с тия клюки, бе, мъже сте! Ципове имате, панталони, дюкян имаш, бе, българино, я се вземи в ръце! Направи и невъзможното. България има нужда точно в момента от нашата помощ".

БОЖАНА АПОСТОЛОВА  е поетеса и издател. Собственик е на Полиграфически комплекс и издателска къща „Жанет 45“ и „Студио Стандарт“, както и управител на фондация „Изкуство без граница“. Инициатор и съучредител на инициативите „Пловдив чете“ и „Младият Пловдив чете“, създател е на годишната литературна награда за поезия „Иван Николов“.

Отвореното писмо е публикувано в БГНЕС.