КАЛИН ЯНАКИЕВ, "Портал Култура"

Преди четири години Путинова Русия нападна Украйна.[1] Спомням си какви бяха първите реакции на повечето от нашите овластени фигури. Някакъв генерал – по онова време май и служебен премиер – в централното тв политическо предаване „Панорама“ (помня го ясно, защото се бяха объркали да поканят в него и мен) с твърда убеденост ни предсказа, че Русия ще приключи „операцията си“ най-много „за една седмица, защото – ясно е – силите са несравними“. Както научихме по-късно обаче далеч не само нашият „зелен чорап“, но и повечето европейски лидери са били убедени в същото и със „сърдоболно“ съчувствие са приканвали украинския президент Володимир Зеленски да напусне „осъдената“ си страна и да подири убежище при някой от тях.

Е, днес се навършват четири години след онази „една седмица“, в която Русия щеше да „свърши с Украйна“. Четири години, през които станахме свидетели – всички станахме свидетели, дори онези, които и до днес не искат да го признаят – на появата в нашия съвременен свят на един невероятен, буквално умоневместимо героичен народ. Нашият потънал в самодоволство и морално дебелокожие свят стана свидетел на същинско историческо чудо.

Украинците не само не изпаднаха в ступор, не само не се вслушаха в звучащите напълно обосновано убеждавания на световните политици, че единственото възможно, което биха могли да сторят, е да договорят поносима капитулация. Не, те светкавично се превърнаха във воини – и мъжете, и много от жените, и младите, и старите, и тези „от народа“, и тези от интелигенцията. И… за прокобяваната им от всички „една седмица“ спряха настъплението „несравнимата с тяхната“ московска сила, след което постепенно започнаха да ѝ нанасят поражения по цялата фронтова линия. Днес, четири години след началото на Путиновата агресия (за това малцина у нас имат представа, защото за реалните военни действия в Украйна все по-плътно се мълчи) Русия – нека ме чуят разните Явор-Дачковчета – не е успяла да завоюва дори… целия Донбас.

И пак през тези вече цели четири години Украйна укрепна така във военно отношение, че от доста време насам (и за това у нас не се говори) нанася удари по стратегически обекти дълбоко в територията на агресора. Преди около година овладя за дълъг период приграничната руска територия на Курската област. Периодично потапя руски военни кораби около Крим (който бил „руски, какъв да е“), сваля руски бойни самолети, екзекутира руски военни престъпници в убежищата им в самата Русия, практически разсипа чеченските наемници на Путин (на чието място той докара, без особен успех, севернокорейци на „брата си“ Ким Чен Ун). Преди година и нещо предизвика дълбока криза в Русия, принуждавайки злощастния бандит Пригожин да напусне земята им и да потегли със своите „вагнеровци“ към Москва, осъзнал, че войната на кремълското джудже е безперспективна.

И ето, светът, който в началото бе убеден, че Украйна е обречена, изведнъж се изпълни с велик респект към този, повтарям, умоневместимо героичен народ. Най-неочаквано гражданите на европейските държави, инак нежелаещи да ги ангажират с „конфликти“, развалящи им „рахата“, се вдъхновиха от онова, което не подозираха, че вече е възможно в днешния свят, развяха навсякъде по градовете си украинското национално знаме и буквално не позволиха на лидерите си и този път да си затворят очите за евразийската варварщина. Президентът Зеленски, комуто в началото предлагаха убежище, се превърна в посрещан с преклонение герой дори в най-могъщите и горделиви страни по света.

Нещо повече, онова, което в началото се струваше на почти всички като поредната и уви, за пореден път трябваща да се преглътне стъпка на варварина от Москва към възстановяване на изгубения съветски Lebensraum, се превърна в най-дълбокият световен разлом от Втората световна война насам, от едната страна на който засвети с буквално мъченическа светлина народът на Украйна, а от другата, определяният вече от всички нов световен престъпник, все по-отчетливо приличащ си с Хитлер от миналия век. Масовите убийства в Буча и Мариупол, въпреки неимоверните старания на руските медийни агенти, върнаха света към притихналите между кориците на историческите книги нацистки геноциди, терористичните бомбардировки, сриващи цели градове – като отмъщение за руския неуспех по фронтовете – ни припомниха макабрените картини от края на Втората световна война, ужасяващите данни за отвличания на деца от престъпни руски презвитèри вкараха в дневния ред на света феноменологията на Холокоста и т.н., и т.н.

И ето, при всичкото това огромно страдание украинците продължиха да воюват с „несравнимата сила“ на московската орда, да я побеждават на бойното поле, да й устояват в обездомените си градове, в оставяните й без ток и топлина земи.

Дайте си сметка, че на подобен героизъм не сме били свидетели от много и много десетилетия. Дайте си сметка, че пред очите ни през тези четири години се роди един народ от типа на онези, извоювали свободата си в началото и средата на вече далечния ХІХ век, и каквито, бяхме убедени, не може вече да има.

Казвал съм го и друг път (и с това съм вбесявал тукашните „копейки“) – единственият национален химн, който всеки път, в който го чуя, е способен да ме просълзи, е украинският. Защото другите ми излъчват или патинирана романтика без нерв, или патетична празнота (като нашия). И да, това е единственият химн, който е способен да ме развълнува, защото успоредно с удивлението и възхищението от този народ мъченик в мен през цялото време на тази война (и особено в последните месеци след инсталирането на рижия Нерон в САЩ) нараства и обидата от цинизма или малодушието на мнозина от властниците в останалия свят. Да, те и до днес съчувстват, донякъде и помагат на украинците, но – усещам го все по-ясно – биха желали те да спрат да поставят на изпитание нашия всъщност слаб морал, да се съгласят с безсрамния натиск на същия побъркан Нерон и да сключат „сделка“ с престъпника. А това е много срамно.

Срамно е, че от доста време, ако бъдем пределно честни, не тъкмо Европа помага на Украйна срещу Русия, а… Украйна помага на Европа срещу нея. От доста време вече силата, способна да защити Европа от Русия, е не самата Европа, а Украйна, именно Украйна. Защото през тия четири години, в които „неминуемо щеше да загуби тази война“, Украйна израсна и военно, и вече (това бе признато от висши европейски военни) е значително по-мощна и по-боеспособна от редица натовски държави.

Преди да завърша този текст, ще си позволя да си представя нещо въображаемо (и което много бих искал да си остане въображаемо). Ако днес, не дай Боже, Русия нападне България, както нападна Украйна, уви – убеден съм в това – у нас най-вероятно би станало следното. Повечето от т.нар. „евроатлантически“ политици и партии (ГЕРБ, ДПС-НН) преди още да са ги поканили (както тогава Зеленски), ще побързат да избягат от страната ни, защото, ще ни кажат, „силите ни са несравними“, а пък още преди руснаците да са преминали Дунава или да са дебаркирали на черноморския ни бряг, русофилските партии, които „отгледахме“ през същото това време, в което украинците воюваха за страната си, в спешен порядък ще съставят един нов „Отечествен фронт“, ще завземат, вероятно заедно със „славните ни натовски генерали“, основните и вече напуснати министерства в София, обявявайки, че „напускаме ЕС и НАТО, които през изминалите години разсипаха страната ни“. После, преди „братушките“ да са додрапали до столицата, ще отворят мазетата под „Славянска беседа“, за да ги напълнят с „продажните жълтопаветници, джендъри и грантоеди“. Накрая – боя се, че няма да има нужда да го разпореждат – маси от „героичния ни (във времето на Симеон Велики и цар Самуила) народ“ ще се втурнат да посрещат с китки цветя и хляб и сол (вече) „тройните ни освободители“. Защото, ако украинците имат за свой национален герой толкова ругания Степан Бандера, ние имаме като такъв, макар да не го признаваме, вечно прераждащия се „дедо Въльо“ – у Захарий Стоянов онзи „човек от народа“, който след края на Априлското въстание предава Бенковски. А още сега си имаме и сума ти дребни страхопъзльовци, клеймящи „режима на Зеленски“, че „мобилизирал мъжете“ и не им позволявал да избягат в чужбина.

Най-накрая: на 22 февруари тази година по църковния календар се пада Неделята на всеопрощението. Аз съм православен християнин и ще поискам (и дам) прошка на моите братя и сестри в Христа. Признавам обаче открито (съдете ме, ако щете, лицемерци), че не мога и няма да простя на никого – какъвто и сан или чин да има, който пряко или непряко стои на страната на престъпната Русия. Напротив, ще продължа да желая нов Нюрнбергски съд и за руските военопрестъпници, и за митроносните им църковни слуги, а и за нашенските им защитници.

Слава на Украйна!

______________

[1] Всъщност нахлуването стана на 24 февруари, но още на 22 февруари руските танкове бяха по границата в готовност за агресията.

  • ВОЙНАТА

    Четири години от онзи февруари. Поклон пред Украйна!

     "Е, днес се навършват четири години след онази „една седмица“, в която Русия щеше да „свърши с Украйна“. Четири години, през които станахме свидетели – всички станахме свидетели, дори онези, които и до днес не искат да го признаят – на появата в нашия съвременен свят на един невероятен, буквално умоневместимо героичен народ..." - Калин Янакиев

„Живей, пътувай, рискувай, бъди благодарен и не съжалявай!”

Джак Керуак, американски писател и художник, роден на 12 март преди 104 години 

Прочетохте ли коледните романи на Антъни Хоровиц?

 

За филолозите четенето на роман на Хоровиц предоставя още едно удоволствие – да разглобяваш творбата и да търсиш скрития механизъм, който я прави толкова добра.

 

„Момчето си отива“ – вечният символ на първата любов

 

SKIF припомня емблематичните игрални филми по сценарии на писателя Георги Мишев.

„Мистър Джоунс“ на Холанд: 100-годишната рецепта на Сталин за геноцид в Украйна

 

Лъсва и образът на охранената журналистическа гилдия на чуждестранните кореспонденти, базирана в Москва.

Едно впечатляващо изследване за българската литературна класика в киното

 

„Българската литературна класика във филмовото изкуство“ е стойностна, качествена и респектираща книга – явление в нашето съпоставително изкуствознание

 

Оръжие срещу неинтелигентността (ревю)

 

„Фотий Философът" от Смилен Марков - по-тънка от косъм, по-здрава от диамант: нишката на православната спекулативна теология...

„Брънч за начинаещи“ – с усмивка и благодарност (ревю)

 

По всичко личи, че публиката у нас е зажадняла за положителни емоции и добро настроение, което гарантира големия успех на филма на Яна Титова.