МАРИЯ СПИРОВА, "Фейсбук"

Миналата година (и да речем първата четвърт на тази), докато гражданите имаха добри причини да се колебаят относно ваксините против ковид, се старах според възможностите си да обяснявам ползите от превенцията - не защото съм специалист, а защото изпитах на свой гръб какво значи да се разработи ваксина в кризисни условия.

Доброволствах във втора и трета фаза на изпитването на ваксината на "Астра Зенека" в лабораторията на Оксфордския университет. Поставиха ми двойна доза именно от ваксината, която в момента спасява животи от Единбург до Йоханесбург. Дадох почти литър кръв между лятото и пролетта на една чумава година.

Говорих всяка седмица с лекарите и медицинските сестри, които изглеждаха като призраци, защото просто не спяха. Когато не работеха по изпитването, те даваха 14-часови дежурства в болницата в Оксфорд, където един неуморим български анестезиолог денонощно интубираше пациенти, брониран като космонавт.

По време на изпитването чух лично от сър Андрю Полард - един от създателите на ваксината - какви са очакванията към тази ваксина, какво е вероятно да стане и какво най-вероятно няма да стане, какви рискове от странични реакции има и колко са големи те. Оказа се прав, за всичко. Но саможертвата на тези хора, на които - в някакъв нелеп изблик на загриженост - съм пращала сладкиши и кафе от страх, че ще припаднат на поста си, явно беше напразна.

Та, аз действително бях опитно зайче и знаех какво говоря, но дойде пролетта и мнозина мои съграждани си внушиха, че *те* са подложени експеримент! Сякаш близо 100 000 доброволци от цял свят, участвали в изпитванията на трите първи одобрени ваксини, просто локум сме яли от осем до 11 месеца. Непознати по всички комуникационни канали започнаха нахакано да ми обясняват какво била правила ваксината с човешкото тяло - без да са си я сложили и без да различават РНК от ДНК и аденовирусен вектор от кюнец за печка.

Как бихте се почувствали на мое място?

В началото беше просто сюрреалистично. Не можехме да се съгласим за елементарни факти от реалността - че аз имам опит, а те - не. Представете си, че имате кон, яздите си го и го храните с овес. И пристигат всеки ден сто човека, които разгорещено ви обясняват, че конят е неизследвано животно, което всъщност е хищник и един ден - някъде в бъдещето - ще ви разкъса, докато спите.

Не помогна, че споделих и реални резултати от изпитванията, които недвусмислено сочеха, че ваксините се понасят добре от голямото множество хора и стимулират производството на достатъчно антитела в голямата част от случаите. Тогава 200 души на ден ми съобщаваха, че всички, които някога преди тях самите са яздили кон и са го хранили с овес, са или платени, или с промити от Бил Гейтс мозъци. Не, конят всъщност е триглав леопард, който *всеки момент* ще се обърне и ще посее смърт и разруха сред всички балъци.

И така до днес. Междувременно, смърт и разруха продължи да сее вирусът. И колкото повече смърт жънехме в България, толкова по-упорито съгражданите ми отказваха да се качат на коня и да надбягат заразата, докато това все още беше възможно - пролетта и лятото на 2021.

Днес, колкото повече хора умират у нас, в ужасяващо сравнение с държави с високо ваксинно покритие, толкова повече усилия полагат ваксиноборците да намерят алтернативни обяснения за реалността. Мисълта им като понг-понг се лашка между заговори, между всички възможни сметища за отговорност, които да разтоварят самите тях.

И знаете ли къде моето самообладание се скъса като последната нишка на старо корабно въже?

Когато опряхме отново до обвинения към болничните медици - след това, на което ги подложихме миналата зима. Сетих се за анестезиолога в Оксфорд, който успя някак да издаяни и тази зима може би ще има малко по-поносими смени, защото по-малко хора във Великобритания стигат до болница след масовата ваксинация. Но после се сетих за цялото семейство лекари - Муса, Ава и Емил Вакльови от Белишко - които загинаха от коронавирус на постовете си. И за тези, които ги надживяха, само за да влязат обратно в ада посред четвъртата вълна.

Стигнахме ето тук: *настояваме* да получим свободен достъп до болест, която по последни данни убива около 4% от заразените в България и нанася сериозни органови или неврологични поражения в необозрим дял от случаите на оздравели. И когато започнем да берем душа - нещо, което с висока вероятност сме могли да избегнем, но сме направили свободен избор да не избегнем - виновни за страданието и смъртта сред нас се оказват неколцината лекари, все още на пост в препълнените болници. Те явно нямат право на избор, освен да умрат от изтощение, да полудеят или да емигрират, в каквато поредност успеят.

Давам си ясна сметка, че този пост няма да трогне никого, защото за състрадание и най-обикновен здрав разум вече е твърде късно. Едиствено моля, приятели, имайте милост към тези, които се опитват да помогнат. И най-сетне приемете поне простата истина, че всеки свободен избор носи своите последствия. И за тези последствия отговорността е на избралия, а не на този, който интубира след него.

 

Добавете коментар


Защитен код
Обнови

„Аз винаги много съм пушил, пил и обичал. Всъщност съм живял не твърде дълго, но прекалено активно. Един ден Железният рак ще ме отнесе. Тогава ще съм умрял от прекалено много живот.“

 Иън Флеминг, английски писател, роден на 28 май преди 114 години

Анкета

Подпишете се в подкрепа на украинския народ!

Путин е престъпник! - 89.2%

„Толкин” на Дом Карукоски (ревю)

 

Пиршество за почитателите на английското кино.

"Пътуване до Хавай" на Хесус дел Серо (ревю)

От същата "серия" е и "Пътуване с татко" (2016) на Анка Мируна Лазареску - отново за бягството отвъд Желязната завеса и за трагичните последици от връщането пак зад нея.

"Смъртта на Сталин" на Армандо Янучи (ревю)

И дано повече хора осъзнаят, че най-верният сателит на Русия - България, се е ръководила единствено по този модел.

“Величие и низост" показва какви политици липсват днес

 

 Твърде много са чембърлейните и твърде малко чърчилите в днешната политика. Твърде малко и твърде малки

Нагоре по обратния път 

 

Литературните умения на един професор по право

Гледайте “Второто освобождение”

 

Ние винаги на 1 февруари отбелязваме гибелта на жертвите на Народния съд и избиването на интелектуалния елит. Но всъщност чрез този филм ще разберете много по-страшното за бъдещето ни пречупване на българската нация - което виждаме и днес с реакциите на войната, с хилещите се емотикончета на снимките от Буча, в речника на водещите ни политици.