Андрий Любка (р. 1987) е украински поет, преводач и есеист. Роден е в Рига, израства в град Виноградив, Закарпатска област. Завършва Мукачевския лицей със засилена военно-физическа подготовка, а по-късно украинска филология в Ужгородския национален университет и балканистика във Варшавския университет. Автор е на стихосбирки („Осем месеца на шизофрения“ 2007, „ТЕРОРИЗЪМ“ 2008, „Четиресет кинта и бакшиш“ 2012 и др.), сборници с разкази (КИЛЪР. Сборник с истории“ 2012), книги с есета и публицистика („Да спиш с жени“ 2014, „С мене нещо не е наред“ 2022), романи („Карбид“, „Твоят поглед, Чо-Чо-сан“ 2018) и току-що излязлата книга с есета „Войната в тила” (2024). Андрий Любка активно се занимава с доброволческа дейност и е предал на  Въоръжените сили на Украйна повече от 300 автомобила. Награден с медали на главнокомандващия на Въоръжените сили на Украйна и министъра на отбраната на Украйна. През 2023 г. той е включен в списъка на „100 лидери на Украйна“ на изданието „Украинска правда“, а също така е удостоен с наградата на Aspen Institute Kyiv „Пример в ценностно ориентираното лидерство“.

---

 АНДРИЙ ЛЮБКА, "Литературен вестник" (превод от украински Райна Камберова)

Обзалагам се, че тази сутрин в България сте се събудили, прочели сте световните новини и не можете да повярвате – наистина ли се случва всичко това, наистина ли светът е потънал в пълен хаос и е полудял? Искате да се събудите от този кошмар възможно най-скоро, но той все повече се превръща в новото нормално, във ваше ежедневие. Точно така се чувстваха украинците преди три години, просто с умножения ужас от войната, когато Русия започна престъпната си пълномащабна инвазия и започна да бомбардира нашите мирни градове. Искаше ми се да изкрещя: спрете планетата, искам да сляза! През трите години на война ние, украинците, преминахме през няколко етапа в отношенията си с реалността. Отначало беше категоричното невъзприемане, отхвърляне, защото съществуваше вярването, че пълномащабната война е не само престъпление, но и пълна глупост, която няма място в XXI век. Изглеждаше, че ей сега ще направим милиони снимки от войната, ще публикуваме сторита и рийлове в социалните мрежи, ще преведем текстовете си на всички езици, светът ще се събуди, ще види истината и след няколко седмици този ужас ще свърши.

След това дойде справедливият гняв и яростта, резултат от които бяха блестящите операции на украинската армия, която с цената на нечовешки усилия изтласка окупатора от земята си. Тогава, в края на 22-ра година, имаше чувство на еуфория от взаимната подкрепа вътре в страната и солидарността от страна на западния свят. Изглеждаше, че хора с добра воля, които поддържат морални и праведни принципи, могат да постигнат всичко заедно.

През 2023 г. войната стана наше обичайно всекидневие, част от живота. Гневът прерасна в безсилна омраза, а страхът престана да ни дразни, защото свикнахме с него. Когато Кремъл ни заплаши с ядрен удар, ние просто се засмяхме в отговор, защото какво друго може да противопостави обикновеният човек на най-ужасната бомба? Украинците моментално измислиха мем за Шчекавицата – историческия хълм в центъра на Киев. Ако ще има бомбен удар, който да ни изпепели всички за милисекунда, преди това ще се съберем на Шчекавица за една весела и щастлива оргия в старогръцки стил. Тиранинът няма да ни уплаши и ако умрем, ще умрем с достойнство, засмени и с високо вдигнати глави! Почти мигновено най-популярната тениска в Украйна стана тази с надпис „Аз ще съм първи на Шчекавица“.

На третата година от войната не останаха сили нито за гняв, нито за омраза, нито за смях. Оказа се, че страхът, както и омразата, са много енергоемки емоции, така че не можете да живеете дълго с тях. Дойде чувство на опустошение, изтощение, приемане на реалността като съдба, от която няма измъкване. Така насочихме остатъка от силите си в борба за ежедневно съществуване – често без ток и отопление в домовете си и най-важното – без надежда, че всичко това някога ще свърши. Какво да кажем днес, когато започва вече четвъртата година от кървавата инвазия и покушението срещу световния ред? Ние деградирахме от мечтата за победа над престъпника до унизителната надежда за несправедлив мир.

На практика това означава, че искането за максималистично връщане към границите от 1991 г. вече не е популярно в украинското общество. Никой вече не говори сериозно за каквито и да е територии – главното е войната да спре, да спрат да загиват хората ни на фронта и в тила. Самата дума „победа“ се превърна в проява на лош вкус. Преди всеки рожден ден завършваше с пожелание за колкото се може по-бърза победа, а всяко добро дело се описваше във Фейсбук с думите „това е нашият принос за обща победа“. Сега да се говори за това е срамно, в такъв патетичен стил биха могли да говорят героите от войната от окопите, но те са все по-малко с всеки изминал ден, а в тила този патос звучи евтино и ниско.

Сега чуваме за потенциално мирно споразумение, но вече е ясно, че то може да завърши повече или по-малко успешно за Украйна, но във всеки случай унизително. Мирното споразумение може поне временно да спре кръвопролитието, но няма да върне главното. И тук не говоря изобщо за територии, а за справедливост. В какъв свят ще се събудим след мирното споразумение? Не само в свят, в който по-силна държава е отхапала 20% от територията на по-слаба държава.

Ще започнем да живеем в свят, в който престъпник дава зелена светлина да бъдат разстреляни коленичили невъоръжени военнопленници и след това да разпространява видеозаписа от екзекуцията по каналите си. В свят, в който главите се режат или разбиват с чукове, в който детските онкологични болници са бомбардирани, електроцентралите са унищожавани през зимата, така че милиони цивилни просто да измръзнат до смърт, в който по време на най-важната конференция за сигурност дрон, оборудван с експлозиви, е умишлено насочен към саркофага на атомна електроцентрала. И никой не носи отговорност за това! Точно така, чувството на отвращение, което изпитвате, докато четете тези редове, е абсолютно уместно и отдавна познато на украинците. Отсега нататък бавно ще стане част от вашето ежедневие.

Защото, макар и мирно, едно унизително мирно споразумение няма да осигури главното – наказание за престъпниците, осъждане на зверствата. Вместо затвор или изолация, агресорът става участник във важни международни събития и диктува условията си. Убиецът, чиито действия са заснети на камери милион пъти в най-документираната война в човешката история, вместо да получи присъда, ни се смее в лицето.

Иска ти се да крещиш – не бива така! Това усетихме точно преди три години, през февруари 2022 г. Искаше ни се да разтърсим всички за раменете и да се опитаме да ги събудим, но западният свят ни съчувстваше и ни помагаше, но не искаше да признае, че тази война е и срещу него. Днес това ужасяващо осъзнаване най-накрая достига до европейците, тъй като на всички стана ясно, че в случай на война Америка няма да се бие за Европа и НАТО вече не работи. За огромно съжаление, Европа беше събудена не от престъпленията на Путин или от призивите на украинците, а от Тръмп.

Геополитическият обрат, а всъщност предателството на Америка, постави Европа пред ужасна, но очевидна още преди три години развръзка. Причината за световния хаос, в който Тръмп започна да говори за окупация на Гренландия и красноречиво демонстрира, че Европа вече не е под американския чадър за сигурност, е много проста. Това е ненаказаното зло, неосъдената агресия на Путин срещу Украйна, защото именно то окончателно разби световния ред и унищожи всякакви правила. Именно този циничен и успешен опит за покушение срещу световния ред създаде ситуация, при която Международният наказателен съд, издал заповед за арест на Путин, наложи санкции на  (очевидно вече бившия) лидер от демократичния свят.

Това е свят на подигравки, унижения и на нагло потъпкване на всички онези не само политически, но преди всичко морално-етични ценности, които определят същността на Европа. Злият дух е пуснат от бутилката и всеки ден набира все повече сила, арогантност и агресия. Има ли някой съмнения, че ако не бъде наказан, известно време след мирното споразумение ще атакува отново и този път вероятно не само срещу Украйна? Затова съжалявам, но на четвъртата година от войната може да не харесате посланието ми към вас от Украйна. Ние, украинците, много се радваме, че най-накрая осъзнахте: тази война е срещу всички нас, тоест и срещу вас, а престъпникът не крие окървавените си зъби.

Да, много е хубаво, че най-после, след 1100 (!) дни война, от Украйна чак до Брюксел съществува усещането, че всички сме на един и същи Титаник, който никога няма да стигне до Америка, защото е далеч, а нашата беда е тук. Ние, украинците, отдавна стискаме зъби и даваме своя принос, за да избягаме от този Титаник. Сега ще е интересно да видим какъв избор ще направите: ще потърсите обща спасителна лодка или ще продължите безпомощно да потъвате към дъното под патетичните ноти на „Одата на радостта“.

 

  19.02.2025 г.

  • БЕЗСМЪРТИЕ

    Девизът „Свобода или смърт“ навърши 250 години

    Фразата е използвана за първи път в църква, когато адвокатът и законодател Патрик Хенри държи пламенна реч, за да убеди колонистите от Вирджиния да се подготвят за война срещу потисническата Великобритания

„Опитвам се да не гледам напред или назад, опитвам се да продължа нагоре”.

Шарлот Бронте, английска писателка, родена на 21 април преди 209 години 

Европейски дни на наследството: В историческите музеи в Плевен и Бяла Черква

Skif.bg горещо препоръчва за посещение и двете места

„Толкин” на Дом Карукоски (ревю)

 

Пиршество за почитателите на английското кино.

"Пътуване до Хавай" на Хесус дел Серо (ревю)

От същата "серия" е и "Пътуване с татко" (2016) на Анка Мируна Лазареску - отново за бягството отвъд Желязната завеса и за трагичните последици от връщането пак зад нея.

„И аз слязох“ - завещанието на Владимир Зарев

 

Писателят стриктно се придържа към евангелския текст, самият той се стреми да бъде стегнат, лапидарен, обран, ефективен, бяга от многословието...

Възродени звездни мигове от оперното изкуство

 

„Запленени от сцената“ от Огнян Стамболиев – книга от портрети на оперни творци

Дневникът на Борис Делчев – разрез на соцепохата

 С какво обаче записките на литературния критик са чак толкова опасни? Двадесет години след първата публикация, когато страстите са стихнали, а и почти никой от действащите лица вече не е сред живите, те вече се четат по друг начин.