САВА СЛАВЧЕВ

Интересна страна е Доминиканската република, не можеш да я проумееш за десетина дни, а за гледките и пейзажите може и десет месеца да не стигнат. Вторият по големина карибски остров след Куба, не е шега работа. Споделям лични впечатления от посещението си, приключило на 31 януари, както и такива на двама души, Илиян и Бинка, които пребивават там от 20 и съответно 10 години. Илиян е от Варна, има собствен бизнес с тридесетина служители и се самоопределя като най-добрият шоколатиер сред печатарите и най-добрият печатар сред шоколатиерите.

Печелил е сребърен и бронзов медал на най-престижния конкурс за шоколад. Има фабрика в Пунта Кана, в община Баваро.  Веднага ми се ще да разсея едно недоразумение:  Пунта Кана не е град, Пунта Кана е място, курорт-забавен, разнообразен и не чак толкова разбираем, за да може да бъде лесно етикетиран. Носи името си от един от най-широко разпространения вид палми в Доминикана, палмата „кана“, така че Пунта Кана ще рече – „Точката, мястото или средището на палмите кана“.

Най-значимите (и скъпи) са общините Баваро, Верон и Макао, там са разположени и по-голямата част от стотиците хотели, всички част от най-източната провинция на Доминиканската република - Ла Алтаграсия където белите като брашно тропически плажове, осеяни с многобройни зелени палми, се къпят във водите на Карибския басейн и на Атлантическия океан. Международното летище на Пунта Кана е на двайсетина километра. То е частно. Построено е от Хулио Иглесиас, който преди години се уморил да минава разстоянието дотам с автомобил и инвестирал нелошо в летището, което е по-натоварено от това в столицата Санто Доминго.

Доминиканците живеят щастливо под мотото tranquilo, спокойно. Вероятно този техен принцип е допринесъл и за 80-те години средна статистическа възраст за продължителност на живота при жените и 78 при мъжете. Но в Доминикана важни са жените. Един от гидовете разказваше, че почти всяка жена има поне 5 деца. Майката тук е на почит, от бащите никой не се интересува, защото майката на децата е сигурна, а бащата никога не е.

Шири се разбирането, че доминиканската жена следва да има няколко мъже, един да я издържа, един за забавление, един да й помага, а другите дори не си ги спомням какви функции трябвало да имат. Затова браковете са рядкост. Законът тук повелява, че ако двама души живеят на семейни начала пет години това вече се счита за брак и юридически жената има право на половината от благата и собствеността на мъжа. Друг е въпросът дали той разполага със собственост. Затова мъжете около четвъртата година гледат да напускат връзката и се изпаряват.

Може би тук е мястото да кажем, че в Доминикана няма средна класа, има много богати и бедни. Навсякъде бакшиш от един долар е приет с радост. Два са особено внимание, а пет вече са щастие. По-големите суми от двайсет или петдесет долара осигуряват вярност до гроб. За жалост парите веднага биват изпивани, тук ромът го наливат с маркучи. Пенсионирал се човек може да си изтегли цялата пенсия, за която е работил години. Но я профуква за една седмица, черпи цялото село, пие и се весели, а като свършат парите се започва отново. Доминиканците залагат на всичко. Колкото си по-беден, толкова повече залагаш – на основния си спорт бейзбола, на боя с петли (официално забранен) та даже и на домино. Тук се живее ден за ден. Tranquilo. Утре не съществува. Има само днес.

Красотите на Доминикана са трудно описуеми, но първата от тях безспорно е Саона.

Саона е чуден остров, райско място. Там са едни от най-красивите гледки, надхвърлящи конвенционалните представи за Карибите с прозрачна вода и палми. На острова е забранено монолитно строителство, с разрешение могат да се правят само някакви бараки, които констатирахме, след като група френски туристи се наредиха пред тях за обяд. Морето е толкова красиво, че не можеш да отлепиш поглед от него. Когато водата ти е до кръста по дъното се виждат морските звезди и няма как да ги настъпиш. Снимах около десет.

Не бива да се изваждат над водата, защото от дупчи-цата през която дишат отдолу гълтат въздух и умират. Но ако ходиш в мо-рето и водата ти е до брадичката възможността да ги видиш е нула: бялата пелена на пясъка не ти позволява да видиш нищо по дъното. На острова са правени снимките на филма „Метежът на Баунти“ (Mutiny on the Bounty) през шейсетте години с Марлон Брандо, а по-късният римейк от 1984 година, носещ заглавието само „Баунти“  е с Антъни Хопкинс, Мел Гибсън, Даниъл Дей-Люис и Бърнард Хил. Всъщност този е петият в историята на киното, който описва метежа на „Баунти“, британски кораб в Тихия океан в края на XVIII век, чийто екипаж прави бунт срещу капитана си, овладява кораба и се заселва на остров Питкерн.  

Доминиканците са благи и добронамерени хора. Винаги са готови да откликнат и да помогнат. До степен, че много трудно казват „не“. Това конс-татира един господин познавач на питиетата, който си беше поръчал оп-ределена марка уиски на бара в хотел Дриймс Флора Резор. Барманът твърди, че го има, казва си сеньор и му подава чаша с питието. Познавачът обаче твърди, че това няма нищо общо с поръчаното уиски. Барманът се усмихва и се връща да поправи грешката. И така три пъти. Оказа се, че тази марка уиски никога не са я имали в хотела.

Просто на доминиканците не им се ще да дават отрицателни отговори, неудобно им е някак да от-казват, не искат да разочароват хората. Не можем да скрием обаче, че много ги мързи. Не че това е рядко срещано явление при южните нации, но тук, поне така се  твърди, мързелът е дори причината да няма грабежи с взлом и други сложни престъпни операции, които водят до изморяване. Илиян, за когото стана дума, ми разказа, че в един момент имал нужда да направи нещо  в дома си и викнал един майстор. Казал му да изкопае малка  дупка, оттам един малък канал и после друга дупка. Майсторът се замислил минута-две и отказал, много било сложно и се чувствал стреси-ран с тези указания.

Доминикана има основно три големи проблема: слаба образованост, корупция и Хаити. От тях произтичат всички останали слабости. Началното образование е задължително и децата посещават училище. Не толкова от желание за учене, колкото поради факта, че там имат осигурени две хранения. След 12-годишна възраст обаче малко от тях продължават да учат, повечето започват да помагат в някаква работа и да припечелват нещо. Децата са тези, които издържат майките си: като изпратят по 10-15 долара всяко майка им вече връзва месеца със седемдесет-осемдесет долара.

Затова жените гледат да създадат децата преди да са навършили 30 го-дини, за да има кой да се грижи за тях, а те да се отдават на собствената си прелест като посещават салоните за красота, които са буквално на всеки ъгъл – прически, маникюри и всичко свързано със съвършената външност. Ако някой реши да прави бизнес в Доминикана веднага да отваря салон за красота, там никога няма грешка. Като стана дума за бизнес да споделя и нещо интересно, което ме накара да се почувствам неловко.

Попитах Бинка, за нея също стана дума в началото, дали хората от една поредица къщи, които ми посочи, са познати на местния фиск. Тя ме изгледа и ме попита учудено „Ти сериозно ли?“ Да, аз питах сериозно, не разбирам как и откъде държавата събира пари, кой плаща данъци и колко. Оказа се, че данъкът е 10% и се плаща от …който иска. Богатите го плащали. Големите магазини, вериги и т.н. също. Това е. Лично на мен никога не ми беше из-дадена касова бележка при покупка. Единствената, която получих, беше на остров Гуадалупе, френска отвъдморска територия, в която се плаща с евро и телефонните разговори са като в ЕС. Но то си е друга държава и там се говори предимно на креолски – малко изчанчен френски, на който му липсват и букви. Например простото merci pour votre visite  на креолски става mèsi pou visit a zôt.

Вторият сериозен проблем е корупцията. Даваш пари и решаваш всичко.

От пътните полицаи до най-горния ешелон на властта. Мигрантският поток не може да бъде овладян. Самите гранични полицаи товарят нелегалните срещу пари и ги пръскат из държавата. По официални данни населението на Доминикана е от 9 милиона души, докато неофициално са 15.

Третият сериозен проблем е Хаити, държавата, която заема една четвърт  от целия остров Еспаньола и е западна граница на Доминикана. Там е голяма бедност, преди години имаше и холера, после ковид, животът е те-жък и хората търсят препитание. Това е най-бедната държава в западното полукълбо и е една от най-бедните, нестабилни и неуправляеми страни в света, съпътствана до днес от глад, военни действия, стихийни бедствия и държавни преврати.

За сметка на това хаитяните са добри работници, будни и дисциплинирани, не са като доминиканците лениви и задре-мали. Хаитянинът бързо те преценява и с него винаги трябва да си нащрек. Около 400.000 хаитяни работят в тръстиковите плантации, от кои-то се  произвежда захар и ром. И двата продукта се изнасят, но огромно количество от рома се изпива на доминиканска земя. Хаитяните получават по три долара за тон тръстика и правят по около пет тона на ден, тоест, заработват си по 15 долара дневно и са доволни, защото имат работа, макар и тежка. Дали не може да се събира тръстиката машинно? Може, разбира се, само че след като опитали известно време, един от бившите пре-зиденти на Доминикана отменил тази заповед, защото хаитяните оставали без работа и висели на врата на Доминиканската държава, затова върнал старото положение. 

Сегашният президент е културен и образован човек, за разлика от предишните, които говорели простовато и се харесвали на избирателите. И отново се връщаме към ниската образованост – сегашният редови доминиканец не разбира какво му казва президента, защото използва същия език, но с друга лексика, човек начетен, с друг стил и нов изказ, който остава неразбран.   

Бинка ми разказа как един ден си карала колата и я спрели полицаи за проверка, а тя си била сменила чантата и не носела със себе си нищо: нито документ за самоличност, нито шофьорска книжка, нито пари, с които да стимулира проверяващите. Документът за правоуправление издаден от друга държава е валиден шест месеца и след този период чужденецът по закон е длъжен да го замени с доминиканска шо-фьорска книжка. Бинка не знае какво да прави и се обажда на Илиян. Той идва след половин час, слиза от колата си и размахва пред двамата полицаи някаква значка със златисто покритие.

Полицаите се споглеждат, козируват и изчезват без да обелят дума. Този случай сепва Бинка и тя се сеща, че все още не си е подменила книжката, вече девет години и половина. Решава да го направи (не може цял живот да си в нарушение) и трябва да се яви на изпит. Въпросите които й задават в теста обаче са толкова лесни, да не кажем наивни, че си мисли за някаква уловка, някакви хитрости на местната полиция, за да я скъсат. Нервна е и чака резултата. След известно време (времето в Република Доминикана е винаги неизвестно: ако ти кажат, че имат нужда от 5 минути, значи са петнайсет; разстоянието от Пунта Кана до втория по големина град в републиката Ла Романа е седемдесет километра и местните хора твърдят, че се минава за един час. По време на престоя ни го минавахме десетина пъти и никога за по-малко от деветдесет минути). Но, да довършим за Бинка- комисията я приема в офиса със странно изражение, което кара Бинка да пребледнее. После чува следните думи: Сеньора, вие сте отговорили правилно на всичките осемдесет въпроса, това никога не се е случвало в нашата история.

В Доминикана освен малко светофари има доста кръгови движения. Никой обаче не знае кой има предимство. Ако някой ти премигне със светлините може да означава, че те пуска да минеш, но може да означава и че той иска мине. Затова всеки чака да се изтегли последен, така е по-сигурно. Шофьорите в Доминикана се водят от един-единствен принцип: ГЛЕДАМ НЯКОЙ ДА НЕ МЕ УДАРИ. Мигачи не се дават. Понякога някой подава лявата си ръка от прозореца (движението е като в Европа) за да се обозначи, че възнамерява да завие наляво. Когато обаче иска да завие надясно няма как да сигнализира. Разказаха ми, че в един бус шофьорът давал мигач и хората вътре му направили забележка, защото ги излагал.

Превозните средства нямат преден номер. Предишен президент издал заповед да не слагат предни номера, защото ламарината била внос от  САЩ и много скъпа. На полуостров Самана обаче не видях нито един мотор или скутер с регистрационна табела, никакви отличителни знаци.

По магистралите ограничението на скоростта е сто километра. Никой обаче не кара със сто. Изпреварват от всички страни. Има немалко хора, които в крайна лява лента карат с 40. Tranquilo, все някога ще стигнем. В Доминикана вечерно време се кара само на дълги светлини. На въпроса защо кара на дълги доминиканецът отговаря „за да ми е светло“. И въпреки това броят на ПТП е изключително нисък и той се дължи предимно на водачи, изпаднали от колата поради прекомерно количество приет ром.

В Пунта Кана има една култова дискотека с името Коко Бонго. За нея местата се запазват (купуват) седмици предварително. Кувертът на човек е 90 долара, който включва до пет чашки ром. Не ти осигурява обаче място за сядане. Пакетът „голд“, който ти гарантира седнало място, струва 170 долара, а най-добрите места са по 190. Освен меренге и бачата се пуска и международна диско музика, като има и елементи от цирковото изкуство, спускане с въжета, обръчи и т.н. Цени, съобразени само с джоба на туристите. Даже не на всички. Познавачи твърдят, че това е най-доброто шоу от всички клубове Коко Бонго, не знам колко са общо, чувал съм за един, който е в Канкун, Мексико.

Полуостровът Самана в Доминикана заслужава да се посети. Не е лошо обаче човек да е в добра кондиция и да не е по джапанки. Голяма част от полуострова е резерват, джунгла с вода, гъста тропическа растителност и водопади. Стръмно е. Отидохме дотам с лодка. Качихме са на малък по-луоткрит камион със седалки, който след половин час ръмжене ни качи до едно високо място, където температурата беше поне с шест градуса по-ниска.

Оттам се качихме на планински коне (предварително сложили каски на главите и обули ботуши) и започнахме изкачване, последвало от пресечени терени. За известно време човек се чувства малко като Индиана Джонс, въпреки че всеки кон си имаше водач, момчета на 14 – 15 го-дини. Пътеките или проходите обаче бяха толкова тесни, стръмни, кални и хлъзгави от влагата, че момчетата много рядко можеха да се движат успоредно до коня.

Просто ги пускаха и за психически неподготвения човек някаква форма на напрежение неизбежно има. След близо трийсет мину-ти езда стигнахме до един величествен водопад. Шумът от него се чуваше и при прехода, виждаха се реки и поточета, вирове, но накрая гледката на падащата от 40 метра вода беше зашеметяваща.

Всяка година тук, в североизточното крайбрежие на Доминиканската ре-публика, заливът на Самана, посреща между 2000 и 3000 гигантски гърбати кита, които мигрират от северния Атлантически океан към топлите доминикански води за размножаване, тъй като техните новородени нямат достатъчно мазнини, за да оцелеят в студените зимни води на север. Малките китчета  остават тук до март, преди да се върнат в ледените води на Атлантическия океан между Северна Америка, Гренландия и Исландия.

Отидохме с лодка  до мястото в залива, където са били видени китовете и след около час престой, дебнене и взиране в морската повърхност успяхме да видим 4-5 от тях. Снимахме ги, най-близкият от нас беше на по-малко от петдесет метра.  Необикновено преживяване и тръпки на напрежение.

Има едно прекрасно и необичайно място в Доминиканската република и то се нарича Altos de Chavon. Това ще рече високата част на реката Чавон.

Част от Италия пренесена тук, където никой не би очаквал да види. Става дума за едно селище построено в италиански стил, вдъхновено от областите Тоскана и Умбрия и разположено в горното течение на реката. Сели-щето е проектирано от италианския архитект Роберто Копола и е едно малко бижу, с къщи, амфитеатър, градини, улички църква, алеи и фонтани. Разположено е в местността Casa de Campo, селска къща. В началото на 70 -те години на миналия век заможен американец купува в тази част на Доминикана около 20 кв. км. площ, за да си направи селска къща.

И прави това малко селище, за да го подари на дъщеря си Лари, останала впечатлена от посещението им в Италия и влюбена в тосканските селца. Както става ясно това селище заема една съвсем мъничка част от цялата закупена площ от американския милиардер: на север оттук се намират огромните владения и къщи на Бил Гейтс, Марк Антъни и ред други извес-тни лица, на които не им липсват финансови възможности. Разполагат с две игрища за голф и много други неща в американски стил. Оказа се, че милиардерът, закупил цялата тази площ починал млад, на петдесет го-дишна възраст и е  бил един от акционерите на Парамаунт. Селището е изградено от коралов камък наречен коралина, камък, който не се нагря-ва при излагане на слънце, нито изстива при обдухване с климатик. Виждат се навсякъде типичните червени покриви, характерни за споменатите вече италиански области. Проектът е завършен през 1976 година, но всички дейности приключват през 1981.

Амфитеатърът е първото нещо, което се вижда  след входа. Впечатление прави акустиката му, която е отлична и това ме изненадва. Казват ми, че всяка година тук гостуват изпълнители от цял свят, включително Енрике Иглесиас и Бочели. След амфитеатъра се озоваваме пред фонтан, вдъхновен, предполага се, от „Фонтана ди Треви“ в Рим. От терасата зад нея има страхотна гледка към реката Чавон, заобиколена от типичната доминиканска растителност, където, явно неслучайно, са снимали един от филмите за Рамбо, „Анаконда“ и др. Символът на селището обаче е църквата Св. Станислав и прилежащия площад, които се откриват след минаване през улички, стълби, сводове и арки.

Говори се, че самият Джако е завел пред олтара на тази църква Лиза Мари Пресли, дъщерята на Елвис. Перла в италиански стил, с неописуемо красива гледка по дължината на река Чавон, радост за всеки турист, стъпил на доминиканска земя.

Hasta luego!

Снимки: авторът