САВА СЛАВЧЕВ
Хотел Hilton Garden Inn е на 10 минути от летището в Найроби. Настаняваме се в него в 04:00 сутринта след безупречен полет от Истанбул, продължил 6 часа и 30 минути, след едночасов полет от София.
Столицата на Кения е административен център на едноименната провинция и има население, сравнимо с това на цяла България. Името Найроби идва от масайския израз Enkare Nyirobi, който се превежда като „мястото на прохладните води“. Днес градът е известен финансов и политически център в Африка. Централната част е с небостъргачи, в които са се настанили множество мултинационални компании и банки.
Движението е от дясно, трафикът е ужасен, а хаосът — неописуем. Може би това се дължи и на разширението на магистралата, което се извършва в момента. Много големи фирми се местят извън централния бизнес район заради по-ниските цени на земята и по-добрата възможност за строеж на сгради и съоръжения.
Двата района с отбелязан икономически растеж през последните години са Ъпър Хил, на около 4 км от т.нар. Централен бизнес район, и Уестлендс, разположен приблизително на същото разстояние. В града има множество стадиони и специален център за обучение на маратонци.
Тук са се настанили компании като Citibank, Coca-Cola, PricewaterhouseCoopers, General Motors и Google, докато Световната банка има представителство в култовия Ъпър Хил, в сграда Hill Park Building. Забелязах обаче несъответствие между цените на продуктите и покупателната способност на обикновените хора: в хотела едно еспресо е 4 долара, литър бензин 95 — 1.80 долара, а минималната заплата е 250 долара. Приемат се американски долари, но официалната валута е кенийски шилинг.
В Найроби се обръща голямо внимание на сигурността, вероятно заради атентата от 1998 г., извършен от Ал Кайда срещу американското посолство. Освен обичайната проверка на багажа при чекиране, след пристигането и след взимане на багажа от лентата има нова опашка за сканиране. Това се повтаря и на вътрешните полети до Момбаса и обратно. В хотел Hilton също имаше скенер за багаж.
Строгостта често е лишена от смисъл: при късните полети една от служителките си цъкаше нещо по телефона и в продължение на 6–7 минути изобщо не гледаше монитора. Пътниците винаги трябва да преминават боси, без обувки. Опитах да мина по джапанки, но ме върнаха да ги сваля и да ги пусна на лентата за сканиране.
Не препоръчвам разходки из града без придружител, който познава средата, тъй като престъпността е голяма. Служителка на финансова компания, част от нашата 12-членна група, обиколи централния квартал със свои колеги, работещи във филиала на фирмата в Кения. Те разказаха страшни случки, включително инцидент, при който на един служител опрели нож в гърлото и го обрали, принуждавайки го да се прибере в България поради шока и напрежението.
Самите служители живеят в блок с други европейци, изолиран, с висока плътна ограда, на която в горната част има бодлива тел с ток. От микробуса видяхме кенийските фавели, които заемат значителна площ.
Това обаче не лишава града от особено очарование и, въпреки че мястото не е туристическо средище, в него има много забележителности. На първо място това е Националният парк Найроби, който опасва града. В него има посетителски център за жирафи с вход от 1 500 кенийски шилинга (около 12 долара), където ти дават купичка със зеленчукови пелети, с които можеш да храниш животните и дори да ги галиш.
В тази част на Кения живеят жирафи от породата Ротшилд, които достигат 5–6 метра височина и тежат между 1 500 и 2 000 кг. Езикът им достига до 40 см, а сърцето тежи повече от 11 кг. Ежедневно поемат между 40 и 50 кг храна, а дълбокият им сън трае около 10 минути. В Националния парк има над 400 вида животни и птици, включително лъвове.
Не успяхме да посетим парка за осиротели слончета, защото резервациите се правят 48 часа предварително. Там човек може да гушка 180–200 килограмово слонче и да го храни. Преди да тръгнат към Кения, любителите на Африка биха направили добре да гледат филма на Сидни Полак „Далеч от Африка“ (Out of Africa, 1985) с Мерил Стрийп, Робърт Редфорд и Клаус Мария Брандауер. Действието се развива в периода 1914–1931 г. в Кения, а лентата получава Оскар за най-добър филм. Филмът е частично базиран на автобиографичния роман на датската писателка Карен Бликсен. Операторската работа също е впечатляваща и подготвя пътешествениците за среща със саваната — животните и красотата са същите.
Масай Мара е резерват и национален парк в Кения, на около 300 км от Найроби. Разположен е в едноименната област Масай Мара, в югозападната част на страната, до границата с Танзания. На езика на масаите „мара“ означава „петнист“. Заедно с резервата Серенгети в Танзания, те обхващат територия от 16 273 кв. км естествена среда за дивите животни, като 1 519 кв. км принадлежат на Масай Мара. Заедно с Нгоронгоро, кратера на угаснал вулкан в Танзания, те са сред най-известните резервати не само в Африка, но и в целия свят.
Пътуването с автобус продължи повече от пет часа, като направихме две спирки за почивка, тоалетна и пушачи, на места, където се продават типични кенийски изделия, сувенири и рисунки. Тоалетните бяха винаги в дъното и за да стигнеш до тях, трябваше да преминеш през всички сергии, като продавачите не те оставят лесно. Говоримият език е английски, а помежду си местните говорят суахили. Думата суахили идва от арабската sawāḥilī, означаваща „от брега“. В миналото 43 различни племена говорели на най-различни наречия, което затруднявало общуването в търговията. Поради това се установил общ говор за разбиране, нещо като есперанто или лингва франка, използван от 50–70 милиона души в Кения, Танзания, Уганда и ДР Конго. Днес суахили е официален език в Кения и Танзания и официален работен език на Африканския съюз.
Върнем ли се към тоалетните: никога не бях виждал чисти и ухаещи на пролет помещения с климатик в средата на саваната. Друга изненада по пътя бе липсата на указателни табели за около 200 км, а от двете страни на пътя се виждаха седящи или разхождащи се бабуини. Шофьорът на автобуса трябваше да се съобразява с тях, за да не ги прегази, освен с хаотичното движение на автомобили, камиони и мотоциклети.
Неизбежно си зададох въпроса дали аз бих се справил с този маршрут — отговорът беше мигновен: никога. Следваме някакъв що-годе главен път и изведнъж обръщаме движението, без табели и указания, а завоите са почти винаги неочаквани.
В крайна сметка пристигнахме в Masai Mara — Fig Tree Camp, така наречената лоджия. В случая „лоджия“ се разбира като обособено място в саваната за настаняване на туристи с всички хотелски удобства, включително ресторант. Пред нашата течеше река Телек, която прекосява резервата и в която имаше крокодили и хипопотами. Влизането в саваната става с разрешение, записване на номера на джипа, документ за самоличност и разрешителното на шофьора.
Лоджията е оградена с мрежа, по която тече ток. Имаме и басейн. Изрично ни предупреждават да не оставяме нищо по терасата и винаги да затваряме вратите, тъй като маймуните нямат прегради и са навсякъде. Пред моста над реката, който води към лоджията, има въоръжен охранителен пункт с двама души. На територията на самата лоджия охранителите са само с прашки — те стрелят с малки камъчета или жълъди по пакостливите макаци, които веднага се скриват. Това обаче не ги разколебава.
В хотел Баобаб една наша близка си взе сандвич, положи чинийката на дървена конзола и отчупи залък — изневиделица се появи макак, грабна сандвича и се скри в храстите.
Имахме голям късмет. Още през първите два дни успяхме да видим „голямата петорка на Африка“ – слон, лъв, бивол, леопард и носорог. Чувахме истории за туристи, които посещавали саваната по 2–3 пъти и все не успявали да ги видят. Нашите водачи-шофьори бяха чудесни, с радиостанция в джипа, която помага за координацията, и с изключително набито око. Никъде не сме имали проблеми, с изключение на една напрегната среща с носорог.
Видяхме животното на около 100 метра от нас и в гръб. Изчакахме 4–5 минути, направихме няколко снимки и потеглихме бавно. След броени минути по радиостанцията съобщиха, че носорогът се е обърнал и се движи бавно към полосата на джиповете. Обърнахме движението. Пред нас имаше други две тойоти (99% от леките превозни средства са японски, а от тях 95% – тойоти; през целия престой в Момбаса и Диани бийч видях само три „Сузуки“ и един „Нисан“).
Всички в джипа бяхме изправени — дори малко провесени от отворения покрив, за да уловим в кадър близо тритонното животно, което се движеше безгрижно, разсейваше се и душеше на ляво и дясно. Говорехме тихо, но когато носорогът наближи десетия метър разстояние, никой вече не шептеше. Такъв звяр може да обърне цял автобус без усилие, какво остава за джип с четирима души. Бяхме затаили дъх и отброявахме крачките му.
Бях чел, че носорозите имат отличен слух и обоняние, но са късогледи. Това не ме успокои особено, защото знаех и че черните носорози могат да развият скорост до 60 км/ч. Видях как спира на около два метра от нас, между първия и втория джип, опъна десния си заден крак и за миг ми се стори, че ще атакува. Времето сякаш спря. След това прибра крака си, направи няколко крачки и отново спря. Нещо преценяваше. Никой вече не снима. За 6–7 секунди носорогът изчезна от погледа ми, след което се появи пак бавно и спокойно и продължи по пътя си. Напрежението се утаи.
Леопардът, който видяхме, беше качен на акация и люлееше задните си лапи доволно. На метър от него, на друг клон, висеше немалка антилопа. Леопардът беше осигурил храната си и знаеше, че вече нито лъв, нито друго животно може да му я отнеме. Срещахме многократно антилопи, зебри, жирафи, хиени и биволи. Видяхме дори група сурикати, придвижващи се по обичайния си начин, докато един стоеше на пост, за да сигнализира при опасност.
Посетихме две езера. Първото, Накуру, има висока алкалност, в която дори животните не влизат. Докато стигнем до него, карахме 20 минути в такава прах, че в колата не се дишаше. Въпреки това видяхме много птици, включително пеликани и фламинго. Второто езеро, Найваша, е сладководно и го обиколихме с лодка. Бреговете му са дом на разнообразни животни и птици. Това е най-високо разположеното езеро в Източноафриканската рифтова долина и второто по големина сладководно езеро в Кения. На малък остров видяхме четири жирафа, почти допрели лодката си до краката им. Островът е частен. Недалеч се натъкнахме на тъмно петно във водата с диаметър около 10 метра — оказаха се шест хипопотама. Беше пълно с антилопи, зебри, биволи и птици.
Последните дни прекарахме в хотел Баобаб в Диани бийч. Хотелът е огромен, с палми и множество баобабови дървета — за да обгърнеш едно, трябват поне пет души. Стаята ни беше около 50 кв.м., от които 15 за банята. В нея спокойно могат да се разположат две семейства масаи.
Посетихме автентично селище на масаи. Селището е отделено с тревисто-високохрастова ограда, оплетена майсторски от клони и вейки, която не позволява на човек или хищник да премине. Старейшината (мъж на 41 години) ни обясни обичаите им. Момчетата скачаха и пееха, излъчвайки добронамереност и радост. Младите мъже до 18 години нямат право да се занимават с момичета. На 18 години се извършва обрязване — без упойка — като доказателство за сила и смелост. В миналото младежът трябвало да убие лъв с копие, за да стане мъж.
Разгледахме къщите, дворовете и животните им. Разказаха ни за разделението на задачите между мъже и жени. Храната на масаите е предимно мляко и зеленчуци, понякога пият кръв от крави. Залагат на кореноплодни, мед и зърнени култури. Месо ядат рядко, въпреки че основният им поминък е добитъкът. Кравите са високо ценени — колкото по-голямо е стадото, толкова по-висок е социалният статус. От кожите правят дрехи, обувки и сувенири, животинската тор се използва за строителство, а урината за лечение.
И там се случи нещо любопитно. Няколко жени от групата изявиха желание да посетят тоалетната. Едно момче от младите масаи тръгна да ги води, сред тях беше и съпругата ми. Това бяха 4 големи ламарини от неръждаема тенекия, разположени на 150 метра отвъд оградата на стана, обособени в две отделни гнезда -жени и мъже, на едното от които висеше празен петлитров бидон от минерална вода. Разбрах го, защото една от дамите докато се връщаше ми махаше нещо с ръце, а като се доближи ми съобщи, че жена ми имала някакъв проблем. Тръгнах натам, за да разбера от какво естество е проблемът. Оказа се, че още във фазата на пристъпване към деликатната операция телефонът на съпругата ми паднал в дупката. Попитах я дали не иска да го прежали (беше ѝ минало всякакво желание да се възползва от сервизното помещение), но основанията й за наличие на данни, пароли, кодове и други наложиха специализираните действия, свързани с изваждането на ценната вещ.
Накратко: събраха се 6-7 масаи в търсене на практическо решение. Известно време приложената методика не даде резултат. Влязох в тоалетната. Дупката беше дълбока и с ръка нямаше как да я стигна. Но. Дръжте се здраво. Изобщо не срещнах онова, което предполагах и опитвах да отложа - от дупката никак, ама никак не излизаха зловония, миришеше само на пръст. След това разрязахме гърлото на висящия бидон, с който един от масаите загреба от пръстта и извади телефона. Мисля, че това беше една положителна и ценна антропологическа опитност, както за нас, така и за масаите. Един от тях имаше следи от извършената работа, макар и трудно видими. Подадох му мокри кърпички. Наредиха се поне още пет от неговите събратя, за да се възползват, въпреки че не са имали повод да се изцапат. Раздадох два пакета. Склонен съм да мисля, че за първи път виждаха (и ползваха) мокри кърпички. Това го отчитам като изненадващ социален опит за тях и завоюване на още една цивилизационна новост.
Ваканцията ни завърши в Диани бийч. По пътя бяха осигурени „пътеки“ за маймуните на около 5 метра над пътя. През целия престой нямаше никакъв инцидент, дори комарите ни пощадиха. В океана рибите оставят трайна следа — два пъти ходихме до кораловия риф: веднъж с дървен катамаран, както са го правили преди векове, и втори път с моторна лодка със стъклено дъно, за да наблюдаваме подводния живот. Плуването с маска и шнорхел беше незаменимо: разноцветни риби, корали, морска флора и морски звезди — всичко, което не може да се разкаже, трябва да се изживее.
Африка е любов.
Февруари. 2026
