МИТКО НОВКОВ, Портал Култура 

„Под игото“ спечели през 2009 г. приза за най-български роман в кампанията „Голямото четене“ на БНТ. Някои тогава се позасегнаха, други приеха новината спокойно. Най-обективен сякаш беше полският българист Войчех Галонзка, който през 2020 г. извади нов, трети поред полски превод на романа. В интервю за вече изчезналото, за съжаление, списание ЛИК, когато го попитах дали все пак не сме се променили ние, българите, от времената на „Под игото“, той отговори, усмихвайки се: „Да, променили сте се, ама малко“. Дадох си тогава сметка, че това наистина е може би най-българската книга, макар някои от ония, дето се тупат в гърдите, че са най българи, хич да не я познават.

А тя трябва да се чете, нещо повече – да се тълкува ред по ред, както някога са тълкували Библията. Ето пример: когато се вдигна врявата как може да ни отнемат турското робство и да го заместват „продажнически“ с османско владичество, негодуващите просто биха могли да се обърнат към opus magnum-а на Патриарха и да прочетат първото и второто изречение от началната глава „Гост“: „Тая прохладна майска вечер чорбаджи Марко, гологлав, по халат, вечеряше с челядта си на двора. // Господарската трапеза беше сложена, както по обикновение, под лозата, между бистрия и студен чучур на барата, който като лястовичка пееше деня и нощя, и между високите бухлати чемшири, що се тъмнееха край зида, зиме и лете все зелени“. Трапезата на чорбаджи Марко, който „символизира типичния българин“, е не робска, нито крепостна, още по-малко слугинска, а „господарска“. И какво ти тук робство, Боже мой, пиянство е това, „пиянството на един народ“: „Пийте бре, маскари!“

Да, дядо Вазов си го е знаел племето ни, и кътните му зъби е знаел. И – четейки го, много може да разберем за нас самите, включително днес. На страниците на „Под игото“ откриваме фигури, в които по аналогия без много усилия може да различим образи от телевизора, облъчващи ни всекидневно. Най-вече на кремълски проксита, които обаче по онова време са наричани инак – турски ефендета.

Госпожа Хаджи Ровоама слушаше всичките тия брътвения и се подсмиваше под мустак — тя ги имаше два. 

Не знаем колко мустака има Корнелия Нинова, но че и тя се подсмива „под мустак“ на коалиционните си партньори от „Продължаваме промяната“ – това е без съмнение. Нинова, също както своята посестрима от Вазовия роман, на няколко пъти ги пускаше едни, които може да окачествим единствено като „грозен слух“. Най-напред с желанието си да обяви форсмажор за цялата българска икономика – искане, което освен че беше юридически и икономически неграмотно, но и целеше да всее страх и паника сред населението и без това стреснато от наглото и безцеремонно нахлуване на Русия в Украйна.

Но всъщност това е и целта: госпожа Корнелия Ровоама и нейният верен бесепейски антураж, разните му там свиленски, зарковци, стойневци и велчевци, използват всеки сгоден случай, за да нажежат негативните емоции у населението, да го накарат да трепери, понеже се е осмелило да не вика радостно „здравствуйте, братушки“. А с упорития си отказ да подкрепи санкциите срещу фашизоидната Русия на фашизоидния Владимир Путин днешната госпожа Ровоама Нинова извършва същото, което и някогашната – очерня българския копнеж за свобода и справедливост, слугувайки и подмазвайки се на мерзки военнопрестъпници…

Но Кириак, при всичката поквареност на душата си, чувстваше още гнусотата на това дело, само че нямаше сила да се въздържи от него. Бясната жажда за отмъщение го гореше.

Не съм твърде сигурен каква жажда гони Стефан Янев и дали за отмъщение е тя, но пък съм сигурен, че действията му срещу правителството, част от което беше доскоро, са ачик-ачик като на прочутия Кириак Стефчов от „Под игото“. Особено напускането му: „Господа, тук се пръскат революционни идеи против държавата на негово величество султана. Аз не мога да остана тука и излазям“. В нашия случай: Кириак Янев също обяви, че „излазя“, само че този път възмутата бе заредена не от приказки срещу „негово величество султана“, а срещу „негово величество путина“. Тук идва и защитата му на „султанската“ рупорка Митрофанова, както и продължаващата опорка за щетите, които България ще понесе, ако се включи по-активно и отговорно в помощ на страдаща, но отстояваща суверенитета си героична Украйна (опорка, която и президентът Румен Радев упорито поднася): „Рисковете са непреки от военна гледна точка, но преки от гледна точка на икономическите последици“. Като, забележете, думите си днешният Кириак изрече в същия ден, в който Урсула фон дер Лайен лично в София одобри Плана за възстановяване и развитие, по който страната ни ще получи безвъзмездно 6.27 милиарда евро от ЕС. Във всичките си изявления този нов Стефан/Стефчов се държи сякаш не е от българската и европейската общност, а от нечия чужда – в негово лице руската. Както Кириакът е от османската…    

Сганта на Тосун бея стигна привечер в Рахманлари, още повече нарасла и фанатизирана.

А сганта на Костя Копейкин – не твърде нарасла (въпреки автобусите, набрани от страната), но пък всичката платена, на 6.IV.2022 г. се събра на площад „Народно събрание“ да протестира за „мир“, размахвайки рашисткия символ на войната. Всичките тия надули се като въшки хвалипръцковци и в посока Кремъл опулили се башибозуци, нарамили всякакви пряпорци – предимно руски, разбира се, Вазов е изографисал в „Под игото“ с остро перо: „За повече леснотия башибозуците бяха навлекли по-скъпите дрехи, плячкосани в нещастна Клисура, на себе си. Така щото тая кръвожадна сган имаше в същото време и комически вид, тя приличаше на едно шествие на карнавал, в азиатски вкус. Мнозина бяха се облекли в богати женски кожуси със скъпи рисове и алми, макар че жегата беше голяма.

Имаше даже някои башибозуци, които се бяха пременили, вероятно за поругание, в златните черковни одежди, грабнати из клисурските черкви. Сам предводителят, Тосун бей, беше се потруфил с един превъзходен европейски халат от сив казмир, обточен с алено сукно и с дълги червени провесени пюскюли“. Прочее, не ви ли прилича това описание на оттеглящите се от Киев азиатски путински орди от орки, награбили де що сварят от мирните украински домове – алчни и безсрамни. Безсрамни също като проксито Костя Копейкин, който също граби като невидял българското достойнство – един Тосун бей на плътоядната и кръволошка Москва…

Какво е това време? Отде тая дързост у раята и тоя страх у господаря?… Или вече наистина часът е ударил на тая империя и Бейзадето има право, и младежите имат право?   

Какви са тия хора? – бих попитал и аз като Патриарха. Отде е тая тяхна прелъстеност от путинска Русия, тоя техен челобитно-верноподанически фанатизъм по отношение на Кремъл, който изчегъртва цялата им национална доблест и човешко съпричастие, превръщайки ги в червеноплощадски подлоги? Едва ли е заради руската култура – и някогашна, и сегашна; напълно прав е Драгомир Иванов, че „тяхното площадно „русофилство“ и пет стотинки (копейки)“ не чини“. Чорбаджи Юрдан Диамандиев, героят от „Под игото“, когото навестяват тия черни мисли, и той едва ли се е прехласвал по османската култура, по Lâle Devri да речем, Епохата на лалетата, или по красотата на Топкапъ сарай (който той не е и мяркал, прочее).

Както виждаме от разсъжденията му, чорбаджи Юрдан е най-съблазнен от империята, от нейните величие и мощ. Това е забележителна прилика: и днешните проксита, и някогашните ефендета са примамени от властовите чарове на империята; от това, че – възхищавайки ѝ се и демонстрирайки ѝ преклонение, те всъщност стават част от нея, стават като нея; империалисти, могъщи и страшни империалисти. Всичките тия сегашни Ровоами, Кириаци, Юрдановци и башибозуци копнеят за империя, душата им плаче за империя, а сърцето им кърви и стърже, когато империята страда и цикли, защото колкото по-велика е империята, толкова и те са по-велики и по-значими. Но понеже България няма империя (поне според тях, тъй като се съмнявам да са чели историческите трудове на сър Стивън Рънсиман) – малки сме, слаби сме, страхливи сме, обръщат се към Константинопол или към Москва.

Да, те може да са голи, може да са боси, може да са беззъби и измършавели, но в империя ли са – идеално са. Тия несретници нямат своя гордост, затова пък имат имперска гордост. Техният плам е плам на хора неуверени, несигурни, съмняващи се в себе си. За тях има едно-единствено несъмнено нещо и това е властта, властта на империята…

Всички български путинофили са личностни неудачници, дирещи в империята своята удача. И няма значение къде са в държавната йерархия – усещането за малоценност кънти в главите им и с тези кресливи удари на кухо и празно огласят цяла България…         

Добавете коментар


Защитен код
Обнови

  • ЮБИЛЕЙ

    Том Круз на 60

    Днес едва ли някой предполага, че в живота му е имало и трудни мигове, а и отчаяние. 

„По-добре е да се изкачваш, отколкото да слизаш, дори ако си паднал няколко пъти.“

Антонио Бандерас, испански актьор, роден на 10 август преди 62 години

Анкета

Подпишете се в подкрепа на украинския народ!

Путин е престъпник! - 89.2%

„Толкин” на Дом Карукоски (ревю)

 

Пиршество за почитателите на английското кино.

"Пътуване до Хавай" на Хесус дел Серо (ревю)

От същата "серия" е и "Пътуване с татко" (2016) на Анка Мируна Лазареску - отново за бягството отвъд Желязната завеса и за трагичните последици от връщането пак зад нея.

"Смъртта на Сталин" на Армандо Янучи (ревю)

И дано повече хора осъзнаят, че най-верният сателит на Русия - България, се е ръководила единствено по този модел.

"Изобретяване на самотата" - книга за паметта и самотата

 

Една неопределима жанрово книга с много вълнуващи прозрения от майстора на словото Пол Остър

Прочетете „Хората на Путин"! Няма да съжалявате

Николай Слатински: Ех, ако можех, щях да заръчам по един екземпляр от книгата за всички наши политически путинофили

Езикът като оръжие. Как заговаря обикновеният човек по време на диктатура

 

Българското издание на "Езикът на третия райх" е планирано "много преди изобщо да се заговори за война в Украйна", казва издателят Манол Пейков