МАНОЛ ПЕЙКОВ, "Фейсбук"

Вчера присъствах на откриването на българския щанд на Франкфуртския панаир на книгата – най-голямото и най-важно книжно изложение в света.

На откриването присъстваха вицепрезидента на България Илиана Йотова и заместник министъра на културата Весела Кондакова. 

Хубаво е, че след толкова години отявлено пренебрежение, представянето на страната ни на този важен форум е зачетено по подобаващ начин от държавните институции.

За жалост, обаче, що се отнася до съществените, до същностните неща, България е все така безднадеждно откъсната от останалия свят в областта на книгоиздаването.

България продължава да не е официален член на Световната асоциация на книгоиздателите.

Планирането на българското участие на ключовите световни изложения е с хоризонт от няколко седмици (вместо от няколко години – както е редно), а финансирането все така се появява (или не) в последния възможен момент, отвъд всякакви разумни срокове.

Националният център за книгата е с неясна и несигурна уредба, и – което е по-лошо – с неясен и несигурен бюджет. Никой не знае дали ще има финансиране за следващия проект, следващия месец, следващата година. Което е, меко казано, несериозно и неподобаващо на страна, уважаваща своите постижения, своите личности и традиции.

Вследствие на това, България продължава да бъде единствената държава в Европа, която не подкрепя по адекватен начин преводите на свои автори на чужди езици.

Отчасти като резултат от последното, в България на практика не съществуват действащи литературни агентства, които да се грижат за популяризирането на българската литература зад граница.

Което пък води до факта, че в повечето европейски страни към специалността "българистика" няма почти никакъв интерес, поради което много от съществуващите програми или факултети по български език и литература са вече закрити или са пред закриване.

С оглед на горното, едва ли е изненада, че България няма литературни преводачи на много от основните европейски езици – а там, където ги има, те са не повече от един или двама.

Разсичането на този Гордиев възел от нежелание, неангажираност, незаинтересованост, нищоправене и нямане не може да се случи без адекватен ангажимент, без отговорно и последователно отношение от страна на държавата и нейните институции.

Без осъзнаването, че културата е онова лепило, което ни превръща в общност със споделени ценности, вярвания, надежди и идеали. 

Без разбирането, че литературата е меката сила на една нация. 

И че всеки лев, инвестиран в нея, е инвестиция в бъдещето.

  • ПРИЗВЕДЕНО В БЪЛГАРИЯ

    Христо Бръмбаров  - корифеят на българското певческо изкуство 

    Внушителен е броят на неговите ученици - Гяуров, Гюзелев, Узунов, Селимски, Димитър Петков, Рафаел Арие, Гена Димитрова, Катя Георгиева,  Димитър Петков, Стефан Еленков,  Рада  Конфорти, Тодор Бонев, Лиляна Василева, Стоян Попов, Сабин Марков...

    ---

    Тази година се навършват 120 години от рождението му.

„Библията не ни учи на това как е устроено небето; тя ни учи как да възлезем на Небето.“

Галилео Галилей, италиански физик, астроном, астролог и философ, роден на 15 февруари преди 461 години

Европейски дни на наследството: В историческите музеи в Плевен и Бяла Черква

Skif.bg горещо препоръчва за посещение и двете места

„Толкин” на Дом Карукоски (ревю)

 

Пиршество за почитателите на английското кино.

"Пътуване до Хавай" на Хесус дел Серо (ревю)

От същата "серия" е и "Пътуване с татко" (2016) на Анка Мируна Лазареску - отново за бягството отвъд Желязната завеса и за трагичните последици от връщането пак зад нея.

„Петте кьошета“: несглобяемият пъзел

 "Смятам романа на Панайот Карагьозов за остра реплика към цялото умилително носталгично венцехвалене на социализма, към който мнозина са се устремили да ни върнат не само чрез медиите и социалните мрежи, а и с конкретни действия", пише Алберт Бенбасат.

Вярвайте в чудеса!

 

„Не затваряй очи“ е въздействащ и топъл филм, необходим да сгрее загрубелите ни и потънали в света на материалното души...

Куинси Джоунс и несъществуващите формули за успеха

 

Между огромното количество от архивни материали, истинската ценност на филма "Quincy" се разкрива в непрофесионално заснетите кадри от телефона на Рашида Джоунс, които се появяват по-рядко, отколкото ни се иска.