МАРИН ГЕОРГИЕВ

 

И на вратата – твоята врата – смъртта накрая ще похлопа.

Но днес е друго. Пламнал целият – не изнурен жътвар ли е денят? – 

събаря на земята прашна снопа

на слънцето презряло… И нощта ще дойде – да вършее жива плът.

 

Видения жестоки от бъдещето… Но нима крепи те 

поуката: животът труди се, влече хомота, даром се морѝ, 

а жъне винаги смъртта! И трупа все. И се множат кръстците.

 

Кирил Кадийски "17. Последният на кръста”

 

I. ХРОНИКА НА ЕДНА ЗАГУБА

28.08.2025 

Най-после намерих време да отскоча до Веслец 13, Български културен център и да оставя три книги на Христо Славов и на ъгъла с ул. Искър –  руска книжарница, на витрината – книги, книги, на корицата на една "Я гений” – Игор Северянин. Ще звънна на Киро да му кажа че са сбъркали името, вместо Кирил Кадийски, написали са Игор Северянин (наскоро ми бе пратил два свои превода на негови стихотворения). Често се глумяхме на тази тема, особено след разговор за литературните ни наблюдения и преценки; случи ли се да го похваля, той се обръщаше към мен и леко засмян ме питаше: – Маринчо, кажи, не съм ли гений... Отговарях му или с мълчание, или с Почти. Тази сутрин реших да му дам приза.

Звъннах. Изчаках няколко позивни. Никой не се обади… 

- - - - -

Необяснимо ми е: откъде идва самоувереността ни, че този, когото търсим, като му звъннем и веднага ще се обади. Сякаш е длъжен да е вечно жив и все на пост. 

- - - - -

31.08.2025

Посреднощ заваля. В просъница звукът на дъжда ми заприлича на пръскащ пукащи искри електрожен.

В 17.37, след едно звънене (в 17.20 ч.), на което не вдигнах, миех чинии, но разбрах от дъщеря си, че е Кадийски, след още едно (17.35), довършвах, което вършех и като свърших, набрах телефона му (17.37): – Къде се изгуби (изгуби бе неговата дума, ако не се чуехме десетина дни), а отсреща се обади женски глас; да няма грешка, запитах; не, няма, аз съм дъщеря му Виктория, Кирил почина…

Все едно гръм по пладне.

Как така? А тя: получи белодробна ямболия, активира му се язвата и в Пирогов не можаха да го спасят. 

- - - - -

01.09.2025 13:47 Маргарит Жеков: 

 Какво става, Поете? Ако Кадийски е бил номиниран от някого в чужбина за Нобелова награда, то пак имаме предумишлено убийство, както е било и с Пенчо Славейков (защото Нобеловите награди се обявяват през октомври, а през септември се взема решението).

(Моят отговор до М. Жеков: Според мен е бил. 

Каза ми преди 20 дена, че ще получи голяма награда.

Беше подмладен, отслабнал, като пред очакване на важна вест. Не каза каква ще е наградата, но каза че са много пари. Е, тогава ще дадеш и на мен, рекох. А той: – Ще ти дам две-три хиляди евро).

 - - - - - 

Вдаден в приятелството ни, не бях го забелязал така, както тия отвън:

Звънна ми Георги Мишев, знаеше че знам, пита от какво и как…

 

01.09.2025  Роберт Ковачев: Марине, разбрах че Кадийски е починал. Тъжно, бяхте приятели... Сега май си наистина последния мохикан.

Аз: Е, Борис Христов, Той ще е последният.

 - - - - -

Черен вестител, звъннах на Найден Вълчев. Изумен, попита ме как е станало; казах, каквото знаех; той ми поиска телефона на Силвия Вагенщайн, вероятно за да доразбере… Сигурен бях, че поради възрастта не ще може да дойде, но му обясних в кой ден, в кой час и къде ще бъде поклонението.

Marin Georgiev < Този имейл адрес е защитен от спам ботове. Трябва да имате пусната JavaScript поддръжка, за да го видите.> ezt írta (időpont: 2025. aug. 31., Vas 20:13): Arató György 

Тази сутрин е починал Кадийски 

  

01.09.2025 00:12 Arató György  

Бог да го прости!

Бележителна личност, а от някои преводи на Атила Йожеф и аз разбрах, че е майстор. Лека му пръст!

02.09.2025, Георги Николов: Разбрах за жалост. Тъкмо щях да ти пиша. Много-много ми е тъжно. Поднасям ти съболезнования като на негов близък приятел! 

А на Киро му беше рано, рано... Дръж се!

  

02.09.2025 08:38 Юлиана Методиева: Марине, моите съболезнования за приятеля ти и голям преводач Кирил Кадийски! Внезапно си отиде...

 

03.09.2025 08:40 Георги Янев за Кадийски: Не го познавах. Беше много близък с Брата Владо*, от студентските литературни обединения и кръжоци. Брата беше във възторг от поезията и от преводите му, особено от руски език. Идваше изневиделица, спираше на горната площадка и рецитираше в оригинал Тютчев, Блок или Пастернак! Сетне рецитираше преводите на Кадийски и заключваше: Брат, само гениалният Киро може да направи превод по-добър от оригинала! 

* Владимир Янев

 

07.09.2025 17:23 Hristo Trendafilov:

Здравей, Марине, 

Сигурно се наслаждаваш на Созопол, макар в превод да означава Град на сълзите. В София съм докъм 15 септември и едва ли ще може да се осъществи разговора, за който споменахме. При Д.Кюркчиева в Програма Хр. Ботев, за Киро.Най-добре да сме двамата, все пак не е кръгла маса, и за живота, и за поетиката, и за своеобразието му като творец и човек. А за Ябълково и за многото му награди всеки може да се осведоми от психографската анкета на Св. Жеков и др. Но както прецениш, вероятно ще се отложи за по-нататък. Ала ми прати за всеки случай мейла на Димитрина, бях и обещал книги, ако издам нови, както и на теб. 

С поздрави и непресекващи мисли за Киро: Христо

P.S. Дали материалът за мистификацията на Блез Сандрар от един французин, който излезе наскоро в Портал Култура, не е повлиял негативно върху здравето на Киро?

                                                                                         Същий

 07.09.2025 17:25 Marin Georgiev:

Същий,

Не му е повлияло. Още навремето, когато Пл. Дойнов го критикуваше за това и той - Киро де, търсеше съчувствие, му писах: тъз мистификация Ти си я скроил и като си видял, че става напечено и може да те дискредитира си измислил продажбата на колекционер.

Той замълча загадъчно, което за мен бе потвърждение на тезата ми. 

Френският автор потвърждава подозрението ми, но вече и неговата оценка за тоз Киров акт - мистификацията, е положителна, израз на висш майсторлък, допотвърдена с добавката: единственият български поет, който е най-близко да нобеловата награда. Киро бе щастлив и вече доволен, че това не е пречка (мистификацията му) да получи наградата. Допускам, че е имал "френски” сигнали, че това ще стане.

В Созопол пристигнах в 15 ч., на 04.09 септември; от 16 До 17 ч., бях на плаж, после с дъщеря ми  пресякохме стария град и бяхме едни от двайсетината слушатели при представянето на поета Георги Борисов, той каза и едно важно изречение: Кадийски му звъннал  и се оплакал от болки в гърба, отишъл при джипито, премерили кръвното, 80 на 120. Няма ти нищо заключил.

Ето, така според мен лошият лекар, джипито го е приспал и… уморил

Същото ми се случи след инфаркта, при това бързата помощ закъсня с 4 часа и лекарят ми каза че нищо ми няма, защото премери кръвното, но не ми на направи кардиограма, което било задължително.

Добре, че имах познат лекар, при това и приятел, на когото звъннах и той ми нареди какво да сторя. 

Киро не го е имал. 

- - - - -

Писах на Димитрина; отговори ми, че веднага са направили предаване, но не пречи да направим пак. 

- - - - -

ПИСМО ДО СИЛВИЯ ВАГЕНЩАЙН

Още не мога да преглътна внезапната смърт на Кадийски, безвъзвратното му изчезване при ежедневната му хиперактивност, от която се пазех. Той непрекъснато ми пращаше текстове – поредния си сонет или превод, свои размисли по определен въпрос; по рими и тема на Иван Цанев ще напише ново, според него по-хубаво стихотворение (напр. за щуреца), ще го съпроводи с превод от класик, ако не се лъжа от Шели за щуреца, ще съпоставя, търси, поправя: прекомпозирва и изчиства стихотворение на Теофилов от излишествата и маниерността, или взема куплети от различни стихотворения на Борис Христов и съставя ново, за да подчертае еднаквостта на похватите, еднообразието на римните и ритмични решения. Беше неизтощим, и аз често му пишех: Киро, не мога да потребявам толкова, колкото произвеждаш.

Пишехме си, защото постепенно го дресирах да минем към тази форма на общуване, понеже телефонните му разговори, и в тях бе неуморим, направо ме съсипваха, а най-вече – губеха ми времето; имам многобройни семейно-битови задължения, особено след влошеното здраве на жена ми; литературата все по-малко ме вълнува, съпоставена с реалния живот ми изглежда суетно занимание; пък и Киро често повтаряше темите, по които сме говорили предишните пъти – единственият, но сигурен белег на остаряването, което вече го бе споходило, както и мен. Веднъж дори му казах, че е телефонен терорист. Дълго ми се сърди, но той дълго не може да държи гарез. Пак подхванахме старата песен на общуване.

Да. Понякога се спречквахме и сърдехме, както става и в най-добрите семейства; често не му вдигах телефона, избягвах разговорите, колкото и да ми се искаше да го чуя и питам как е, или пък изпитвах милост към него и самотата му, защото неговата самота не бе като на другите, бе нещо повече: той бе стигнал в професионализма си връх, който го изолираше и без да ще от всички нас, които решавахме в писането по-лесни задачи; да, прищяваше ми се да му звънна, но бързо се отказвах и потушавах порива си, защото нямаше да мине само с един разговор: след няколко часа пак ще звънне; и после – пак. Приличаше ми на дете, което иска да се похвали, да сподели възторга или разочарованието си от човека, литературата и света. Той непрестанно работеше.

Какво ли не бих дал сега, за да ми досажда дори…

Спомням си какво ти ми каза извън Седмочислениците: ти остана без приятел.

Да. Така е. Няколко пъти – и в църквата, и навън, не овладявах плача си и лицето ми се изкривяваше в усилие да не се издам. Не, за никого от починалите си приятели не бях изпадал в това състояние, а с тях бях живял не години, направо десетилетия – например Игов, или Николай Кънчев, или пък старозагореца Таньо Клисуров. Учудващо е, с Киро сме приятели има-няма десетина години или малко отгоре, а толкова е враснал в мен!

Сега си мисля, че ако ми се е бил обадил, че е зле веднага щях да мобилизирам лекарите си приятели (така направих за Игов) и може би би бил спасен… 

Снощи научих от Алберт Бенбасат, с когото се тачим и еднакво съпреживяваме смъртта на приятеля, че Киро бил лежал болен пет-шест дена. Милият, може би не е посмял да ми звънне, защото знае, да, бях го приучил, че не обичам да разговарям по телефона и колкото и да звъни – няма да вдигна. И ето, сега се чувствам виновен, че не съм му помогнал, а би могло, ако ми се бе обадил.

Две седмици преди да си иде се видяхме на ,,нашето място” – Гринуич. Звънна ми по обед, че ще слиза към 17 ч., в града и да се видим. Разбира се, казах. Добре, преди да тръгна ще ти звънна.

И ей го: звъни, но ми разправя че вече е по средата на пътя, пътувал с кола. Ами нали ми каза, че преди да тръгнеш ще се обадиш. А той: ами така стана.

Докато се натутам, макар да съм на петнайсетина минути път от книжарницата, когато стигнах и го видях да седи отвън, от разменените думи ,,айде де, бавиш се…” и т.н., разбрах че времето за срещата ни е почти изтекло. Както винаги ме пита какво ще пиеш; аз в такива моменти към алкохол не посягам, а пия, редовно – любимото си кафе, денем по три кафета поне;  разговорът ни бе кратък и бърз: много си отслабнал, казах; той някак си самодоволно рече Да. Отслабнал съм с 20 кила и още ще отслабна. Изглеждаш свеж и подмладен, допълних. Стана му хубаво и някак с вътрешна, мечтателна светлина на почти осъществяващ се вече десетилетен блян, в прилив на тихо, само негово си щастие, рече: скоро ще получа от награда много пари. Много пари… А дано, рекох си. И си помислих: вероятно са му се обадили от Франция, че този път номинацията му за Нобел ще даде резултат. Съдех и по линка, който ми прати от статията в Портал Култура, където френски поет пишеше: Кирил Кадийски – единственият български поет, който е най-близо до Нобел.

И се сетих, че когато пренасяхме багажа на Кънчев за предпоследната му квартира, на обяда който ни даде за благодарност, той рече: като взема Нобела всички ще ви натоваря в самолета за Стокхолм. Та това ме окуражи да му подхвърля: – Айде, като вземеш толкова много пари, дай нещо и на мен… А той: – Ще ти дам 2-3 хиляди евро….

И станахме, защото той бързаше за някаква среща, тръгнахме с общи приказки за това-онова по ,,Гладстон” и се разделихме на ул. ,,Рачо Димчев”.

Последната ни улица, в която вървяхме заедно.

Защо ти пиша всичко това, вероятно ще го четеш с отегчение, защото е дълго-предълго…

Още е утаено в мен казаното от теб в двора на издателството: Номинирахме те за награда Христо Г. Данов…

Утаено дълбоко, защото не съм и посмявал да мечтая за такова нещо (впрочем тази награда съм я получил като издател на поредицата ,,Българска сбирка”), но не и като персонално отличие. Особено в началото на приятелството ни, Киро ми казваше: – Мен ме мразят, ама теб колко те мразяяяяят…. Нямаш представа.

Да. Знаех за него. И за себе си знаех. Но чак пък толкова…

Но тия омрази не попречиха на приятелството ни, низвергнатостта ни може би ни сближаваше и ни той от мен, ни аз се отказах от него. Сега няма да обосновавам обяснението си защо бе създадено такова несправедливо отрицателно мнение за Кадийски, което предварително те отказваше да общуваш с него. Дълги години и аз му бях подвластен.

От дамгосания всеки се пази. 

На два пъти той ми помогна, с онази вътрешна убеденост, която не може да бъде разколебана. А бяхме толкоз различни!!! Дори веднъж Чавдар Ценов ми го каза, с подтекст, който бе в ироничната му усмивка; зад казаното ,,Вие сте толкова различни” разчетох неказаното: какво правиш при него?!.

Като ми каза, че съм номиниран, помислих си: ще звънна или ще пиша на Кадийски, за да го питам какво е неговото обяснение.

Вече не мога да чуя отговора му.

Но си мисля, че може би пак Той е причината.

За ЗАГОВОРЪТ, на който той бе застъпник да излезе в ,,Колибри”, като видя бял свят, рече: – Това е книгата на годината.

Кадийски бе не само явление в литературата, но за мен и в живота. Бе благороден и щедър!

Противно на демонизирания му образ.

 

10. 09. 025 

- - - - -

Никога няма да разберем кога с кого вървим или разговаряме за последен път.

- - - - -

(…) дата: 10.09.2025 10:50

до: "'Marin Georgiev'" (Този имейл адрес е защитен от спам ботове. Трябва да имате пусната JavaScript поддръжка, за да го видите.)

Добро утро! Много ме натъжи това твое писмо, но ти благодаря. В момента не мога и не искам да пиша, останах без думи. Кой знае защо го възприемах като безсмъртен, бях сигурна, че това кълбо от енергия ще доживее поне колкото Найден Вълчев, от когото се възхищаваше. Мисля, че се боеше от старостта и не си го причини, отиде си във върхова форма. Искаше да прави нов курс наесен. Имахме общи планове, които ще трябва да осъществя сама, не е справедливо. В деня на смъртта му преведох едно детско стихотворение от Жак Превер, пращам ти го. Сън ли е било всичко?

Sylvia Wagenstein

ЗИМНА ПЕСНИЧКА ЗА ДЕЦАТА

Сред зима в полунощ

препуска конник бял

човекът цял от сняг   

и с дървена лула

същински грамадан 

подгонен от студа.  

Отпреде му селце

съзира светлинка

там огънче гори.

И в къщичката влиза

не чука той дори 

на топличко се скри

на печката поседна

и в миг се изпари. .   

Лула и шапка само

сред локвичка вода

лула и шапка само

от него ни следа. 

- - - - -

Моят отговор: Чудесен превод!

Като детска игра, така е написано.

В село казваха: човекът е бърде (стомна) с вода, минеш, закачиш го и се счупи... 

И водата изтечЕ. 

- - - - -

Звъннах на Найден Вълчев да му дам телефона на Силвия – той беше Св. Петър на отдел "Поезия” в сп. "Септември” и държеше ключа на райските му врати.

Няколко пъти ни кани на вилата си в Драгалевци. И ей ни, седим си сред Витошкия рай: ние – младите старци и Той – Старият  Старец на пейката люлка, юни е (04.06.2024), а тук юни е все още като май, Кирил му носи новият си (и най-новият въобще) превод на Дантевия "Ад”, (след малко ще му го връчи с автограф). 

В дъното на двора имаше скована изкусно барачка, Найден ни заведе и отвори вратата: бе препълнена с книги; избирайте, рече. Няма що да споменавам зияфета, както нарича обяда Вазов в ,,Под игото”, който последва; чистият въздух, тишината и покоят неутрализират всеки алкохол. Два пъти имахме честа да се ширим в Драгалевския двор и да се наслаждаваме на трапезата на Найден – първият с нас бе и бившият кмет на Плевен Найден Зеленогорски. (,,По повод 90-годишнината на поета Найден Вълчев на творческа среща в галерия „Дарение Светлин Русев” в родния му Плевен на 4.4.2018 беше представена неговата най-нова стихосбирка „Еделвайс”. Залата събра много почитатели и гости, сред които поетите Кирил Кадийски и Марин Георгиев, кметът Георг Спартански, неговият заместник Стефан Милев и Найден Зеленогорски – инициатор на събитието” – Община Плевен, официален уебсайт).

На другия ден случайно срещнахме местни писатели по главната, спряха ни да ни благодарят за вечерта; такава не е имало досега – тук редовно идва Иван Гранитски, но това, което прави е безинтересно и скучно. Кога ще дойдете пак?

Разбира се най-големият сладкодумец бе Найден Вълчев, а ние с Кирил – подгласници. Освен това бях и шофьорът на групата: Найден Вълчев, съпругата му Минка Долапчиева и Кирил Кадийски.

След месец и нещо Найден Вълчев ми звъни да го посетя в дома му. Той е на предпоследния етаж, до последно изкачваше и слизаше по стъпалата до апартаментчето: малко, спретнато, с още по-малко предверие, където е творил десетилетия. Затова те извиках, рече и ми подаде Азбучник (два на брой), в който са описани по име и донесени стихотворения поетите, посетили отдела му; описани са по месец и дати за 1965 – 1966 и 1974 с наниза на красивия му почерк.

Нали съм архивар – преценил е, че ще го съхраня и използвам.

Едва ли. И моето време накъся. Ще ги предам в държавния архив, та друг, по-млад и любознателен, да огласи важното за литературната ни памет. 

- - - - -

"В литературата и чувствата, и мислите остаряват – само фактите са вечно млади” – Илия Волен. 

- - - - - 

Някога да си млад поет не е като днес да си.

Филтърът бе не само политически, а и естетически; сякаш изнудена от идеологията, литературата се хвана за спасителния косъм, на който вися половин век – художествеността. А Найден Вълчев бе един от защитниците ѝ, първо трябваше да покриеш тази норма. Да, прощъпулникът бе зависим от него и имаше страхопочитание.

Боже, колко трудно се достига до тук, до тази люлка: да нямаш никакви съображения за литературата освен самата литература, онзи миг когато поезията трепти в собствената си свобода – истинската ѝ същност. Няма стар/млад, властващ/зависим, началник/подчинен, идеология/художественост.  

Колко трудно се стига до свободата, а като се стигне – разбираш: малцина са готови за нея.

 - - - - -

Тихомълком, един по един, днес старите навици се завръщат: и – кръц от тук, кръц – от там; ту дума отпадне, ту изречение, ту цял пасаж, докато изрежат голям парцал, а накрая се отказваш и от останалото, защото вече е заприличало на парцал, след като е нарушена целостта му. Изпитах го на няколко пъти, а наскоро (дваж)  ми върнаха и цели текстове, неудобно било това да се казва (сякаш когато ти праща изпитания животът те пита удобно ли ти е да ти ги пратя, ще ги понесеш, или да ги оттегля?”), да не засегнем един кой си… А че засягат не само правата на автора, но и на човека – не се досещат. А се имат и за демократи. На такива интелигенти не им е трябвало Свободата. Инак не биха потулвали различията и несъгласията. А там, където няма алтернативи, няма развитие – задължителна необходимост, особено за литературата и изкуствата.

- - - - -

Конституцията разрешава свобода на словото и печата, но тия на които е разрешено, още не са си го разрешили. 

- - - - -

Спирам. Да си почина от себе си! 

- - - - -

Кадийски си отиде така внезапно, че ни остави с раззинати уста…

Като след всеки оглушителен гръм, който задълго се превръща в още по-оглушителна тишина от която си част.

И тя продължава да разстила тежината си, в която спят бъдещи гърмове.

Бяхме свикнали да е вечно несъгласен, да спори, да е неприемлив, да се бунтува, да отсъства от престижните списъци и присъствайки, и сега, когато завинаги отсъства – да е обгърнат с всеобхватно мълчание. Все едно не е бил.

Но аз нам – и отсъствайки е тук.

И все повече ще е.  

Той е и в този текст: при всяко препрочитане се питам: а какво би казал Кирил?...

 

II. ДА БЯХ УМРЯЛ

 

Не ни убива нас Смъртта, 

животът ни убива!

  Кирил Кадийски "Безсмъртие”

 

Макар да знаеше какво прави, все пак, като всеки правещ нещо значимо, той бе петимен да го види черно на бяло, защото го заслужаваше. Де да го бяха написали, докато бе жив. А то е компетентно и съответстващо на делото му:

Иван Ланджев: Георги Марков пита в Задочните репортажи "Българин ли е Шекспир?”, цитирайки някакъв тъп полковник от ДС, който така вгорчавал живота на театралите – риторичният въпрос се задава като безспорно доказателство, че Шекспир е идеологически диверсант, какъв да е. Заради лепкавата смес от соцносталгия и ерзац-патриотизъм ние не сме толкова далеч от тази потресаваща тъпня и днес. Но оставете това, то е такова, каквото е.

По-точният въпрос не е дали Бардът е българин, а дали е… шоп. Шекспир от Шоплука? Стратфорд ъпон Искъро? Не се шегувам, става дума за красотата на едно несравнимо българско звучене. 

Любимият на всички ни 66-и сонет (най-социално ангажираният!) живее на нашия език в няколко превода, дело на отбрана компания – веднага се сещаме за Владимир Свинтила, за Валери Петров. За Евгения Панчева. Сещаме се и за превода на Кирил Кадийски. 

И докато останалите варианти повече или по-малко си приличат, този на Кадийски е особен. 

Първият стих “Tir'd with all these, for restful death I cry” при него е станал така: ,,Да бях умрял! До гуша ми дойде” ("с достойнство да се перчи лицемерът,/ богатият от бедни да краде” и т.н.). За това вече се е писало, преводите са били сравнявани, даже някои от тях са излизали заедно и т.н. Но думата ми е за друго – не знам защо, може проблемът да е в моите уши, но винаги когато чета варианта на Кадийски, аз неизбежно, абсолютно всеки път, чувам в главата си как Шекспир казва… ,,Да бех умрел”. 

И не си го натаманявам с някаква ирония, напротив, идва си естествено и ми се струва съвсем на място. Да бех умрел, до гуша ми дойде – разбирам го това, а и какво може да не му се разбира? Ние го познаваме тоя човек, чували сме гласа му. Квартален, хубав човек, но му тежи и ще си го каже така, както му е на душата.

Не знам дали е правилно. Всъщност много добре знам – не е правилно. Шекспир пише ,,for restful death I cry”. Всички останали преводачи, които изредих, са заложили на ,,Зова смъртта”. И да, ,,зова смъртта” е по-правилно. Но по-правилно невинаги значи по-вярно. 

Решението на Кадийски е по-вярно на чувството, по-вярно на оня български гняв без адресат, който хем нараства, хем се сподавя с осъзнаването, че от него нищо не зависи. В това преводаческо решение има нещо улично, хъшлашко – но нима у Шекспир няма? Нима такъв гений изобщо е възможен само върху някаква елитарна основа, без да притежава това, което наричаме ,,street smarts”? Не, у Шекспир определено има ,,street smarts”. 

Аз може и да бъркам с това "да бех умрел”, нямам представа дали Кадийски го е заложил, или не. Но винаги го чувам. И разговорът с Барда става по-свойски, по-съзаклятнически. 

В един бар в Чикаго, спомням си, пичът на сцената, бавен и тежък блусар, пееше много подобни неща – за несправедливото общество, за любовта, която няма как да остави… Абе, сонет 66 отвсякъде, ама пренесен в един друг квартал. И от масите често му подвикваха окуражително в паузите: ,,Go on, tell ‘em! Tell it like it is”.  ,,Давай, кажи им! Кажи го както си е!”. Кирил Кадийски го е казал както си е в своя превод на сонет 66. И е намерил българския блус в него.

 

Владимир Левчев:

Чудесно казано, Иване! Няма спор, че преводът на Кирил Кадийски, който впрочем не знаеше английски, е по-добър. А този сонет е по-популярен в континентална Европа, отколкото в англоезичния свят. Особено за живялите в тоталитарни държави, деветият стих е може би най-силен и важен: And art made tongue-tied by authority - изкуството онемено, със завързан език, от властта. При Кадийски това е станало: "и словото с намордник все така”, а при Свинтила и Валери Петров, странно, преводът е идентичен при двамата : "и творчеството - с вързани уста”. И трите превода пропускат властта (запазена е в превода на Евгения Панчева), макар "намордник” да е индиректна метафора за цензура. В първия стих на Сонет 66, отдалечавайки се от дословния текст на оригинала, който гласи : "Уморен от всичко това, викам (или плача) за упокойна  смърт”, Кадийски е запазил много по-добре духа, смисъла на оригинала с това: ,,Да бях умрял! (или Да бѣх умрѣл!) До гуша ми дойде…” Много по-силно е от ,,Зова смърттта. На този свят съм сит…” както е при Свинтила. Много по-добре Кадийски е предал и обрата в последния стих: ,,Save that, to die, I leave my love alone.” (Само дето, ако умра, ще оставя моята любов сама). При Свинтила е станало ,,отдавна бих напуснал тази кал,/ но, друже мой, за тебе ми е жал.” А при Кадийски е: "Изчезнал бих, но как така в калта,/ сама да изоставя любовта?” И в двата превода преносната кал е добре привнесена, но и в двата превода един стих е преведен с два. Проблемът при превода на сонети (или други кратки затворени форми) от английски е, че английският език е много по-кратък от нашия - преобладават едносричните и двусричните думи. Така че в 140-те срички на сонета (14 реда по 10) на английски можеш да кажеш (особено ако си Шекспир) много повече, отколкото на български.

От фейсбук, стената на Иван Ланджев, 4.09 2025. 

- - - - -

Колко щеше да им е признателен ако бе написано не четири дена след смъртта му, а седмица преди нея…

Както се казва: да бях умрял пак нямаше да го повярвам…

- - - - -

Без да мога да се меря с тях – направих го, по своему, преди тях:

6,6 – САМО 6! ИЛИ ЗА СОНЕТ 66

Има отколешна вражда между преводачите, знаещи езика, от който се превежда, и незнаещите го. Шандор Вьореш, превел почти цялата световна поезия, когато го поканили на една конференция за превода да сподели опита си, казал само това: "аз не зная никакви езици, получавам сурови преводи и след това ги римувам“.

А Кадийски, доколкото знам, все пак поназнайва, поне "дор до“ три езика: руски, полски, френски. Руския го поназнайва дотам, че пише сонети направо на него.

Но и да го не знае, той знае най-важното: какво иска, какво може и как да го направи. Сиреч – знае добре не само българския, но и езиковите натрупвания и похвати в българската поезия.

Сигурно и затова е обичан с омраза!

Сонетът е математически разчетено съвършенство.

Съвършенството не е константна величина, а само нов опит за постигането му.

Всеки нов опит е нов вид провал, според Елиът.

Но и всеки провал е нов успех, според мен.

Затова и не спират да превеждат сонетите на Шекспир.

Като изключих преводите на Свинтила и Валери Петров, приложих следния тест към два от по-новите: как са преведени първия и осмия стих на 66 сонет:

Зова смъртта, от всичко уморен. 

 

Зова смъртта. Живот непоносим.

И двата са със скучната правилност на зубрачите отличници, филологически верни вероятно, но поетически безпомощни.

Как Кадийски решава този стих:

Да бях умрял! До гуша ми дойде.

Да сравним и 8 стих:

и немощни и куци мощ и сила (болдът мой)

 

И силата скована в мощ фалшива

Кадийски, с един замах, напипва дамара и пръска камъка по сърцевината:

и много често болен здрав да носи

От този тест мигновено се вижда кой го може най-добре!

Ако мярата за поезия е талантливото изразяване на чувствата – то поетите са безчет, поет до поет.

Ако мярата е мотивът, инвенцията, плюс талантливото изразяване, то разбираме, че малцина стигат до същността, до онова, което всички знаем, но не сме се сетили. И тогава поетите почват да се броят на пръсти и са по-малко от пръстите на двете ръце.

Преводът на 66 сонет от Кадийски ме кара да заключа, че такава гъстота на словото, такова улавяне на битийните закономерности има само у Ботев в нашата поезия.

Че кой може така да формулира:

Свестните у нас считат за луди.

Глупецът вредом всеки почита.

Богат е казва, па го не пита

колко е души изгорил живи

сироти колко той е ограбил

и пред олтара Бога измамил

с молитви, с клетви, с думи лъжливи.

Тъй върви светът! Лъжа и робство

на тая пуста земя царува!

И като залог из род в потомство

ден и нощ – вечно тук преминува.

А ето и самия 66 сонет – в поетическата версия на Кадийски:

Да бях умрял! До гуша ми дойде

с достойнство да се перчи лицемерът,

богатият от бедни да краде,

нищожества с почтени да се мерят,

да е в бардак девическата чест

и ученият, унизен, да проси,

и ситият под маска на злочест,

и много често болен здрав да носи,

и доблестният – в хорските крака,

и правият да си криви душата,

и словото с намордник все така,

и правдата – слугиня на лъжата.

 

Изчезнал бих, но как така в калта

сама да изоставя любовта?

 

В нашата поезия, освен Ботев, до подобни прозрения и словесна нажеженост са стигали Яворов, Дебелянов, Геров. Твърде малко!

И затова си добавяме липсата чрез чуждите. Затова се превежда, затова в другите търсим, което нямаме.

Ето ти нуждата от Шекспир!

За мен засега Кадийски няма съперници в превода на сонетите. Предпочитането на неговите преводи пред толкова други показва, че Силвия и Раймонд Вагенщайн си разбират от работата.

Но Кадийски, докато почива – прехвърля камъни и като няма с кого да се мери – мери се със себе си.

Прави нов преводен вариант на сонет 66!

По-старото понятие за преводач е тълмач. Което ще рече: търкалям, навивам, натъпквам...

Кадийски е толкова вещ, толкова сръчен, че може не само да натъпче, но и да прокара камила през иглено ухо.

И колкото и да е обратно на очакваното, бъдете сигурни: по-големия зор ще види не тълмачът, а камилата.

Тежко й на камилата!

10 март – 11 април 2016

 

III. МОЖЕ. ИЛИ НЕ МОЖЕ

И аз – като в картина на Шагал – 

в ръка с цигулка ще кръжа над уличната кал, 

не ще оставя спящите души на мира…

И тук! И горе!... Сам ще крача по небесния чакъл 

и сред руините на вечната Пламира 

ще вие моят дух като чакал. 

    Кирил Кадийски "Призори”

 

Обадих се на Георги Мишев да го поздравя за интеревюто в сп. "Култура”. С него си имаме приказката още от 80-те години на миналия век. Знаеш ли, казвам му, от няколко дена имам една натрапчива мисъл: след 1944 е невъзможно да получиш всеобхватно признание със собствени сили, а само с извънлитературна намеса. Всички първи места са съмнителни. Той се съгласи напълно. (25.11.2025)

- - - - -

Ето, тук го стягаше чепикът, тази несправедливост най-много мъчеше Кадийски: полагаш сизифовски усилия, превеждат те, получаваш признание на Запад, а тук се правят че не те забелязват, даже и те хулят.

Това не търпеше той: утвърждаване в литературата с извън литературни средства и въобще – във всяко изкуство без средствата на изкуството.

И най-лошото бе не че го мислеше, а че го пишеше и говореше. И то поименно.

А то не се прощава. 

- - - - -

От 1944 г., насам в нашата литература има две литератури.

Официалната, задължително идейна или с доминираща идейност (ако го има, може и с талант) и  художествената, достатъчно качество, за да бъде подценявана, премълчавана и да мине в "и др.” (и други). Ако отворите вестниците и списанията от ония времена ще видите, че това е неотменната схема на литературно-критическото мислене.

Инерцията му продължи десетилетия след 1989 г., с много модификации, съобразно това кой и какви литературни издания владее, за да се стигне, отново, до определен брой звезди, приети от всички и до цяла редица много добри, а накрая пак до ,,и др...”  Първите се превърнаха в официалния списък на държащите издателско оценъчния монопол, а останалите в удобен пълнеж и на опашката – маргиналите.

Причините да попаднеш от едната или от другата страна на новото разделение могат да са различни, но то е факт.

Така че и в литературата, както и в другите човешки дейности, има официална тържествена алея, по която тежко-тежко пристъпват малцина, често неоснователно припознати, надценени, както казваше Владимир Трендафилов и незабележимо мнозинство, което встрани им ръкопляска съгласно, защото ако не се съгласи отпада ,,дори и от др.” и ще мине за неразбиращо що е това литература.

Но има и едни други други, чепори ли, съкове ли, които не приемат класацията; статутът ги дамгосва, изтласква извън тържественото присъствие като че ли завинаги. 

- - - - -

Чудеше се как може да направиш това: носех стихове, разправя ми, и качвайки се по стълбите нагоре към сп. ,,Септември” засякох на извивката им Екатерина Йосифова да се целува с Пенчо Данчев (един от властващите догматици, въвел термина тиха поезия.)

И се върнах назад във времето: на априлската дискусия в 1980 с нея бяхме спорните автори в доклада на Емил Петров, признаваха ни талант, но търсеха идейни кусури; с времето тя постепенно мина в отбора на безспорните защитени: стана член на УС на СБП чак до 1990.

- - - - -

Нещо, което често ми се случваше: – Кой звъни?, питам дъщеря си.

Тя наднича в телефона ми: – Кеди, Кедито…

(Вместо името му, бях го записал в телефона си по първата дума на мейла му).

Възмутен, споделя ми поредната неправда на литературния терен (обикновено чувството ни за справедливост се пали, когато са засегнати нашите, а не чуждите интереси). 

- - - - -

Макар да звънеше, когато му се пощеше, разговорите ни започваха и свършваха по един и същ начин; в началото ,,какво ново в литературата” и в края ,,айде ще действаме”…

За какво да действаме никога не разбрах. 

Но разбрах едно: в самотата си, все едно литературна или житейска, той търсеше съмишленици.

И второ: разговорите му бяха за отмора; обикновено звънеше, когато е в близкото ресторантче да обядва и докато му сервират или пътем, когато се прибираше от кафенето долу, в което отсядаше на чай или кафе; това ме обиждаше: ти се разтоварваш, но мен ме натоварваш.

Обѝди се, но скоро, или бърже, му мина.

Щото: ей го – пак звъни…

- - - - -

Утешение или наставничество, но все му повтарях: не можеш да покриеш всички зони, колкото и да се силиш.

Медиите, задкулисието, политиците, държавата не са зад теб.

Има едно единствено признание: да те признаят, които признаваш!

Сега бих му цитирал и Николай Кънчев:,,Но ако имаше първа и втора награда, бих приел втората, защото както казва поучително Рицарят на печалния образ на своя верен оръженосец ,,по-важна е втората награда, защото първата се дава по други причини”. 

- - - - -

Ах, тази стръв да си пръв! 

- - - - -

Не се боеше да съперничи на най-големите авторитети в превода.

Подходът му бе подход на учения: разследваше подробно как е преведено стихотворението от други, от наши и чужди поети в руски, сръбски, полски, чешки езици.

Така проучи и преведе "Ад” на Данте. 

Той направи най-добрите преводи защото познаваше всестранно българската поезия, можеше да се превъплъти в обекта и различните творчески почерци 

- - - - -

Пълноценна представа за прокълнатите поети ми даде Кадийски, а не Георги Михайлов. За Верхарен пак той, а не Гео. Гео е клъввал от тук от там, привлечен от новостта и различностността. Падал си е по модата, имал е разнопосочни увлечения, затова е и толкова еклектичен, дори е компилирал, да не кажа – плагиатствал. За последното виж проф. Константин Гълъбов, сп. "Златорог” – една статия, която още се потулва („Златорог”, кн. 7, 1929 г.) През месечниците и сезоните на много литературни пояси е трябвало да мине Гео, докато стигне до "Септември”.

- - - - -

Съхранил съм писмата помежду ни за преводите му на Верхарен, издадени 2011 г.:  "Гео Милев не може да овладее обекта; да го използва; той тръгва към него преднамерено; подходът му е дедуктивен, тръгва от естетиката.

Всеки обект, всеки сюжет поражда своята естетика, така стават и откритията.

Сега разбирам защо се ограничаваше вноса на чужда литература, идеи, образци – защото ще видим оригинала, източника и ще се досетим кой е ерзаца, копието. Проф. Гълъбов веднага улови епигонството му.

"Звънарят” е пример за разширяване на вътрешния обем, сполучливият резултат на конкретно и абстрактно, на пластика и идеи, но вече органически сплетени; подобен кръг на развитие, на търсене и синтетика има и у Яворов.

Ще чета; още ще чета. Този превод ти е голям успех в кариерата.

Който дава – и получава.

Ти си дал на Верхарен, но ще ти бъде върнато”. 

 

"Марине,

често съм срещал у Гео верхареновски и не само верхареновски стихове, 

но съм си мислил, че е така, защото преводачът е давал от себе си. Но 

ако се замисли човек, ти май си прав - обратното е. Първо са били 

преводите - после Септември, да не говорим, че в Септември има 

стихове и цели конструкции направо заимствани от.... дръж се да не 

паднеш... "Улицата“ на Демян Бедни.

Аз съм превел стиховете за свинете и Кравата, или за месенето на 

хляба, но още в първата си книга имам цикъла "Годината", а и в 

цялото ми творчество селото присъства, така или иначе.Там я има същата 

реалност, а не нейното изображенние!

За нашия модернизъм не си прав - не е ранозреен, КЪСНОЗРЕЕН е!

СТАРИТЕ МАЙСТОРИ - нямаш ли усещането, че гледаш огромна фламандска картина, толкова сочна, че и боите й ти се струват още не изсъхнали...

Това, дето си го пишем по имейла, да можеше някъде да се публикува. 

Ама кой се интересува днес от проблеми на поезията.

к

 

Marin Georgiev wrote:

Като ти пиша за "ерозията" имам предвид стихотв. като "Ноември" 

Не е така със "Звънарят" и "Горящите копи"; тук има мощта на 

"Старите майстори" и един обезпечен от реалността експресионизъм.

В твоите преводи влагаш себе си, за да ни покажеш прелестта, 

откритията на оригинала; ти "храниш", даваш част от себе си на 

оригинала; при Гео е обратно - оригиналът е "нахранил" него; той 

не би се досетил за експресиите в "Септември" без "Звънарят"; нещо 

повече - не би си позволил безбожието; но го е направил по 

балкански - по-верен от папата. ("Папата" го е захранил и с идеи). 

То е защото му липсва органичен талант, а талантът е мяра. 

Останалите работи предстои да чета. 

Но както виждаш, предизвика вълнения в сърцето и ума ми и ме 

принуди да изкажа някои от стаяваните в мен оценки за Гео. 

Ех, този български модернизъм! Все е ранозреен и доказва липса на 

системност, на школовка у старите майстори, които ние с теб 

обичаме. 

Сполай! 

Да си жив и здрав! 

Бог да ти дава сили за делото!

Вече и нощта не обичам – разделя ни да разменяме писма”. 

- - - - -

Няма-няма, па се обади: 

– А бе я ми прати онова писма дето ти писах за (еди какво си)... ти ги пазиш. Трия ги, щото пощата ми все се задръства… 

– Ами така е. Ти като се отдръстиш… 

- - - -

След юбилея за моята 50 годишнина ми, създал ми само зависти и врагове, отказах се да се чествам.

И на 60. И на 70.

Мина година докато ме убеди директорката на Унгарския културен институт Гьорги Димитров да отбележим 70 годишнината ми. Докато кандисах, без един месец, почти бях станал на 71. 

Как да не ги уважаваш унгарците – аз не искам, те искат… 

- - - - -

Ние, обикновените поети, изкачвахме всички задължителни стъпала на онова време: Пулс, Пламък, Литературен фронт, Септември за разлика от самородния гений Борис Христов, който мина само с две-три публикации в Пламък и с Вечерния тромпет влетя през покрива в най-престижната зала на поезията, в която не можа да влезе дори Валери Петров или Николай Кънчев. Ако перифразирам "Параболична балада” на Вознесенски, ние пълзяхме към целта по правата (понякога отегчително безкрайна), а гениите, гениите – по парабола. 

Беше ранна февруарска утрин, когато ми съобщиха за насрочената дата. Трябвало само да дам името на този, който ще води вечерта, за да го включат в програмата. Намерих се в небрано лозе...

Не съм от обичаните, пък и има защо – рогат (Овен) съм!

И се сетих за бате Найден. Та нали той на всинца ни отвори вратите навремето. Прехвърчаше сняг, духаше, заслоних се в един вход на близка кооперация почти до ъгъла на улиците "Искър“ и "Раковски“. Звъннах и той тутакси се обади. Така и така, би ли водил моята вечер? А той, с мелодичните, овладени извивки на баритона си: – А защо не?

Като съобщих на директорката Гьорги Димитров, тя се стъписа: – та как той! Той е на 90 години вече! Да не му стане нещо…

Не. Не му стана – повече от час, прав, Найден не само я водеше, ами и пушек се вдигаше… (https://www.youtube.com/watch?v=F7GG8kTIW7U).

Ето, обявява Кирил Кадийски, с когото сме уговорили участието му предварително, да каже някоко думи; обявява го Найден един път, два пъти и на третия се разбра, че участникът го няма.

И до края не ми каза причината, колчем отварях дума за ,,участието” му.

А аз само я предполагам – поради присъствието в публиката на друг колега, когото не понасяше; казвах му го няколко пъти. Отричаше.

Не, не му се сърдех; поети – какво да ги правиш…

Всякакви ги има. 

- - - - -

Моето мнение може да е предположение; или подозрение. Няма да е почтено, ако не добавя неговото: 

(Този имейл адрес е защитен от спам ботове. Трябва да имате пусната JavaScript поддръжка, за да го видите.)

дата: 09.03.2017 09:29

Вчера, на твоя юбилей - много добре организиран и протекъл (по 

агентурни сведения) блестящо.

получих сърцебиене, но не от вълнение, а от задухата вътре.

Не се сърди.

- - - - -

Двама унгарци са повлияли решително във формирането ми: Юхас и Арато; чрез тях видях собствените си недостатъци. Юхас казваше ,,българинът мисли и работи на парче”; Арато се самовзривяваше, когато една работа се направи през куп за грош. И двамата са български зетьове и знаят езика и историята ни по-добре от нас. Недоволен от досегашните преводи на Атила Йожеф, Арато искаше всичко да е както трябва, пита ме кой би го превел най-добре; посочих му Кадийски и Шурбанов; той избра Кадийски. По това време директор на новооткрития ни културен институт в Париж; дълго работиха, Арато е перфекционист, връщал го е сума ти пъти за доуточняване, Кадийски не се големеел, а правил все нови и нови варианти, на тях бе неизтощим, накрая Арато, изтощен и доволен, вдигнал ръце. Книгата на Атила Йожеф с преводите на Кадийски издадох аз; доста време мина след изтичане на мандата и връщането на Кадийски у нас, докато се сближихме. А още по-доста, когато ме попита (разбирате ли: пита, нещо което у нас не правят) имам ли против да издаде в своята поредица от своето издателство същия унгарски поет, бил работил още по превода – (работил, сам, поради своята взискателност, и то след като удовлетворил исканията на маджарина), а и превел още стихотворения. Как ще имам, рекох – ти си го превел, ти си го издай (Атила Йожеф, ,,Боли”, 2017, изд. Нов Златорог). 

- - - - -

След блестящия му превод на Атила Йожеф, исках да приобщя Кадийски към унгарската литература; бях уредил представяне на новото издание на превода му в Будапеща, застъпих се да получи ордена на президента на Унгария, защото смятах че го заслужава; и всичко щеше да стане, ако не се случи тази случка: с мъка го свлякох от неговото Царско село, преименувано в Княжево и го заведох при директорката Гьорги Димитров, българска снаха, да подари няколко екземпляра на библиотеката и да уговорим финансиране на ново издание; Кадийски искаше това да стане сега; да му бъде финансирано това, от което носеше екземпляри; тя му обясни че сега не може, защото бюджетът ѝ за тази година е одобрен през миналата; че трябва да кандидатства през тази, за да се одобри за догодина и тогава ще стане, процедурата е дълга; той взе да спори, стана неузнаваем; опитах се няколко пъти да го успокоя и бавно да му обясня че нищо не губи, само техническо време, но интересът му ще е съхранен. Бе кибритлия, не успях да го озаптя. Не можа да се овладее. Което страшно ме изуми. Хем самият той е бил на такъв пост и би трябвало добре да ги знае тия работи. Изтъкнах му и този аргумент. Не се смири.

Не, това не бе той: бе Албатроса от знаменития сонет на Бодлер, който бе превел най-добре! 

- - - - -

Странното бе, че той се самоласкаеше, а и бе убеден, че е и дипломат! Бил е със статут на дипломат, като директор на културния институт в Париж. 

А какъв дипломат може да бъде човек, комуто отдалеч личеше какво ще направи или каже, дори и без предизвикателства… 

- - - - -

Лека-полека с отлагане: а това, а онова, работата да идем до Будапеща се разсъхна, той отново се оттегли в Княжевската си кула. Остана само това от случая: от време навреме ще му река: – А бе Голема си драка! И майстор да работиш срещу себе си.

А той: – Защо да съм драка? 

- - - - -

В стихотворството Кадийски бе ненадминат, малцина биха се осмелили да се състезават с него или ако опитат – ще загубят. Неслучайно поетът Румен Стоянов го наричаше Киро Факиро. Съперник може да му е само Валери Петров, но в доста неща Киро го надминава: в съставните рими, ритмическите стъпки и римови схеми, в сонета  и всички останали структурни видове стихотворение. Но той бе такъв и при техническото оформление на книгата, поместваща стиховете: формат, хартия, шрифт, страниране, корица. Бил се отказал да печата при Анго Боянов, защото не излязло както се уговорили, както искал; като се спречкали, Анго рекъл ,,може и така”; тогава Кадийски гневно го пресякал: – Не. Не може така!

Може Само Така!

Същият израз щях да чуя с ушите си при една среща между Кадийски, Найден Вълчев и мен; Найден ни извика на кафе в журналистите, седим сгушени на една масичка, Найден, многоопитният и достолепен по години поет ни чете току-що завършения си ръкопис с наблюденията си върху поетиката на Кадийски (после Киро го издаде в книжка) и нещо неочаквано: Найден го разпитва за особеностите на сонетния венец, защото е разбрал и признал че Киро повече знае и умее, не се бои да му е ученик. Отнейде се появи поетесата Таня Николова, чиято първа книга бях издал; запознах ги. Киро я пита какви стихове пише. Бели, рече. А той: – О това е къде по-лесно. А тя: – Може и така! Така е когато не знаеш с кого си имаш работа; дипломатът веднага я сряза: – Не. Не може така. Или може, но първо трябва да овладееш класическите форми, а после да ги нарушаваш.

Намери си майстора тя…

И Майсторът не бе унгарец.

- - - - - 

И в понеделник – 1 декември, и вчера – 2 декември звъня на Найден Вълчев и все не се обажда. Само вчера по обед мелодичен женски глас ме пита кой го търси; представих се, а гласът – о, знам Ви, той спи. Беше 12.38 ч., това ме озадачи, защото знаех че по това време той не спи. Пита за какво го търся. Обясних: за текста му за Кирил Кадийски, който Кадийски издаде в книжка, дали му е под ръка и да ми каже как е озаглавен и коя година е издадена. Ще му предам каза. Питах "а Вие сте?” – аз съм снахата, Теодора….

А днес, 3.12. 01 часа чета, че Найден Вълчев си е отишъл…

Божеее, колко лесно земният сън се прелива във вечния.

- - - - -

И заглавието и самата книжка "открих” – изпрати ми я Силвия Вагенщайн: Найден Вълчев, "Този странен поет”, Нов Златорог 2018 г. 

 - - - - - 

Знам. Знам – да бе жив – и този текст веднага щеше да издадеш. Но ако бе жив – нямаше да го напиша.

Предпочитам да не го бях написал.

И никога да не го издаваш… 

- - - - -

11.12., църквата Света София. Прощаване с Найден Вълчев. С Бойко Ламбовски сме един до друг. Той: знаеш ли, от някогашната ни снимка от обяда ни при Христо Славов, трима вече ги няма. Не, четирима са, рекох.

Няма ги, последователно: Инджов, Игов, Кадийски. Найден Вълчев го поканихме, но поради годините си ни отказа.

Искахме да сме седмина.

Днес живите сме малцинството, мъртвите – повече с един.

Обсаден съм от смърти.

Снимката е от 9 януари 2020. 

- - - - -

10.01.2020

Вчера, 9, се осъществи още една моя идея, която Христо Славов – писател и бизнесмен, прие още преди Нова Година: да се съберем на обяд при него Н. Вълчев, Н. Инджов (Христо го предложи), Св. Игов, К. Кадийски, Б. Ламбовски, самият Христо и моя милост. Христо ми даде кола, мощен Нисан с шофьор, взехме първо Игов, после Инджов. Игов вече е толкова бавен, и не само в действия, но и в мислене: едвам-едвам се довлече до колата, но отгоре на това не отвори близката, под носа му врата, а заобиколи откъм багажника и отвори другата – по-далечна и по-трудно отварящата се, после, когато се преместих на задната седалка, видях и че не я беше затворил; а Инджов, горкият, пъпли, макар с бастунче, трябваше да го подкрепям, хванал го здраво под мишницата; едвам се извърташе, първо едната част, после другата, докато седне на предната седалка, на която бях преди да го взема; отстъпих му я мигновено, защото каза че на нея му е по-лесно да седи. Подпомагайки го при качването, видях че дънките му отпред са изцапани, а при слизане – че имат мръсна дъмга и отзад. При рускиня жена – как да е изпран?! Стигнахме бързо до ,,Веслец“ 13, където Христо ни чакаше усмихнат. Отново с бавни и мъчителни маневри Инджов слезе, помоли ме пак да го подхвана, след първите десетина крачки пак ме помоли, като се извини, да поспрем – задъхваше се; така че на два етапа взе разстоянието от десетина метра. И ето: мъкнех този тежък, препълнен с увисналите меса на старостта чувал, тежеше ми не само на ръката, на цялото тяло, защото го и теглех и от товара му ситнех едва-едва като бурлак. Какво ме свързваше с него, когато различията ни бяха толкова много: бе ми вредил, няма как и аз да не съм му вредил, бе обрал от каймака на социализма и остана верен на комунизма докрай, а аз каквото придобих, изтръгнах го с труд и мъки… Но не можех да го оставя – свързваше ме нещо далечно, мило, нематериално и затова необяснимо – поезията му, която бях обикнал – не, бях смаян от мелодичността, боите и образите ѝ – още в ученическите години – възрастта на първите любови!

Седна на средния стол от едната страна, мълчалив и като че отчужден от ставащото и предстоящото, той, който бе майстор компаньон, винаги в центъра на компаниите?! След малко дойде Бойко, а подир минута-две и Кадийски. С него седнахме от двете страни на Инджето, а отсреща – Бойко, Христо и Игов. 

Всичко бе както трябва – и ястията, и ракията, и виното, и обслужването, на тях няма да се спирам.

Мълчаливостта и отчуждеността на Инджето продължи, почти на дъното бе налятото в чашата му вино, което той може би само близна, а като знам колко го обичаше и как се запасяваше с вино за цялата зима – с две-три 50 литрови туби…

Пътем в колата, като разказвах как съм организирал вечер в памет на Тончо Жечев преди седем-осем години и на някои места се смяхме за практичните находки на организатора, Игов допълни че с Ив. Цанев оприличавали писателите на персонажите от ,,Иван Кондарев“ и мен ме определили като Манол Джупуна, а сега, на масата, след като Бойко ме нарече здравомислещ и ме похвали като находчив мениджър, че съм събрал толкова различни хора, и то при условие, че с него дори сме имали и препирня навремето, Игов повтори пак същото за Манол Джупуна, само че този път ,,операцията“ по оприличаване извършвали не с Ив. Цанев, а с Н. Кънчев. (Кънчев не бе поклонник на романа, за разлика от Цанев).

Вече всички хвърляме фира, както казват на село. Аз отдавна-отдавна не си спомням имена – и на предишни близки приятели, и на актьори, политици, писатели… А онзи ден в разговор с Кадийски по джиесема, той ми изброява трима, които били наградени от посланичката на Тунис и три пъти ми повтори първото име – Анжела, а не се сеща за фамилното; още при първото ѝ споменаване го казах – Димчева, а той вика – не, чак на третия каза: – а да бе, Димчева. Той, залепи ли се за слушалката на телефона/джиесема – трудно я пуска и за да намери тема на разговора, след като ме пита какво става с някогашния му колега – писателят Александър Томов и  му отговорих, че доколкото знам преди години е получил инсулт, изведнъж добави ,,а знаеш ли кой е получил инсулт?!“ Кой, попитах го, понеже помислих, че ще посочи някой колега, и той хаааа да го каже, но явно включи и за да не се изложи, сам се прекъсна: – О, не, чакай, един мой съсед… 

При такива срещи-обяди предпочитам да не участвам активно в говоренето, а повече да гледам и слушам, обратно на Кадийски, който и сега подхвана своя монолог, но този път как като бил директор на нашия културен институт в Париж какво направил и как защитил кирилицата от сърбите… Присъстващо-отсъстващият Инджов, врял и кипял някога в диполомацията из посолствата ни в Латинска Америка,  за първи път реагира, пак мълчаливо – стана да си тръгва; почакай, рекох на всеослушание, още малко да свърши с монолога си Киро и допълних: – Чак сега разбрах, защо за председател на Сдружението навремето не избраха него, а Иван Теофилов, а по-после – Михаил Неделчев…

 Само Бойко разбра за какво става дума и се усмихва солидарно-разбиращо.

След няколко минутната учтивост на Инджов, пълна с нетърпение, станахме и Киро тутакси се присъедини към извозваните с колата – имал важна среща и трябвало да не закъснее: – Еее, пак да не останеш назад, засякох го на висок глас, както при персоналните пенсии – и ти, при това сам, събираш подписка за кандидатурата си, (преди година и нещо неволно го научих от Игов, при когото Киро е ходил за подпис, за да не си по-долу от Иван Цанев)… 

Инджов: – И Иван ли получи? Потвърдих.

Заведох го по същия внимателен начин до колата, трябваше да я върнат малко назад, да слезе от тротоара, защото му бе висока да се добере и намести пак на първата седалка и накрая седна, но с много пъшкане и нагаждане. 

С Бойко постояхме пет-шест минути при Христо и си тръгнахме пеш. 

След 30-40 минути се прибрах и бързащият за важна среща Кадийски ми звъни. Знам защо: да сподели впечатления. Сякаш е малко дете.

Звъъъни, цели два пъти, продължително… Но не му вдигнах.  

 

11.01.2020

В книжна торбичка, приготвена за мен от Кадийски, освен обещаните книги, сложил и си забравил и шапката. Пита ме днес има ли случайно една шапка в нея. Има, казвам му. За мен това значи, че ми сваляш шапка. 

После се обади: ти по интуиция го каза, това се нарича гек.

Еба ли му майката, рекох си… Може и така да е.

- - - - -

Не съм и подозирал, че в разбиранията си за литература с Кадийски сме вървели (да не кажа – узрявали) един към друг независимо един от друг; че ще имаме толкова споделени ценности. 

Marin Georgiev (Този имейл адрес е защитен от спам ботове. Трябва да имате пусната JavaScript поддръжка, за да го видите.)

дата: 05.03.2019 19:17

до: Този имейл адрес е защитен от спам ботове. Трябва да имате пусната JavaScript поддръжка, за да го видите.

Разговорите ми с теб за поезия и литература са от висок порядък.

Трябва да ти кажа, че аз винаги съм бил петимен за такива разговори, но в последните трийсет години нямаше с кого да ги водя

1. поради заетостта си с вестника от 1990 до 2002

2. Поради рухването на повече от десетилетните ми усилия, което изживях тежко и се самозаточих 2003 - 2005

3. Когато слязох всред писателите трябваше много да наваксвам, защото бях отвикнал да общувам с тях, а най-важното - и да пиша; аз не вярвах, а и не исках да се върна към писането - това също ми отне още пет-шест години.

4. Когато посвикнах, нямаше с кого.

5. Ти ми дойде като балсам на душата.

Хубаво е, че сам си стигнал до този извод, който споделяш.

Много хора, истински, надарени поети те ценят. Днес говорих с един такъв, когото не познаваш, но като те споменах той взе да говори суперлативи. Лошото е че тези МНОГО всъщност са МАЛКО.

Но така е било май през всички времена.

А най-лошото е че нямаме издание.

 

Marin Georgiev (Този имейл адрес е защитен от спам ботове. Трябва да имате пусната JavaScript поддръжка, за да го видите.)

дата: 01.01.2020 15:23

до: Този имейл адрес е защитен от спам ботове. Трябва да имате пусната JavaScript поддръжка, за да го видите.

А бе мисля си за теб: ти наистина си феномен; владееш занаята както никой друг, можеш и от нищо да направиш нещо; не можеш да имаш провал; толкова си произвел на това равнище, че кой ще отбира кои са най! Малцина са М. Георгиев - четящи подробно, бавно, но и той вече се уморява да те следи: произвеждаш повече, отколкото може да усвои.

Но това не значи, че трябва да спираш. Защото при теб винаги има изненади; дори най-малкото на формално ниво - тип римуване, тип сонет, неочаквана рима или смайваща аналогия. Ти в основата си си поет на аналогиите, на оприличаване на нещата и в това отношение си неизчерпаем, дори аналогиите да са за едно и  също: тополите напр., залезът и т.н.

В този сонет ми се струва, че финалът е много директен.

А може и да не съм прав.

Напр. веницианските сонети, сега на хартия, преоткривам и виждам много повече хубавини, отколкото когато ги четох на екран.

Не винаги съм в будна форма да чета, а ти как си във форма да произвеждаш, не знам? 

Настина, освен всичко си и много витален!

Бе евреин, кво да кажа повече...

 

(Този имейл адрес е защитен от спам ботове. Трябва да имате пусната JavaScript поддръжка, за да го видите.)

дата: 01.01.2020 15:40

до:

Marin Georgiev (Този имейл адрес е защитен от спам ботове. Трябва да имате пусната JavaScript поддръжка, за да го видите.)

Марине,

благодаря ти.

Рядко съм чел нещо по-смислено в нашата сфера от твоите текстове за

мен.

Българските така наречени критици има да ти гълтат прахта.

Но какво е казано "поет поета сал разбира". Това твое откровение

трябва се запази и публикува - да видят как се чете поезия, как се разбира и - най-важното - как се обосновава едно харесване или нехаресване.

Щото лесно е да хвалиш или да отричаш...

На Йордан в себе си съм му простил. Както на повечето. Ще му надпиша книжка.

За 4-ти (събота) от 13 ч. е запазена маса.

Ако прецениш - можем да поканим още една персона.

Ще се чуем допълнително.

 

Marin Georgiev (Този имейл адрес е защитен от спам ботове. Трябва да имате пусната JavaScript поддръжка, за да го видите.)

дата: 01.01.2020 16:43

до: Този имейл адрес е защитен от спам ботове. Трябва да имате пусната JavaScript поддръжка, за да го видите.

Трябва да се прощава!

Вече няма за къде и за кога да сме взискателни и егоисти. 

Даже си мисля, че в това отношение - да прощаваш - съм те стимулирал - сиреч - повлиял съм ти положително. 

Ти да не мислиш, че на Ваньо не съм простил? Дори изпитвам жал към него.

Но въпросът е, че ако му направя опрощението, той пак ще се качи на главата ми. За това: ще го ,,обичам" тайно от него и от себе си.

Казваш за четвърти човек...

Не знам какво да река. Не знам Бойко как ще го приеме. Той е добросърдечен човек, но вероятно ще му се наруши комфорта.

Бих ти посочил тъкмо Данчо и той ще дойде, защото така пада и за него едно мъчение.

Ти кажи.

Веднъж ти ме пита защо не ти показвам мои стихове.

Може би от страх...

Нощес в Литернет Чобанов ми пусна един цикъл.

Ако искаш - виж ги.

Благодаря за писмото ти!

МГ

- - - - -

Бил съм свидетел: както си говорим, приклапя очи, така за кратко придремват кокошките или мисирките, ако ги приспиш.

Да, както си седи – задрямва; след малко бавно отваря клепачи, сякаш нищо не е било и продължава разговора.

Обясни ми, че същото става и на бюрото му – виждал съм го: огромно, за да може да се разпростре многоръкостта му. 

- - - - -

Сега си мисля, че той е бил в непрестанна творческа еуфория; освен почти ежедневните му писма до мен, знам че паралелно си пишеше и с Николай Павлов, разменяха си набързо скроени сонети, римувани закачки, мнения; а такива размени е имал и с Владимир Янев от Пловдив, с поета режисьор от Бургас Симеон Димитров, с Пламен Антов, Пламен Анакиев, допускам и с проф. Людмил Димитров, Георги Борисов и със Силвия Вагенщайн; добавете и телефонните му обаждания… Че кога е спал?! Освен в тия кратки придремвания… 

- - - - -

От: Този имейл адрес е защитен от спам ботове. Трябва да имате пусната JavaScript поддръжка, за да го видите.

До: Marin Georgiev <Този имейл адрес е защитен от спам ботове. Трябва да имате пусната JavaScript поддръжка, за да го видите.>

Изпратено на: 21.02.2020 04:04

Работил съм на компютъра, без да усетя, до два.

Студ – за първи път такъв студ в леглото. А всички отопления бяха на

макс.

Към три станах и чаша с шотландска venena ме подкрепи сякаш

и това се получи за 5-6 минути. Дълго носени стихотворения –дрън-дрън

ярина!

Самоуспокоение за некадърници!

Унизих се до римата ярост-старост, но какво да се прави, то напира.

Като свърших, погледнах часовника: 03,33 h.

Значи, Светата Троица все още ме закриля! Лека нощ...

К 

- - - - -

Както е при всеки вдовец, цялото време на деня и нощта бе негово, но той го бе организирал изцяло с оглед на заниманията си; питах го така ли е било и по време на брака му. Потвърди.

Затънал в работа и отдихът му бе работен. 

Тук е след поредната си лекция по поетическо майсторство – държеше да присъствам:

 

- - - - -

Да, той не беше скромен.

Но и може ли и да бъде?!

Бе надниквал в черепните кутии на толкова майстори и гении: Данте, Шекспир, Пушкин, Лермонтов, Блок, Тютчев, Пастернак, Рембо, Пол Верлен, Бодлер, Манделещам, Рилке, Верхарен, Маяковски, Аполинер, Кавафис, Некрасов, Атила Йожеф, Елиът и кой ли още не… 

Както стана дума преди, в миг на самодоволно благоразположение ме питаше: – Кажи, не съм ли гений?

Чудех му се на акъла: не, не си все още…Той знаеше за поетическото изкуство неща, които никой не знае допреди и до след него, няма да ги знае дълго време. Достатъчно е да прочетете лекциите му, събрани в книгата ,,За поезията”, 2018 г.

Не е ли гений?!

Сега вече си мисля: може би…

Си! (Без да си Си Дзи Пин). Но поне във версификацията и познанията за нея Си и Си Си Дзи Пин-а ѝ!

Пишеше сонети направо на руски или на диалекта на родния си край.

Умееше да опитоми и подчини думите, за да служат на определена нему цел, от хаоса извайваше ред, от гъмжилото от вариации – завършена яснота. 

Който разбрал – разбрал, който не – ще затъва в стилови подражания на поредната мода. 

- - - - -

Като хваля Него, дали косвено не хваля и себе си?! 

- - - - -

Като литераторстващ, вече над шест десетилетия, съм срещнал само двама души с академични познания по онова, с което се занимават. Но не те са академиците. Не, не са те – неудобните Игов и Кадийски, а удобният Гранитски, който освен всичко е и учен-недоучен. 

- - - - -

ЛИТЕРАТУРНИЯТ САЛОН

Той винаги е техен.

Като не одобряваш другите и те няма да те одобряват.

Ама как да ги одобриш като виждаш какво не могат. 

Как да кажеш на черното бяло, как да си изкривиш душата.

Все едно пред Бога.

Все едно да скъсаш тънката звънтяща от напрежение струнка между него и теб, да изгубиш светостта. А изгубиш ли я веднъж то е завинаги!

И тогава всичко ще е позволено.

Станеш ли като другите – влизаш в салона и ще те възславят.

За честта на изкуството пазиш и своята чест; пазейки нея – пазиш Него.

Това е най-незавидната участ: пример – съдбата на Владимир Василев.

Тачат го само, които той е тачил.

А те винаги са малцинство! 

- - - - -

Той беше едновременно традиционен и модерен.

Модерен като мислене и поетика, възкресител не една почти архаична стихотворна структура – сонета. И така стана обновител на традицията.

Освободи символизма от поетизмите на школата и го върна в реалността.

Свободолюбив с нагон за независимост. Рядко постижимо за масата пишещи, които са се оплели като змии напролет един о друг, приплъзват се дружелюбно, за да получат топлината на общото котило

Той умееше да постигне независимостта и свободата – в началото като преводач, още преди 1989 и цялото десетилетие на 90-те и първото на новия век и като издател, беше материално независим, което значи че не се кланяше на никого и можеше да е какъвто е. Не криеше това, не потискаше самочувствието си, защото знаеше, много знаеше и още повече умееше – това го правеше самотен. И недооценен. Особено на нашия полуграмотен и поради това завистлив терен, на който най-много се бутат за място, които най-малко могат. Няма проблем във формата който да му се опре.

Това поражда завист, не, нещо повече – омраза. 

- - - - -

Да, Той беше суетен.

И при цялата му изкусност, дълбоко в себе си – неуверен.

Както всеки от нас! 

- - - - - 

Обичаше силните епитети: жесток, страшен, непоносим и пр. Контрирах го: художеството значи без епитета да разбера, че е така, т. е. да го внушиш изобразявайки. Махни го това жесток. А той: – О, пак забравих. 

И намираше решението.

Или пък: почваш сонетите по един и същи начин, със статична констативност: разкалян път; смрачава се; здрачава се; Следобед. Жега; проливен дъжд; звънлива мараня… Покажи ги, не ме информирай. Но и го разбирах: констатира и бърза да се гмурне, да потъне в любимата си тема и светогледище: трагиката на битието, на временното човешко пребиваване тук, сред земния свят и най-вече – да дръпне непроницаемата завеса и види какво е в отвъдния?!

Видял е.

Но не когато той искаше, а когато Той поиска. 

- - - - -

Кирил Кадийски (Този имейл адрес е защитен от спам ботове. Трябва да имате пусната JavaScript поддръжка, за да го видите.) дата: 26.11.2024 09:44

до: Marin Georgiev (Този имейл адрес е защитен от спам ботове. Трябва да имате пусната JavaScript поддръжка, за да го видите.)

 Вчера го започнах на майтап - на кюстендилски - това с кобилата-луна и жребчето във вира.

И си казах - о, от тук ще изскочи заек. И стана.

Най-странното е, че ти (това ти го говоря съвсем сериозно!?!!) адски разбираш от поезия! Трагедията ти е (както сам си го признавал), че навремето не си попаднал в подходяща за природната ти дарба компания. Пилял си се да се държиш като с равни с разни  стандартни таланти. Те не са те оценявали, понеже са се надценявали, а вероятно и до днес го правят. Но ти наваксваш с тия книги напоследък, като маратонец (виждали сме го това по телевизията: тича  на 3-4 позиция и при последната обиколка, вече на стадиона, изведнъж дръпва и просто смайващо изпреварва претендентите. Действай - не се съобразявай с никого! Освен с едного - самия себе си. Това, което имаме да кажем, друг няма да го направи.  Дерзай. И ебвай от време на време - стига да можеш.

кк 

- - - - -

В битността на литератора за мен има една съществена дилема: как отношението към личността на автора да не повлия при оценката на създаденото от него?

И обратното. 

- - - - -

Неговият отдих бе неговата работа. Или – отдихът от работата му бе пак работата!

Работилницата пусна кепенци.

Ненавистта си отдъхна: още една причина по-малко, за да хаби енергия! Вече може да се отдаде на съчинителство, самохвалене и взаимохвалене!

 

IV. ОПАК ЧОВЕК ИЛИ ОПАК СВЯТ

Преди да тръгна аз към него до мене бе достигнал той…

Кирил Кадийски "Гранитна музика”

 

Сближиха ни много неща.

Едното от тях е, че бяхме низвергнати. 

Или както ни представи в Бургас преди години проф. Людмил Димитров: – и двамата не ги признават и отричат…

- - - - -

Прекланям се пред неговото майсторство. Както пред всичко, което не мога и което другите по-могат от мен.

За мен той е явление в литературата ни.

- - - - -

Животът така е направен, че не можеш да си краен.

А ние бяхме.

Пада ни се да сме низвергнати. 

- - - - -

А какво могат да направят низвергнатите за себе си? Само едно: да се подкрепят взаимно. Предложих му да приложим тактиката на тройката Тончо Жечев, Здравко Петров и Кръстьо Куюмджиев: щом другите ни премълчават поне ние да пишем един за друг. Моето за него (,,Но аз напредвам упорито”, 13.12.2023, https://kultura.bg/web/%D0%BD%D0%BE-%D0%B0%D0%B7-%D0%BD%D0%B0%D0%BF%D1%80%D0%B5%D0%B4%D0%B2%D0%B0%D0%BC-%D1%83%D0%BF%D0%BE%D1%80%D0%B8%D1%82%D0%BE/), неговото за мен – (,,Една нова ,,Видрица” 12.04.2023, https://kultura.bg/web/%D0%B5%D0%B4%D0%BD%D0%B0-%D0%BD%D0%BE%D0%B2%D0%B0-%D0%B2%D0%B8%D0%B4%D1%80%D0%B8%D1%86%D0%B0/.) 

 

Трябва да е имало ефект. Ето един от тях:

27.04.2023

Тъкмо се прибрах от срещата, напазарувал няколко кюфтета и кебапчета, още недоразсъблякъл се, и звъни телефона; гледам – Иван Костов. Вдигнах на третото позвъняване. – Гордеем се, каза, с теб, прочетохме в Портал Култура текста на Кадийски за теб, цитира ми пасаж… 

 - - - - -

С него можех да си говоря за всичко.

Някои неща ще отнеса със себе си… 

- - - - -

А снощи (01.09.), жена ми неочаквано ми сподели, че искала да дойде на поклонението на Кадийски.

Това силно ме изненада. Казах й го: та ти само веднъж го видя, когато ви запознах на Витошка.

А тя: – Ти толкоз си ми разказвал за него… 

- - - - -

Две неща не си позволих, а и не бих си позволил, да му кажа и още да бе жив. А те са: Че когато написах и публикувах портрета за него "С подскоците на скакалеца” Игов: "добре че го направи и така ме отмени, защото той постоянно ми напомняше обещанието ми да напиша портрет за него”. (А моя Игов вече бе написал и публикувал, без да го моля за това.)

И казаното от Николай Кънчев, че отговорникът по ДС линия за писателския съюз Петко Михов му е казал през критичната последна години за социализма "вие гледайте Кадийски да не ви стане началник”.

- - - - -

При силната предразположеност към крайност на чувствата, за един поет е естествено, виждайки недъзите на управлението на писателския съюз, при това и неприеман в него, да заяви вождистки амбиции, за да оправи нещата; допускам че това е подбудата Петко Михов да се изрази така пред Кънчев. В условията на демокрацията е още по-естествено да се опиташ да осъществиш, което не си успял в предишната система. Но властта си има свои чалъми и едно от задължителните качества на стремящия се към нея е да не издаваш намеренията си; а тъкмо това, при неговата спонтанност, Кадийски не можеше. 

- - - - -

За Кадийски бе създадено мнение че е грандоман, самомнителен маниак, имащ се за голям, но недооценен поет. За това спомагаше и характера му: сприхав, избухлив, лесно палещ се, оспорващ владеенето на поетическото изкуство и при нарочените за големи поети; той не криеше самочувствието си на превъзхождащ ги, знаещ и умеещ повече от тях, а то си бе и така. 

Характерът му пречеше; изкривяваше литературната му стойност, а самосъзнанието му за това, което знае и умее, го принуждаваше да не мълчи. Да, той не можеше да бъде скромен. А и не знам дали имаше нужда, особено що се отнася за неговата скроеност от Онзи, срещу когото се бунтуваше почти във всеки нов сонет от последните десетина години. Той бе близък с началничката си Вера Ганчева, директор на издателство "Народна култура”, близост, съхранена и след 1989 г. Споделял ми е, че навремето му е казала: – Виж какво, трябва да се примириш, че няма да станеш член на писателския съюз, знам го от високо място, няма да те приемат, но ще те оставят да си превеждаш…  

Бях разбрал от по-преди: В СБП не приемаха поради качеството на текстовете или активността в печата, а поради поведението.

А аз, глупакът, докато го загрея, се скъсвах да пиша, превеждам и публикувам. 

- - - - -

Пак същото: да те оценяват по поведението, а не по работата, се оказа че е в сила и при демокрацията: все пак бях положил повече от останалите усилия за оцеляване на вестника и за 24 май 2001 г., Коруджиев – почти икона на демокрацията, член на НСРТ и Сашо Томов – негов председател, ме предложиха за стандартната и масова награда на Министерството на културата, мисля че бе златно перо, но министър Москова отказала; Коруджиев ми е споделял, че той я е препоръчал на Костов за министър; но дори и това му благодеяние не ѝ попречило да му скърши хатъра. И защо? Защото след като отхвърли мое предложение,  после сама ме потърси, за да ми каже че го приема; макар и късно, разбра престижността му. Но аз вече си бях решил въпроса, а и преоценил че няма да е от полза за делото да се намесва и държавна институция. Тя се бе толкоз въввластила, бе толкоз груба, че в самозащитата си ѝ казах: на същия диван бях и при предишния министър, и той и екипа му се държаха с мен така, както Вие сега, но тях вече ги няма. А аз отново съм тук.

Това не се прощава от нашите властници. Дори и да са временно на власт.

 - - - - -

Помня настроенията в редакцията след 1996 г., главно при Владо Попов, който илюстрираше и мнението на определен кръг литератори около двамата Ивановци – Цанев и Теофилов, когато и Кадийски се кандидатира за председател на Сдружението. Сякаш той нямаше право на това, а то се полага само на Теофилов, състезаващ се за втори мандат (ах, как се дърпаше и колко го увещавахме с Васил Колев да се съгласи за първото си председателство, но като усети благинките, които течаха от ,,Отворено общество”, а и самият съумя да ги увеличи, председателството му се услади). Макар да не присъствах на събранието (като член на УС, видял нещата отвътре, бях наясно с меркантилността, сребролюбието  и привидната хрисимост на Теофилов, бях и свидетел как се сдушиха със  (зам.-председателя му) Михаил Неделчев и не исках да гледам театър с позната пиеса, но въпреки това, подвластен на господстващото мнение, и аз бях против Киро. Теофилов, за разлика от него, умееше да се представи за безобиден, добър, неуверен и скромен, какъвто после, благодарение на една случка, в която се саморазконспирира, се оказа че не е. Пак по същия начин, той, без да е такъв, съумя да се представи и наложи като Голям Поет, а всъщност разполагаше главно с дарование на много добър пластик.

Киро спечели избора, но му отнеха победата. Направили второ гласуване. И сега виждам тънката усмивка на Главния Преброител (Михаил Неделчев), чувам самодоволната му хвалба, че е стар изборджия още от парламента и е успял да направи каквото се прави при броенето на гласовете.

И без да съм бил на избора, радвах се че тъкмо това е станало.

Как така – Киро Кадийски председател?! 

- - - - -

За разлика от съперника си, Киро не бе двуличен, злобен и отмъстителен, не насочи стрелите си към надхитрилите го, а към себе си: напусна сдружението. И тук, в сдружението, не се вмести в калъпа, който след време се оказа предишният. Той не търпеше никакви ограничения, освен доброволните: на класическия стих, когото пренареждаше и обновяваше. Който не е бил в желязната му клетка нищо не знае за употребата на думите и за усилията да преодолееш менгемето на клетката. Пред нея кубчето на Рубик е детска игра или бял кахър.

- - - - -

Победилите го, за да се оправдаят пред себе си, продължиха (и продължават) да го очернят и отричат като поет и преводач. 

- - - - -

НАЙ-ОПАСНИТЕ

"Всичките ми зъби са избити все от беззащитни същества”. (К Павлов)

Същите Н. Кънчев определяше като мимикрийни типове. 

- - - - -

Е, не се чудете, ни плашете толкоз – литературните ежби са открай време неизбежен спътник на литературното развитие; те даже са и здравословни; не е престъпно да се разказва за тях; в случая просто съм един от свидетелите, който го прави. А не премълчава.

- - - - -

Стружките вечери на поезията, есента на 1999, Игов го бе включил в селекцията си от 10 (десет) поета, издадени в антология на български и македонски. Пътувахме за Македония, предвождани от Румен Леонидов, незнайно от кого определен за водач. Не бяхме всичките десет, а малко над половината. Но Кадийски ни бе някак чужд; самотен дългуч навред със скъсената си сянка – стъпващият в стъпките му Светлозар Жеков, негов почитател, поклонник, личен критик и хвалител; приличаха ми на късен нашенски вариант на дон Кихот и Санчо Панса.

Изолиран. Или самоизолиран?! Не мога и сега да кажа кое от двете, но при всички случаи осъзнаващ че не може да мели брашно с другите, Жеков му бе предпазна мярка, щитът, от тях – т.е. – от всички нас.

Тогава аз движех с Кънчев, имах амбицията да го лансирам като следващ носител на наградата на стружките вечери, защото бях близък с двамина от правителството на Любчо Георгиевски.

Де да подозирам в ония дни, че единият от другата приятелска двойка е предстоящ ми Приятел! 

- - - - -

Дали системата го изхвърляше – Вън!; или той сам изхвръкваше из нея – не я понасяше, но и преди 1989, и след нея, и до края бе Винаги Извън!

 - - - - -

Дори, когато се опитваше да е хитър, неговата първосигнална спонтанност му пречеше да хитрува и да бъде двуличен. 

- - - - - 

Кадийски бе шумен, дори креслив, за разлика от тихия, подмолен Теофилов и затова винаги уязвим. 

Ако бе притворен не би бил така избухлив…

- - - - -

Подобно една от секретарките на президента Желев, Кадийски периодически все ми искаше имейла на Тони Николов, което значеше че не го запаметява, колкото и да бе завиден майстор с по-трудните компютърни манипулации: не само страниране, но и илюстриране и оформяне на корици на книги. Първият му порив към изкуството е бил рисуване.

 - - - - - 

Спирам. 

Задръстен съм в текста си за него.

Трябва ми мачете, за да излязла от дебрите му.

Толкова писма, записки, наблюдения, случки, мисли – все за него…

 Сякаш го подготвям за възкресение. 

 

V. КЪНЧЕВ И ОКОЛО КЪНЧЕВ

 

Не, мъртвите не са – и никога не са били! – в земята…

Кирил Кадийски "Green”

 

Днес това е почти забравено, но Кадийски бе сред малцината, осъзнали смисъла и възползвали се от Указ 56 (1987 г.) и започнали частна издателска дейност много преди преломната 1989 година. Не само издателството си, но и списанието, което издаваше нелегално, кръсти ,,Нов Златорог”, подчертавайки къде е естетическият му корен и от какъв литературен сой е. Да, той умееше да надушва вятъра и да изпревари времето. Взе съдбата си в свои ръце, подсигури си, със собствените си усилия, материална стабилност и независимост – все неща, които дразнят иждевенците, самооправдаващи липсата си на предприемчивост и  инициативност, мързела си с духовна извисеност и поради това презиращи всяка практичност, смятайки я за антидуховна. То това е така и досега. Но нима той имаше избор: не бе от избраните за челни поети, за да го инсталират в Управителния съвет на някоя фондация, трябваше да си изкарва хляба сам! Помня го, все така самотен, защото все така бе различен от нас и обичайния живот на пишещите, стиснал в ръка тумбестата си чанта: когато, по стар навик, ние отивахме на работа той да се връща от нея, бил вече в печатницата или на борсата за продажба на книги. Колко бе напред показа и срещата ни с министъра на финансите Иван Костов, когото депутатът от великото народно събрание Георги Мишев доведе в съюза на писателите в началото на 1991. Всички чакахме Костов да разпери щедро ръце и държавата да ни даде, писатели са това!!!, както бе досега; 1997 г., публикувах в ,,Литературен форум” стенограмата от тази среща; от нея се вижда, че от всички изказали се, единственият!, който е наясно какво е станало в икономиката на България е Кирил Кадийски. Помня как всеки от нас, слушайки Костов, гледаше като теле в гръмотевица. Особено пък като запита колко членове има съюза – тогава бе някъде около 340 – 350. А той: – Много са; не може малка България да има толкова много писатели…

След председателството на Хайтов те отдавна са над 1000, а да не говорим за писателстващите в още две-три организации. 

 

ПРОКЛЯТИЕТО ДА СИ НЕЗАВИСИМ

Умееше да постигне едновременно и двете. Да си независим?!…О, то е и проклятие. Особено пък ако го показваш; по дружко си е да затваряш очи и уста, да се умилкваш около временните нови управници и оценители на литературата и да им делегираш властта си, че и част от себе си.

Нему всяка собствена частица му бе скъпа. Със зъби и нокти я бранеше – такава бе сцепляващата сила на неговото Его!

- - - - -

В издателския бранш попаднах по силата на обстоятелствата и слава Богу, защото той ме крепи финансово и досега; при минималната пенсия, ако не издавам по нещичко някому няма да вържа месечния семеен бюджет. Имах Кадийски за къде-къде по-напреднал и обменях опит с него; така научих за печатница ,,Симолини”, където цените бяха по-изгодни за такива като мен. С укрепване на приятелството ни се стигна дотам, че няколко години имахме съвместна издателска дейност: издадохме три книги на загърбения от всички поет от Троян Ивайло Иванов, особено пък от тези, които днес правят кръгли маси за него; така създадохме поредицата ,,Възкресения”, в която издадохме неколцина забравени, поради това че не са сред живите и не могат да се борят за присъствие; особено ми помогна в издаването на книгата ми за Николай Кънчев 2016 г. Дадох му за прочит откъс от ръкописа, отличаващ се от обичайния панегеричен тон при такива случаи; той не само го хареса, но и ме окуражи да покажа времето и хората без украшателства. Предложих му да стане редактор. Той  ми предложи и шрифта, и формата и накрая, както и на всички изброени, съвместно издадени, оформи и корицата. 

- - - - -

Отдавна го знам: колегите имат ниска поносимост към истината, предпочитат лъскането и затова я сервирам на порции – да свикват; някои неща написах, но спестих, не включих в книгата. С Кадийски я обсъждахме и след като излезе:

ПРАВИЛАТА НА ПРАВИЛАТА

Във времето на строгите правила – такава бе системата на социализма, правилата се прилагаха без правила.

Да издадеш първа книга в издателство ,,Български писател“ бе равнозначно не само на най-високо признание и влизане в литературата, но и за скоростно приемане в писателския съюз, като второто бе по-важно от първото, защото означаваше житейското устройването на пишещия, получаване на един от най-важните публични статути, които тогава се брояха на пръсти.

Николай Кънчев издава в това издателство и първата, и втората си книга, като втората е и с твърда корица, освен това – с обложка, а още по-освен – и със специален болдиран шрифт.

Какво рядко благоволение!

За този факт аз нямам обяснение...

П.П. Дори любимецът на Комсомола и Партията Левчев не е издал първа книга в това издателство?! Само Владимир Башев – другият им любимец, има същият старт като на Кънчев. Но и той няма книга, изработена с такова внимание като художествено и техническо оформление, формат и шрифт*, което показва че макар и за кратко, сред интелигенцията различното е предпочитано пред официалното. Това бих казал е облеклото на все още непозволената, но вече съществуваща опозиция, под формата на естетическа и идейна индивидуалност. Макар вече сам да се има за бяла врана в поезията, книгата му на фона на тогавашното издаване е бяла лястовица.

А ето отговора му:

(Този имейл адрес е защитен от спам ботове. Трябва да имате пусната JavaScript поддръжка, за да го видите.)

дата: 10:01.2017

Книгата ,,Колкото синапеното зърно” по ония стандарти е направо луксозно издание, каквото от младите само Башев е имал и то, мисля, първото посмъртно - готвено приживе, но отпечатано след катастрофата. Кънчевата е: квадратна (извън стандартните формати).

Шрифтът - универсум, прав, не баналния таймс, на който се печатаха всички вестници.

Твърда корица. Обложка - със снимка, на целия капак, също рядкост за времето.

Цялото вътрешно оформление - от художник, са амбиция, далече от редовните издания.

Първата - нямам я, но съм я виждал, стандартна е. С нея обаче е направил впечатление и затова втората е така изпипана.

Германов му е редактор, а не са от една боя, но се е съобразил човекът  с кънчевата стилистика.

Книгата е хубава - и сега може да бъде издадена, без да има пукнатини  по нея.

Фактът, че веднага след това беше посечена така жестоко, говори само за  Едно: Дружните усилия на българската ЗАВИСТ!

Друго обяснение нямам. Разбира се и той си е виновен - пълен антипод  на твой Ваньо, няма на бездарника да каже лъстиви думи, ами направо ще го цапардоса с гьостерицата.

А виж го твоят - оградил се с преторианска гвардия от абсолютни  литературни аутсайдери. И те кръв ще пролеят - не собствената,- тази  на набелязаната жертва - в името на венценосния си господар.

Апропо - златният венец на литературната Месалина от Пловдив май е  украсил и плешивините на тихия лирик!

К  

- - - - - -

Имаше някаква отколешна вражда между Иван Цанев и Кадийски. Какви са причините не знам; знам че Цанев е представил във вестник ,,Софийски университет” дебютантът Кадийски с проникновена и утвърдителна бележка, както се правеше по онова време; знам че в стихосбирката на Цанев ,,Дърво на хълма”, 2001г., изд. Слово, в една от частите на ,,Късчета от счупена поема” иронизира поетиката на късния Кадийски. Помня, че засегнатият поет ми обърна внимание върху откъса и че бе много напушен на Цанев.

- - - - -

Помогна ми той при издаването: нямаше да се справя навреме ако не бе се намесил – през септември 2016 трябваше да представим книгата и поставим паметна плоча на Николай Кънчев в Бяла вода – родното му село, защото учредихме инициативен комите за отбелязване 80 годишнината от рождението му. За благодарност направих невъзможното: измъкнах Кадийски от кулата му със слонова кост в Княжево и го закарах с Пежото направо в Белене. С Игов разбира се. Игов произнесе слово на площада в Бяла вода пред читалището и се разплака. Да изтръгнеш вкопчения в княжевския си бастион Кадийски си е направо подвиг. Сещам се за едно тристишие на Радой Ралин, прочетено и запомнено още от 60-те години:

Вас не ще ви вземат на ракетите.

Не от старост, не и от атрофия – 

трудно ще ви извлекат от София.

Кадийски бе от тази порода.

И все пак, не с ракета, с кола – извлекох го.

След Бяла вода, представихме книгата в Белене, по-голямата община. Домакини ни бяха кметът Милен Дулев и поетът Божидар Богданов:

 

На 31.01.2017 в Перото със Светлозар Игов, Георги Цанков, Кирил Кадийски и Йордан Ефтимов представихме книгата ми ,,Звезден пратеник”( https://www.youtube.com/watch?v=VEp778niowE).

Когато научил за премиерата, Михаил Неделчев казал на един от участниците: – Какво правиш сред тия хейтъри… 

- - - - - 

Според Кадийски книгата е спирачка за ония, които искат да приватизират литературата и да определят стойностите, примерите и намеците му бяха така очебийни, че и без да споменава имената, те се подразбираха: Неделчев и Дойнов – тъкмо ортаците на Федя Филкова, които попълваха литературната менделеева таблица на демокрацията; Федя даваше мило за драго да на би да пропуснат Николай, но в стремежа си да утвърди него тя утвърждаваше тях. Казаното от Кадийски за тях според мен бе причина той да не бъде включен във филма, защото кой да бъде определяше съпругата на поета: тя бе тайният главен сценарист, режисьор и… цензор.

Ех, тази българска литература все искат да я управляват: дали Георги Караславов, дали Джагаров, дали Левчев, дали Николай Петев, дали Иван Гранитски, дали Амелия Личева, Пламен Дойнов, Анжела Димчева, а сега – и той… 

Кой какъв бил… Литературата не започва и не завършва с вас, госпожи и господа. Традицията има много по-подземни корени!

- - - - -

А не-хейтърите? О, те не понасят да не зависиш от тях, да не им се умилкваш, не понасят да се оправяш сам, искат те във всеобщото котило на обичащи се с омраза. 

Спретнатата алея на литературните отличници – еднакво високи, еднакво подстригани, подкастрените храст до храст, застинали самодоволно в отровната си зеленина…

- - - - -

Пиша и не мога да разбера: аз ли редя пъзела на преживяното, или то реди пъзела на този текст. А може би самият Той – този, за когото пиша – невидимият видим…

 

VI. ДУМИ-ГЛУМИ 

 

И нека секи се по пато кюска и дръгляви…

Кирил Кадийски "Пастирско”, поезия на диалект

Не си пишехме само "сериозни” писма… Има и други, в които не се щадяхме. За мен – наследство от Великотърновския период, когато ние, поетстващите, поради неувереност и ниско самочувствие бяхме не само пределно откровени, но и жестоки един към друг.

Позволявах си и ей такива писма, фиксирани в дневника ми:

09.02.2025

Днес водих Кадията (Кадийски) на женския пазар да си купи козе и краве сирене, кашкавал, масло от помаци. И по този повод написах и му пратих следното: 

ГРАФОМАН ГРАНДОМАН

С тенекия сирене се уреди.

Стихче подир стихче си реди.

Даже тенекията сколаса

като тях да му е - от пластмаса.

 

26.02.2025

На 25.02. Кадийски ми прати приложения по-долу текст за него "Кирил Кадийски за ФрогНюз: Нощта нахълтва пак – и нито посрещачи, ни съпротива”, 24.02.2025.

Понеже съм сигурен, че той е авторът на заглавието и въвеждащите места* преди цитираните оценки на французите и след тях, написах му вечерта:

 

,,До: Този имейл адрес е защитен от спам ботове. Трябва да имате пусната JavaScript поддръжка, за да го видите.

Дата: 25.02.2025 22:28

Получих това с молба да ти го препратя:

Господин Кадийски,

Ако познавате писачите от ФРОГНЮЗ кажете им, че ний - читателите, много по-добре от тях знаем кой е Най-Големият Поет!

Това е Борис Христов!

Той дори е И 

ГЕНИЙ!

Не ни заблуждавайте!” 

Кадийски настоятелно ми звъня три пъти. Нарочно не му вдигнах първите два, да го настървя, а му отговорих чак на третия и то доста троснато: - Какво бе, Кадийски?

Той знае, че не обичам да говоря по телефона и се постъписа, но после се окопити и пита: я ми кажи коя е и с какво се занимава авторката на писмото? Кое писмо питам? Ми онова за най-големия поет, дето ми го препрати. Как коя? – ами аз съм – отговарям, ти не загря ли? Усетих че го разочаровах.

Голеем шаран – фана се на въдицата. Аз се бъзикам с него и той я налапа до дъно.

Но какво да го правя като иска да е Най-големият български поет?! 

 

Но и той не падаше по гръб: и мен, или себе си?, да разтуши, припомня ми какво ми бе пратил преди:

Селякът груб от Биволаре 

мечта за всеки будаоар е… 

- - - - - 

Кадийски често ме изпитваше и ми пращаше такива закачки като тази: мога ли да позная от коя стихосбирка е това стихотворение. Трябва да призная, че моментално познавах автора и смятах че това е някое от известните му стихотворения. Не предполагах че е това, което е:

ДЕНОНОЩНО

По-далече оттук, по-далече от тъжната слава

в тоя град, като мида изхвърлен на пясъка.

Аз дочувам сърцето на кораба, който минава

как тупти – и ме вика тръбата на моето щастие.

 

А далече зад хълма, на хиляди крачки в нощта,

някой ридае и тишината наоколо буди –

широкоплещеста иде към него смъртта...

Ни ние нехаем – далечната смърт ни е чужда.

 

И напразно горя мойта свещ и напразно се стича

от окото на чайника топлото мляко –

както в праха на игрите се губи детето и тича,

така се изгуби и тя подир бялата пара на влака.

 

На дълги въжета се спуска дъждът

и като клоун се мята по тревната черга.

Земята дими – отдолу картофите врат

и мъртвите сядат сега да вечерят.

 

Ако беше прозрачна земята, ти щеше да видиш

кой пие виното и бонбоните хруска.

Но едно черно плашило в къпините диви

е затворило дупките и никой надолу не пуска.

 

Блъскат се нощи и дни – като ледници,

а човека, замислен, с нахлупена шапка куцука.

И отбива водата към своята мелница,

и прогонва от прага неделната скука...

 

Удуши ни дъждът и градушката смете

всичко живо – сви го на топка.

И видях как летеше и падна в полето

от лед издълбана главата на Господ.

1978

 

Този имейл адрес е защитен от спам ботове. Трябва да имате пусната JavaScript поддръжка, за да го видите.>   добави в адреси  

До: Marin Georgiev <Този имейл адрес е защитен от спам ботове. Трябва да имате пусната JavaScript поддръжка, за да го видите.>  

Дата: Четвъртък, 2011, Август 11 22:14:19 EEST  

Марине,

това стихотворение-пародия е направено от мен така:

първия куплет на първото стихотворение от книгата "Честен кръст",

втория от второто

третия от третото

и така натам.

Борето има два вида стихотворения - едните в ямб, другите в дактило-хорей-анапест, тъй като не си дава труда да ги  издържи в една стъпка - кара както му дойде.

И той като Левчев има метафори, понякога мисъл, но няма творба. Като 

такава.

Щом от едно стихотворение можеш да вземеш една строфа и да я сложиш в 

друго и да не личи, какво говори това.

Айде до утре

кк

* "Междувременно нашият поет написа още такива разтърсващи стихове, които дадоха облика на поредната му книга „Новата Герника”. Почти паралелно тя беше издадена и във Франция, където миналата есен стана един от акцентите на издателската продукция. Поради липсата на отзиви до Калотина, принудени сме да дадем такива от чужбина”.

  

VII.СДАВАНЕ НА БАГАЖА

 

Ти виждаш другата коса, наблизо винаги подпряна!

                            Кирил Кадийски "Green”

 

Които сме изкарали казармата, знаем как е преди уволнение: прогонваш снаряжението и облеклото си, проверяваш мешката, предстои сдаване; същото правим и ние пишещите към осемдесетака: оглеждаме партекешите си, отбираме по-здравото и се готвим за сдаване на багажа от казармата на живота; някои в грижите си стигат и по-далеч: ,,Палим свещи един от друг. Вятърът отнася пламъчетата и отново палим. Някои припалват цигари и ги държат вместо свещи. Изведнъж Иван Цанев споделя:,,Пред Съюза на писателите ме среща Николай Петев и ми подхвърля да съм се върнел в неговия съюз. Отговорих му, че ще се върна ако ми гарантираш тук едно място за гроб!“

,,Тук“ – това беше  парцелът, край който се бяхме сбрали в момента, отреден за именити личности от рода на Николай Хайтов и Радой Ралин, техните каменни стели бях забелязал пред нас.

За какво се бе замислил Цанев – дори в гробището да е сред ,,елита“.

(Стр.204, Михаил Тошков, Стъклено тяло, книга втора, мемоари, Изд. къща ,,Ерес“ 978-954-8987-48-6).

Сцената е от погребението на Николай Кънчев.

- - - - -

Кадийски подготви двата си тома с поезия в пълноценна жизнена форма без да подозира какво му готви Жътварката, както я нарича.

- - - - -

06.04.2015, открита е обновената алея на творците в Централните софийски гробища. „Моралът започва именно оттук. Ако искаме да имаме родина, трябва да имаме и памет, трябва да се научим на почит към родовете си“, изтъкна министър Вежди Рашидов (https://fakti.bg/kultura-art/138062-otkriha-obnovenata-alea-na-tvorcite-v-centralnite-sofiiski-grobishta).

Веждичката, както го нарича Кошлуков, щедро лее тия, а и какви ли не алабализми още от епохата на соца, но хората забравят; Веждичката – скулпторът, който се опита чрез властта да влезе в Лувъра; ама там, в Лувъра де, макар и в ,,столицата на разврата” още не са дозрели до неговите йерархически нововъведения; там творците и творчеството са свободни от властта; това, което минава тук и на което е продукт той, там не вирее. 

- - - - -

29.10.2024: Вчера се връщахме по Витоша с жена ми и в движение ми хрумна следното, което тази сутрин дообработих; бе 17.06 ч., когато го написах в писмо до себе си на пейката в градината на НДК:

,,Кадийски ми прилича на бродещ художник, който избира все нови и нови места за рисуване; започнал от ония на детството, та чак до края на света, разпъва статива и започва своите композиции; тръгнал от провинциалната, свита в сенките на липата или тополите гаричка, стига да земния ръб, надвесен над вселенската пропаст; от микрокосмоса – стига до  макрокосмоса, постоянно ги размесва, малкото става голямо, голямото – малко, докато се домогне до грандиозната си вселенска герника, метафора на битието от която настръхваш в безнадеждност; откривайки света в движение, а световната поезия - чрез преводите си, открива своя незчерпаем рудник от мисловни, образни и словесни залежи, от все нови и нови форми и ритморимови решения; скитосващ като Ван Гог, изобразява като Дали - ожесточено, до кръв, сякаш да си отмъсти на Създателя, поставил творението си, венеца на природата, във вечна зависимост от Смъртта, без друг избор, освен величавата му битка с Нея – Вечната Разбойница, по определението на Далчев.

 - - - - -

Колко неусетно се преминава от единия в другия свят; като: току-що дочел страницата, прелистваш я и минаваш на следващата. А тя празна. 

- - - - -

Кирил Кадийски <Този имейл адрес е защитен от спам ботове. Трябва да имате пусната JavaScript поддръжка, за да го видите.> 

Дата: 29.10.2024 08:56

 Марине,

правил си много точни характеристики - и в двете посоки - на писатели, от класиците до колеги, но такова проникновение ме смая - аз самият не бях се замислял: от света на детството  през жестокия свят, който ни заобикаля, към световете, за които си нямаме представа какво ни очаква.

Затова твоите книги се търсят и чакат с интерес (аз напоследък май напразно чакам), затова веднъж казах на една дама, която разбира от тия работи: Маринчо може да има трески за дялане, но в литературата няма грешка... Надушва от километри и цъфналите ливади, и мършата в хендека.  Е, затова те и мразят некадърниците. Поласкан съм, но не толкова похвалата ме радва, а колко точни са наблюденията ти, започвам да се гледам с други очи. Явно неслучайно и Ван Гог, и Дали се срещат често при мен, единият ненаситен за багрите на живота, другият проумял, че светът около нас се разпада и истинският свят може би не е това, което забелязваме край нас, а това, което творецът вижда, творецът съперник на Твореца. И затова го представя както го вижда...

 кк

 ПП. Днес следобед ще бъда в града.

к . 

- - - - -

Разбира се че разбирам, казвах си на ум; как да не разбирам след като те хваля…

- - - - -

Беше толкова естествено да се виждаме в Гринуич.

Сякаш можеше да продължи вечно.

(Винаги идвах, когато се уговаряхме).

Само веднъж се срещнахме без да искаме. 

И нали сме вече стари – седнахме на пейката.

Помолих двама младежи, случайни минувачи, да ни снимат.

Оказаха се чужденци.

(Може би затова снимката е хубава.)

Публикувах я веднага във фейсбук, 19 февруари 2024, като добавих, че сме се засекли случайно.

А Людмил, Неверникът му с Неверник: – А случайно...

Демек не е така. 

И може да е прав: всъщност срещата ни, среща на две различни опитности след десетилетия разминаване, не е случайна.

А тази се оказа на метри от Гринуич.

Все едно в Гринуич – или пред Гринуич – и празникът, и лобното място на нашите срещи!

  - - - - -

Де да знам че с всяка една ни е оставало все по-малко да се срещаме… От години вече – януари не е студен месец… Разбрали сме се пак за Гринуич, но му предлагам друго. 

Бях открил офиса на списание L Europeo на Ангел Кънчев. Ела, ще те водя на още по-приятно място; преди два дена не издържах на любопитството си и влязох; дори пих кафе. Много ми хареса. Речено-сторено.

Клатушкаме се по Ангел Кънчев, той нали си е деди-денди, пак се е наконтил, отива му пустата му широкопола шапка.

 И защраках с камерата на телефона: 

 

 - - - -  -

Кадийски и сега е висок, но на младини изглеждаше още по, защото бе тънък, слаб до пречупване и поради това длъгнест, с разкрачена походка и стоеж; винаги настроен за спор присмехулен заядливец, застанеше ли до някого от събратята, приличаше ми на жираф, който, надвиснал (или надвесен) над тях, надменно гледа мотаещите се в нозете му представители на литературното царство; съпоставени по ръст, изглеждаха дребни екземпляри, дори и да са лъвове. 

А тръгнеше ли си с разсеяно забавения  си вървеж, казвах си: Айфеловата кула проходи. 

Това написах 2023.

А днес?

Дали не присяга с дългата си шия над оградата на забраната към тукашния свят, поне да близне клонка зелен листец от дървото на земния живот…

А през това време ние го сънуваме…

- - - - -

Според Толстой мисълта за смъртта е причината за изкуството и философията – единствените средства, с които разполага срещу нея земният човек. Тя е тема на всички големи поети във всички времена.

Какво му остава на онзи, който се бои от смъртта, освен да създава и съзидава и по съзиданието да се сещат за него. Тази боязън вероятно е инстинктивна и създаващият не може да се спре. Така си обяснявам огромната работоспособност на Кадийски, който остави непоклатимо дело в поезията – и в личната, и най-вече в преводната. 

- - - - -

В ранните стихове на Кадийски същността се бори с формата, търсейки я. В по-късните формата понякога определя същността, взема връх. По този повод го запитах: Прекаленото владеене на формата, което има своите съблазни, не отклонява ли вниманието ти от усилието да предадеш същността?

Отговори ми, че да.

Като преводач, четейки преводите му, разбирам че Кадийски е въоръжен с всички възможни оръжия от каменната ера до днешните ракети, оборудвани с най-модерни технологии.

- - - - -

Няма друг наш поет, който толкоз стихотворения да е написал за смъртта и при когото Животът да работи за Смъртта!

Пишейки за Нея той сякаш се бранеше от нея и я отлагаше.

- - - - -

Беше вулкан, който постоянно изригва… 

- - - - -

Като мотиви, мащаб на мислене и поетическа техника Кадийски надвишава Борис Христов. Той е интелектуален поет с голяма култура, а Борис по мащаб остава провинциален хидалго с оригинална, но и претенциозна метафористика на езическа първооснова, която свежда до себе си универсума. Въпреки преведените тук на английски, издадени пак тук и изнесени на запад негови стихотворения, досега не съм прочел тамошни отзиви за поезията му. Ако ги имаше щеше да ги публикува, защото в "Пилигрим на края на света” (2025) подробно разказва от кого и къде е бил канен като изявен поет в САЩ.

Освен да е извънредно скромен…

 - - - - -                                                                                                                  

"Големите прѝживе работят, а живеят след смъртта си.” (Илия Волен); като гледам някои колеги как са се саморазпънали да са навсякъде едновременно, как бъркат активното участие в литературния живот с присъствие в литературата (водят предаване по радиото, четат лекции по писателско майсторство, имат рубрика в телевизия, издават поезия, представят книги, членове са на управителни съвети във фондове и програми за култура и какво ли не), все неща, които са далеч от вътрешната съсредоточеност и вглъбеност, за да твориш. 

- - - - - 

Как Музата можа да се лиши от най-верния си изразител?! 

- - - - -

Смъртта отне не само неговия живот, а и част от моя и ме приближи до себе си.

- - - - -

27.11.2025 1407 Силвия Вагенщайн: Двата тома би трябвало да излязат на 5 декември. Дали Кирил не следи всичко и не ни дърпа конците? 

- - - - -

Отговорих й, че от деня на смъртта си до днес имам усещането че всеки ден ме наблюдава и сугестира: айде, не се давай, оставили сме те отцепление да разкажеш как беше щото много-много не си поплюваш, не смаряш, действаш с брадвата, па като свършиш черната работа ще те оттеглим при нас. Селякът груб от Биволаре, от село на брадвари, мнего много не базари, с брадвата докрай ще я докара…

 И ми цитира Гогол за Собакевич”:"Известно е, че на света има много такива лица, над направата на които природата не е мъдрувала много, не е употребявала никакви дребни инструменти, като пилички, свределчета и др. т., но просто е дялала с пълен размах: удряла е с брадвата…”  

Ти така дялаш… 

- - - - -

Като написах разтуши… Студентската столова в центъра на Велико Търново. Пак са дошли софийските поети от литературния кръжок „Дебелянов”; дошли са да се разтушат, да се изфукат, да ни натрият носовете на нас, провинциалните им събратя, да ни натикат в миша дупка, да си налегнем парцалите, да се сгърчим в черупките си. Дошли са, много са, сливат се в един – заплаха, която ще ни разгони фамилията: предлагат и ние да четем, накрая, както ни се полага, подир тях. Самочувствието им ги уеднаквява. Хидрата му изпива нашето. Но един от тях е шило в торба – не седи, погледът ми го сканира мигом: слаб, русоляв, луничав комай, с остро лице, със самоуверени искри в очите и повтаряща самоувереността му усмивка, седи неспокоен на стола, върти се, сякаш има въгарец в задника. Взрях се: въгарецът се оказа наша състудентка. Нещо говори, припряно, занимателно, нагъл и галантен едновременно, но ето – и посяга, с тънки, издължени пръсти, артистично разперени. И като че ли се удължават, да посегнат преди да е посегнал.  

- - - - -

Минали са оттогава 55 години. Оказа се, че остроликият, слаб, русоляв дългуч е по своему див, жилав и неопитомим! 

- - - - -

Херман Хесе: Поетът не е нито по-голям, нито по-малко важен от министъра, инженера или трибуна, но е напълно различен от тях. Ще сгрешите, в своя вреда, ако вярвате, че поетът е инструмент, който управляващата класа може да използва като роб или купен талант. Ще бъдете разочаровани от поетите си, ако не промените мнението си, и ще останат само безполезните. Ще разпознаете истинските художници и поети обаче, ако някога решите да се грижите за тях, по това, че те имат неукротимо желание за независимост и веднага спират да работят, когато някой се опита да ги принуди да работят по начин, различен от този, който диктува собствената им съвест. 

- - - - -

Прав е Мишо! Хейтър си бе Кадийски и хейтър си остана… Вън! Вън всеки опак човек, всеки несъгласен, декласиран от модераторите на естаблишъмънта. Отписаният, все едно мъртъв прѝживе, не е за колектива на истински мъртвите, не му е мястото при ония, дето правят родината и градят паметта.

Тъй че: леж си там, в гробището в Горна Баня, а не в алеята на културните дейци.

Ето, единият хейтър – изпреварилият те Игов, и той е извън алеята. Сега и ти, после – другите… Не им е мястото на несговорчивите сред вечно сговорчивите!

Що ще чинят те в Държавното гробищно обединение на творците, в здравия творчески колектив, непокътнат и в демокрацията, която строят строителите на комунизма.

Творци от всички съюзи – съединявайте се, не само над, но и под земята!

 

- - - - - 

В памет на К Кадийски

Господ си има план, равнодушен към моя.

Болестите с годините няма да спрат.

Остава ми единствено да се моля: 

- Дай ми, Господи, по-лека смърт!  

    22.09.2025

- - - - -

Гледа или не гледа отгоре…

Но той си знае, че няма да го изоставя/забравя.

Аз съм верен приятел.

 - - - - - 

29.11.2025, 15:15 ч.

Вървейки по Графа

И враната не грачи, а крещи: 

-  Не се ослушвай ти! 

Идва време 

Господ  да те вземе… 

- - - - -

Враната… Или Гарванът на По, когото преведе по-добре от всички…

- - - - - 

Залогът на писането е безсмъртието. Само дето грешният днешен писач иска да го постигне прѝживе. Както съм писал другаде ,,борбата за безсмъртие започва, когато вече не можеш да участваш в нея”. Ще я допълня с една мисъл на Илия Волен: "Първото място трябва да стои свободно – то принадлежи на бъдещето”.

 - - - - -

Боже, как искат младите да ни изритат и цялото време да е тяхно.

Та ний не им и пречим… Скоро – всички старци, дето сме, чакаме да ни изринат! – боклук от авгиевите обори на предишната епоха.

И светът да почне отначало… 

- - - - - 

Да почне!?

Или да се повтори…

28.08.2025 – 13.12.2025

 

ПОСЛЕПИС, 22.12.2025

Силвия Вагенщайн ми се обади, че двата тома на Кадийски ме чакат. Чак следобед успях да ида до книжарницата на "Колибри”. На Силвия пратих имейл:

Взех книгите

Седнах на пейка в градината на Св. Седмомисленици, църквата от която го изпратихме. Бе 15.35 часа.

И забиха камбаните!

Животът сложи поантата на текста ми.

Или самият Кадийски?

 (Завършено окончателно на 17.01.2026)