ТОНИ НИКОЛОВ, "Портал Култура"
Препратката в заглавието към някога прочутата книга на американския журналист Джон Рид „Десет дни, които разтърсиха света“ (1919), посветена на катаклизма на болшевишката революция, е напълно умишлена. Дори като интелектуално предизвикателство към онези, които смятат, че всичко, свързано с Русия, задължително трябва да разтърси или промени света. И че няма как да е „иначе“. В наши дни – включително чрез пет години руска агресия срещу Украйна, два милиона жертви, огромни човешки страдания и съпътстващата ги разруха.
В случая обаче става дума за онова, което идва „след“ политическото безумие на Путин: за четири хипотези за бъдещето на Русия, формулирани във водеща статия на авторитетното списание „Икономист“ (9 юли 2026 г.). Нейното заглавие – „Защо разпадащата се Русия е опасна за света?“ – също казва много. Както от огромно значение е и авторът на този политически анализ – Андрей Мелниченко. Защото той съвсем не е някой либерален противник на режима на Путин. Напротив, става дума за олигарх, близък до Кремъл, и за един от най-богатите хора в днешна Русия.
Андрей Мелниченко (род. 1972 г. в Гомел, Беларус) е физик по образование, президент на компаниите „Еврохим“ и СУЕК, лидери в производството на азотни торове и въгледобив на територията на Русия. Личното му състояние се оценява на около 20 млрд. долара, независимо че много от активите му в чужбина са блокирани.
От 9 март 2022 г. Мелниченко е в санкционните списъци на ЕС като „член на най-близкото обкръжение на Владимир Путин“, към което са добавят и съответните санкции от страна на Великобритания, САЩ и Канада.
Ето защо след публикуването на неговата статия в „Икономист“ се появиха редица критични отзиви, включително в британската преса: как така едно от най-авторитетните издания в света дава думата на санкциониран путински олигарх? В руските опозиционни сайтове пък позицията на Мелниченко се разчита другояче – не като „бунт“ срещу Путин, а като опит на Кремъл да „вземе завоя“ в тежката ситуация, в която е изпаднал, и съответно руският бизнес да намери изход от икономическата изолация и да спаси капиталите си.
Все обстоятелства, които превръщат анализа на този руски олигарх в още по-интересен факт. От редакционна бележка в изданието става ясно, че там е била депозирана статия от Андрей Мелниченко, след което „Икономист“ е осъществил осем часов запис с него от свой сътрудник, на базата на което е и възникнал въпросният политически анализ.
По този начин „Икономист“ продължава своя дебат за „бъдещето на Русия“, започнат още с публикуването през есента на 2022 г. на манифеста на Алексей Навални. В него лидерът на руската опозиция, платил впоследствие тези свои убеждения с живота си, развива тезата как Русия трябва да престане да бъде империя и да стане истинска парламентарна република. Според Навални това може да стане само чрез децентрализация, което пък отхвърля така любимата теза на Путиновия елит, че Русия може да се управлява само чрез силна централна власт (или корпоративен елит) и че единствено това може да спаси страната от хаос. Малко преди това в „Икономист“ излезе и провокативното политическо есе на философа Ювал Ноа Харари „Защо Путин вече загуби тази война?“. Тезата на световноизвестния историк е, че Путин извърши фатална грешка, подценявайки украинската нация, и че дори военното удържане на заграбени украински територии няма да върне Русия в глобалната общност, което пък обрича Москва на пълна изолация.
В „Икономист“ впоследствие бе публикувана и важна статия на генерал Валерий Залужни, бивш главнокомандващ на украинската армия и посланик в Лондон, от която става ясно защо войната в Украйна коренно се променя и става „позиционна“. В нея той описва „технологичния пат“ на фронта и иновациите с дроновете, което пък косвено потвърждава идеята, че предстои обрат и „дълга война“.
Статията на Андрей Мелниченко обаче е сериозен и важен сигнал за „промяна“, защото е писана от човек, близък до Кремъл (последната официално документирана среща на олигарха с Путин е през май 2026 г.).
И второ, никога досега от пропутинския кръг не е била формулирана такава теза, в която всички съществуващи възможности да са еднакво катастрофални за Кремъл. А точно такива са изводите от статията в „Икономист“.
След като още в самото начало уточнява, че не политик, а бизнесмен и физик, Мелниченко се опитва да осмисли войната в Украйна в дълбочина, воден от убеждението, че „големите войни не започват с първите изстрели“, както и че „фронтовата линия е само точка, в която натрупалото се напрежение в крайна сметка излиза на повърхността“. Но фундаментът (примирието) вече е невъзможен: изгубен е езикът на взаимното разбиране, способността да се гради единна система заедно с другата страна, а не тя да се възприема като заплаха, подлежаща на унищожение.
Накратко, Мелниченко, бидейки физик по образование (и възпитаник на прочуто съветско училище за надарени деца в сферата на природните науки), се опитва да опише „физиката на войната“ (между Русия и Украйна). Той специално подчертава, че не е нито политик, нито идеолог. Защото „политиците оперират с волята, а идеолозите – с вярата“. Неговият свят обхваща „сложните материални системи“: потоците от природни ресурси и превръщането им в продукти и електроенергия, логистика, все дългосочни дадености. И тъкмо с оглед на тази „физика на войната“ конфликтът в Украйна се разкрива в неговите очи като „многослоен: това е трагедия на народи, векове живели в общо историческо пространство“. Но и забележете: „Това и конфликт между Русия и Запада – спор за територии, алианси, историческа памет и бъдещо устройство на света“.
За да стигне все пак до извода, че „Украйна не е просто поле на битка между Русия и Запада. Това е държава, общество и политическа воля, заплатила страшна цена. Украинският суверенитет е реален. Обаче безопасността на Украйна, изградена на перманентното отрицание на субектността на Русия, е също толкова нестабилна… Устойчивият мир изисква суверенитет и от двете страни – не защото трябва да се обичат едни други, а защото само пълноценни субекти могат да сключат жизнеспособно споразумение“.
Никога досега от страна на Кремъл не сме чували нещо подобно, отиващо отвъд добре познатата идеологическа схема, че „Украйна не е държава“, „украинците не са народ“, че тези територии са „изконно руски“, че е така още от Петър I и Екатерина Велика, че и от Киевска Рус и пр.
Сега виждаме анализ, в който „историческата абракадабра“ на Путин пада и се стига до най-дълбоката и болезнена реалност: какво ще следва оттук нататък?
Прокремълският олигарх очертава в анализа си четири възможни сценария. Всички те, без изключение, са катастрофални не само за Русия, но и за „Глобалния Запад“ (Украйна явно е част от него).
Хипотеза първа: Унизената Русия (Сценарият „Ваймарска Германия“ в глобален мащаб). Без да се указва изрично, но в случая очевидно Русия губи войната. Тя изпада в крах, бива изтласкана в периферията на Запада и е в състояние на икономическо и политическо унижение. Което неминуемо ще породи агресивен и опасен реваншизъм в бъдеще. Не може, отбелязва Мелниченко, да се сломи суверенитета на една голяма нация и това да не предизвика сериозни последици. Рецидиви, които под още по-опасна форма ще се проявяват в бъдеще.
Хипотеза втора: Русия попада изцяло в орбитата на Китай. Пак сценарий след крах във войната срещу Украйна, който превръща Русия в суровинен придатък и буферна зона на Пекин. Нещо, което драстично би засилило Китай в глобалното му противопоставяне със САЩ. В този сценарий Русия е взета на „консигнация“: тя външно съхранява атрибутите на велика и ядрена държава (с цената обаче на огромни китайски заеми).
За да уязви леко Запада, но на практика уязвявайки и своята страна, Мелниченко съзира в една подобна Русия „нещо като Украйна“: зона на съперничество, в която играят глобални сили. Подобен ход обаче би консолидирал редица врагове на Китай, а и други азиатски държави да влязат в „антикитайска коалиция“. А вътре в самата Русия в един момент това би довело до брожения.
Хипотеза трета: Разпад и фрагментация на Русия. Пълен крах на държавността, който Мелниченко намира за най-опасен. Той би довел до „гражданска война“, вътрешни войни за контрол над огромния ядрен арсенал и природните ресурси. И би бил най-непредсказуем за целия свят.
Хипотеза четвърта: „Русия-крепост“ (Моделът „Северна Корея“). Тотална изолация на Русия, пълна милитаризация, още по-нарастващо ожесточаване на вътрешните репресии и по същество връщане към сталинските времена. Постоянен износ на нестабилност към съседните държави и „хибридни атаки“ (да му мислят страни като България). Конфликтът в Русия ще се превърне от „събитие“ в начин на организиране на държавата. Това вече сме го виждали…
С тези четири (гибелни) хипотези какво иска да ни каже милиардерът, близък до Кремъл?
Очевидно, че от тежката криза може да се намери изход, ако „Западът“ отстъпи (позволявайки и на Русия да намери „приемливо отстъпление“). Без търсене на вина, възмездие и т.н. – неща, за които не се говори в статията, но те някак се подразбират.
Идеята е, че загубилата Русия не трябва да бъде „унизена“, а по модела на следвоенна Германия да бъде „приобщена“ и да си върне своя „суверенитет“ – място в глобалния свят, от който днес е изключена.
Да, нека пак да повторим, Русия губи войната и цената, която ще плати, очевидно ще е огромна. Какво точно ще стане с Путин и с част от съратниците му е отделен въпрос. В Русия тези неща никога не са се прощавали. Но един политически и бизнес елит очевидно търси оцеляване и просперитет в следвоенния свят. Затова излиза със своя „манифест“, с който може и да не сме съгласни, но той трябва да бъде внимателно прочетен.
Накратко: имаме заявка за „суверенна и предвидима Русия“. А това според Андрей Мелниченко предполага:
- Западът да се откаже от опитите си „активно“ да сменя режима на Путин и да приеме, че сигурността в Европа е невъзможна без зачитане на руския суверенитет.
- В отговор Кремъл трябва да „децентрализира“ властта (след Путин?) и да върне политическите права на гражданите и иззетата им икономическа инициатива. Въпреки това никъде Мелниченко не споменава думата „демокрация“.
Статията на Андрей Мелниченко в „Икономист“ вдигна много шум както на Запад, така и вътре в руското общество. Интерпретациите са много и най-разнородни.
Например руската опозиционна журналистка Елизавета Осетинская смята, че „това са по-скоро размисли на човек, който просто не може да се примири с поражението си. Западът винаги е гледал на олигарсите като на част от руската система и продължава да го прави, а санкциите ефективно са вкарали Мелниченко в ситуация, в която всичко може да му бъде отнето. Тук няма и следа от бунт… Мелниченко се опитва да убеди Запада, че продължаването на войната на изтощение срещу Русия е контрапродуктивно: че само една силна и суверенна Русия може да не бъде глобална световна заплаха“.
От своя страна политологът Абас Галямов разглежда статията като призив към руснаците да спасят страната си: „Точно ден преди публикуването на статията външният министър Лавров повтори, че всички цели на „специалната операция“ в Украйна ще бъдат постигнати. Това, което пише Мелниченко, хвърля съмнение върху твърденията на Лавров. Какви „задачи на специалните операции“ остават, когато дневният ред включва въпроса за разпада на Русия или нейната васална зависимост от Китай? Според разказа на Мелниченко страната е изправена пред отбранителни задачи: запазването на суверенитета си. От което следва, че всичко, което допринася за запазването на суверенитета, е добро, а всичко, което му пречи, е лошо… Заслугата на статията се състои във факта, че тя развенчава емоционалната реторика, върху която се основава целият „патриотичен дискурс“.
Както е казано, който има уши, да чуе… По пресмятания на Британския институт за войната жертвите във войната на Русия срещу Украйна достигат 2 млн. души (1.4 млн. руснаци и 600 000 украинци).
Основните рафинерии на Русия горят, всекидневно украинците потапят руски кораби. Ресурсите на Путиновото управление са на изчерпване, на 20 септември в Русия ще има избори, а след това се говори за голяма мобилизация. До какво ще доведе всичко това?
Четирите хипотези, формулирани от олигарха Андрей Мелниченко, са достатъчно красноречиви. И затова те намират силен отзвук в дипломациите на редица държави, трескаво се промислят новите реалности.
В тази светлина официалната българска позиция е повече от „смайваща“, тя е в разрез с реалността и с каквато и да било политическа логика. Някой има ли обяснение как така сме „нежелаещи“ (против всяка конкретна помощ за Украйна и следвоенно европейско урегулиране на конфликта) на официалната среща в Париж, но пък сме „желаещи“ на форума в Киев (с подписа на външната ни министърка върху съответната декларация)?
„Къде сме ние?“ е повече от сложен въпрос.
Ако и това не е пълен срам и пример за „политическа шизофрения“…
