В края на 2024 г. излезе второ допълнено издание на историческото изследване "Свещеният триъгълник. Българската следа в историята на оперативното масонство". Първото е от 2008 г. и се продава в антикварните книжарници, но на необичайно високи цени. 

АНОТАЦИЯ

„Свещеният триъгълник“ позволява три прочита:

Първият е историческият – авторът проследява строежа на пирамидите, Соломоновия храм, Партенона, Пантеона, църквата „Св. София“ в Константинопол, готическите катедрали, джамиите, както и десетки църкви, манастири, къщи и мостове по българските земи – дело на едно строително братство. Книгата разбива митовете, че Колю Фичето и плеядата майстори са били самоуки и неграмотни.

Вторият прочит е изследователският. Той подтиква читателя да грабне фотоапарата и да се впусне в обиколка на произведенията на майсторите, за да намери знаците, които са оставили.

„Свещеният триъгълник“ дава и трети прочит. Между редовете се крие един деликатен урок по етика, останал ненаучен от съвременното общество.

И още нещо – книгата показва корените на съвременното умозрително масонство.

***

Авторът като археолог отмахва пласт след пласт в разкриването на една загадка, в осветляване и обяснение на фактите и търсене на истината.

Книгата се чете едновременно като приключенски роман и научна монография (макар авторът да няма такава претенция). Има нещо от любознателността и прeследваческия хъс на Шерлок Холмс и Индиана Джоунс в пътя му по следите на времето, пространството и загадките.“

РОСИЦА ЧЕРНОКОЖЕВА, д-р в Института за литература на БАН

Публикуваме откъс от заключителната част на книгата.

---

ЗАЛЕЗЪТ

Смъртта на уста Генчо Кънев, съчетана с новите капиталистически икономически условия, сложила край на единствения шанс на оперативното масонство да оцелее в Третото българско царство. Тревненският майстор бил онзи безспорен авторитет, който олицетворявал славното минало на възрожденските първомайстори и същевременно бил предвестникът на новите организационни форми. Фаталното пътуване от Поморие до Бургас де факто обезглавило Ордена.

Традиционните правила на работа по силата на инерцията успели да се запазят още известно време, но ложите загубили най-важното – царските привилегии и престижа си в обществото. Политическите борби и първоначалното диво натрупване на капитали постепенно задушили високия морал и обезличили дълбоката нравственост, която изповядвал Орденът. Отношението на нововъзникналата българска бюрокрация към стотиците елитни строители било обидно. Пренебрегването им пък будело у тях спомени от турско време - султанското уважение, ордените, охраната, която Високата порта им осигурявала, освобождаването от данъци и свободното безпрепятствено пътуване в и извън империята.

Предложението на властта майсторите да посещават неделни и зимни училища за квалификация и преквалификация било посрещнато на нож от страна на македонските строители, които работели в София. Страхът, че по този начин ще се заличи старата йерархия, бил ужасяващ и неприемлив. Как така чирак, калфа и майстор ще стоят на един чин като ученици и ще бъдат поучавани от учители, които нищо не са построили през целия си живот?

Старите майсторите били поставени пред свършения факт да бъдат просто изпълнители на дипломирани, а и на мними чуждоземни и новоизлюпени български архитекти. Тяхното често неоправдано самочувствие и високомерно отношение към майсторите с поясите, потурите и цървулите причинявало дълбоки рани в душите на възрожденските строители. Те не искали да разберат промените, а и не могли да проумеят защо некомпетентността се толерира. Вследствие на това голяма част от тях емигрирали в Турция, Персия, в Западна Европа, в САЩ и в Австралия.

Съдбата на уста Генчо Новаков, най-добрият ученик на първомайстора Генчо Кънев, илюстрира по убедителен начин как постепенно се загубили ценностите на Ордена. Житейската му история е подобна на всички велики строители. Роден в тревненските колиби в Генчовци, още на 8 години бил даден чирак при майстор Генчо Тихолов, после учил занаятите и при майсторите Димитър Сергюв, Никола Кънев, Никола Драгошинов и Стоян Добрев. Като калфа се усъвършенствал при уста Генчо Кънев при строителството на габровската „Св. Богородица“. Скоро след това получил и степента първомайстор. За себе си той казал: „Аз мога сега да работя каменоделство с разни изображения (скулптура), дърводелство, стругарство и най-деликатни и изтънчени форми, марангозлък с най-модни форми: тронове за владици, темпла, иконостаси и др., разни статуи и украшения от гипс и отлично измазване на здания“.

Неговото майсторство се оглежда в камбанарията на свищовската църква „Св. Троица“, църквите в Долна Оряховица, Лесичери - Търновско, Поповци – Габровско, Калояновец и Винарово – Чирпанско, Бужурлука – Свищовско и др. Творческата му мощ личи в габровската църква „Св. Троица“, която започнал да строи през 1881 г. Планът, който той саморъчно изрисувал, свидетелства за неговата „самоукост“. Тази рисунка би трябвало да се пази някъде в градския музей.

В началото на ХХ век Генчо Новаков строил по план на инженер Паул Фурлани търговищката камбанария на църквата „Успение Богородично“, която е дело на неговите учители Димитър Сергюв и Генчо Кънев. Сякаш за да запази идеите и духа на първомайсторите си от „модернизма“ на италианския инженер, той влязъл в остри противоречия с него. Не понасял да му се дават съвети и не след дълго търпението му се изчерпало. Тогава майсторът изгонил автора на проекта и сам продължил работата. Огромен каменен триъгълник на западния вход посреща и до днес поклонниците, а ако се вгледаме в стремително издигащата се изящна кула, ще забележим няколко декоративни колони от старателно подредени по вертикала 3 по 3 триъгълници в основата на камбанарията.

Усещайки края на Ордена, уста Генчо Новаков престанал да изпълнява една от най-важните задачи на братството – да подготвя ученици. Знанията и уменията му умрели с него в края на 1912 г. в София. След седем години и синът му Генчо Генчев, който все пак прихванал занаята от баща си, загинал на фронта.

Запазен е и споменът за строежа на кулата камбанария в Брацигово, която била завършена през 1886 г. Когато майстор Иван Драгов достигнал до кота 10 м, от Пазарджик пристигнал окръжният инженер Фридрих Витих, за да провери дали е слух, че постройката щяла да се извисява 20 м. Чехът имал сериозни забележки към майстора относно здравината и протестирал пред кмета заради некомпетенността на строителя. „Не падина, не падина“ отвърнал Иван Драгов. Инженерът поискал и плана на кулата, но майсторът отговорил: „Няма план, планът е в главата ми.“ На другия ден строителят заявил, че кулата ще бъде висока 30 м, а не както заявил преди това 20 м. Всяка вечер, когато свършвал работа, Иван Драгов залепял между фугите цигарени книжки или сребърни монети, като по този начин контролирал качеството на майсторлъка си – т.е. ако се получело отклонение, парата щяла да падне, а хартията да се скъса. Въпросната кула и до днес се извисява в Брацигово здрава и права.

През 1904 г. 74-годишният брациговски майстор Никола Т. Каравълков се озовал в София, за да лекува очите си. Бил отседнал у кума си, който му казал, че наблизо се строи голяма църква. Старият майстор с любопитство приел поканата и посетил строежа. След като огледал новото строителство на неизмазаната още сграда, попитал кой е устабашията. Строителите му отговорили, че нямат устабашия, а инженер е началникът им. Старият майстор помолил да повикат инженера, похвалил го, но го предупредил, че така, както е направен, куполът ще падне. Дипломираният ръководител пък възразил, че всичко е наред, защото е изчислявано и е строено по план. След 10 дни куполът се срутил.

Тези два епизода от миналото на брациговските майстори илюстрират макар и бегло ситуацията, в която били поставени възрожденските строители.

Тъжна е била съдбата и на първомайстора Никола Фичев. Славата му, придобита след десетилетия тежък труд, постепенно затихнала и дори търновци се отнесли непочтително с него. Нотариалният акт за парцела, с който го наградил Мидхат паша, се изгубил някъде из общинските бумаги. Къщата му впоследствие била съборена, а колкото до 50-те хиляди гроша премия за Беленския мост, той я бил раздал още тогава между събратята си.

Сдруженията на резбарите и зографите също били обречени. Рязкото намаляване на храмовото строителство и масовият внос на евтини руски икони ги принудило да си вадят хляба с друго. Индустриалното производство навлизало с бързи крачки в новата българска държава и обезсмисляло занаятчийското ръчно производство. Новите политически и икономически условия засегнали дълбоко и съдбовно живота на хиляди честни и трудолюбиви българи. Правителствата били изправени пред сложни социални и обществени проблеми. Огромната армия от квалифицирани хора, но без дипломи, били остър камък в обувката на администрацията.

Странната форма на обучение и организацията на работа в еснафите, както и невъзможността да бъдат разбрани, накарало правителството да изпрати свой специален агент, който да ги проучи на място. Първата му задача била да получи информация за този социален феномен, наречен еснаф, руфет, лонджа. За тази цел бил командирован държавният чиновник В. Атанасов. Неговата мисия била да влезе в ложите, да проучи как функционират и след това да докладва. Ето какво установил той:

„През 1894 г., когато се залових като държавен чиновник с изработването на проект за закон за уредба на еснафите, бях принуден да събера, както от устно предание, тъй и от запазени стари еснафски книги, материал за миналото на нашите еснафи, въз основа на който да изработя проекта за закон. Една част от материала, черпен из стари еснафски книги, аз издадох същата 1894 г. в списание „Светлина“. По-сетне през 1897 г. аз успях да събера от други еснафски книги нов допълнителен материал. Част от тоя подирния, неиздаден досега, се отнася преди всичко към ония общи наредби, по които еснафите са се организирали и действали и които обикновено в по-стари времена не са бивали писани на книга, но са се предавали устно. Наредбите... се наричали на времето регули (от лат. regula) или кондика (от codex, с вметнато н), писани на книга...“.

КАКВО ВИДЯЛ И РАЗБРАЛ ЧИНОВНИКЪТ?

Ложата или лонджата е била покровителствена от турските власти и смятана за извънредно полезна. (Името й идва от италианското название за събрание. Названието Велика лонжа също е било известно. Нейни синоними са еснаф и руфет.) Затова на нея й се давала дори юридическа власт. Този авторитет й гарантирал възможността да защитава професионалните искания на членовете си и да наложи регламент в отношенията между поръчител и изпълнител. Затова тя имала и функция на арбитражен съд. Първомайстор Никола Фичев бил съдия с огромен авторитет.

Но освен чисто професионалните си отношения ложата била онзи фактор, който оказвал най-силно влияние върху нравствената и моралната природа на членовете. Освен всички задължения тя се грижела и за духовната им чистота.

По силата на това членовете на ложата нямали право:

̵ да изоставят семействата си - неписано правило било, когато са на гурбет по време на жътва един от бригадата да се прибира у дома, за да донесе новини и да помогне на самотните жени в прибирането на реколтата. След това същият се връщал;

̵ да правят дългове и да не изпълняват поетите задължения, защото непочтеността се наказвала;

̵ да се отдават на пиянство и разврат;

̵ да се отнасят непочтително към събратята си и към непосветените си другари;

̵ да не посещават празниците (в това число задушниците на починали братя);

̵ да не посещават семействата на споминалите се братя.

Великият майстор бдял за спазването на реда и предписанията, като при нарушения налагал сериозни глоби. Когато бивали нарушени етичните норми, въведени в ложата, високите професионални умения не били оправдание и не се считали за смекчаващи вината обстоятелства. Нямало никакви протекции и компромиси в това отношение. Тези правила се налагали на всеки член още от деня на неговото влизане в ложата. Тяхното действие се прилагало неотклонно столетия наред и това формирало един общ морален кодекс, който учел на дисциплина и типово мислене.

Ложата ясно регламентирала своята финансова дейност. Членският внос, глобите, даренията и допълнителните приходи от наследства влизали в касата. Самата каса била наричана „котия“ и била факт още от момента на създаването на еснафа. Достъпът до нея бил ограничен и било невъзможно да стават злоупотреби, защото ключът и печатът били у различни лица. С годините средствата се увеличавали и това превръщало ложата в сериозна финансова институция със значителен капитал.

Първомайсторът бил задължен да внася определена сума за именните дни на другарите си. Чираците внасяли веднъж годишно 15-20 гроша. Преди да бъдат издигнати в степен калфите били длъжни на два пъти да внасят сериозни суми. Младият майстор се разделял със 125 гроша в полза на касата. Сумите за синовете на майсторите били два пъти по-малко по регламент. Такава била практиката и в Западна Европа.

Как се изразходвали парите:

̵ помагало се на вдовиците и децата на починали майстори;

̵ финансирали се задушниците за покойните членове на ложата;

̵ плащали се гаранции за арестувани и несправедливо обвинени според ложата;

̵ благотворителността била приоритет – за своя сметка еснафите строили училища, чешми, пъти348

ща и църкви и т.н.;

̵ осигурявали се заплатите на учителите и свещениците;

̵ плащали се командировъчни на пратениците при намиране и уреждане на работа;

̵ отпускали се вътрешни заеми срещу лихва. Членовете на ложата имали един вид спестовни книжки, а еснафската каса била гарант;

̵ поддържали се стаи в манастирите;

- купували се имоти, в които се строели сгради за временно пребиваване на работниците. Имало и помещения за провеждане на обучението, за церемониите и пиршествата;

̵ поддържала се собствена охрана на обектите.

На върха на пирамидата стоял първомайсторът. Той трябвало да бъде фигурата, която да събира всички добродетели на ложата. Негово било задължението да внася мир и любов между братята и да бди над моралните устои на Ордена. Майсторът се грижел за нравственото поведение на другарите си, както вътре в Ордена, така и в обществото и в семействата им. Думата майстор имала и значението на учител, защото негово било и задължението да учи на четмо и писмо чираците, както и да ги посвещава в тайните на геометрията.

Главата на ложата издавал решения като първа инстанция. Когато ситуацията го изисквала, ложата, в качеството си на втора инстанция, била свиквана на извънредно заседание. Тя взимала окончателното решение.

Първомайсторът, известен още като устабашия, имал свой заместник подмайстор, наричан игитбаши. Младите майстори не били оставяни без надзор, въпреки че били придобили право на самостоятелна работа. Не се допускало дори за миг младият майстор да бъде поставен в ситуация, която би компрометирала него, а оттам и Ордена. Затова още няколко години той продължавал да работи заедно със стария си майстор. Освен чисто професионалните изисквания към него, специално внимание му се обръщало към новите му отговорности:

̵ да уважава другарите си;

̵ да взима като всички майстори страната на слабия и обидения;

̵ да не закъснява за работа – закъсненията се санкционирали, както и неявяването;

̵ да се държи добре в обществото;

̵ да не играе хазарт на обществено място;

̵ да не се конкурира с братята си, иначе наказанието било строго и безмилостно;

̵ да работи по цени и заплати на калфи и чираци, определени от Великата ложа.

Въведеният железен ред при професионалното израстване гарантирал качествен подбор на работниците, а това било предпоставка за високо качество на работата. Нямало специални изисквания при подбор на чираците, но приемствеността и наследствеността били с предимство. Учениците били най-важният компонент в ложата. Въпреки че били приучвани да вършат „черната“ работа, към тях всички се отнасяли бащински. Тяхното професионално обучение се поставяло на равна основа с тяхното възпитание. Насаждането на високи морални добродетели в крехкото им съзнание било грижа на всички възрастни в Ордена, но майсторът носел и лична отговорност за това. Той не поемал нови ученици, докато не изпълнел своите задължения по обучението на предишните. Чиракът от своя страна му вярвал безкритично. Но когато ставал калфа, а сетне и баш-калфа, вече можел да опонира равностойно на учителя си. Преди обаче да закачи копринения пояс (през пролетта или по Димитровден) на заседание на ложата майсторът защитавал качествата на подопечните си. Те били негова проекция, негово собствено огледало и затова през дългите години на обучение учителят бил най-взискателен към себе си.

Това в общи линии е картината, която чиновникът В. Атанасов добросъвестно представил пред правителството и парламента през 1894 г. В резултат на честните му и безпристрастни проучвания през 1897 г. Народното събрание реабилитирало правото на съществуване на старите и традиционни форми на занаятите със „Закон за уредба на еснафите“. Следващите правителства също признали правото им на съществуване, но новата икономическа среда предопределила края им.

Съзнавайки, че миналото безвъзвратно си отива, Великата брациговска ложа направила последен опит да се приспособи към новото време. През 1892 г. тя преобразувала своите структури, а две години след това отпечатала своя нов устав, в който обявила „Дюлгерско дружество „Зид“ за фактически наследник на Обединената лонджа от 1845 г.

Залезът на Ордена на оперативните масони най-добре е отразен в думите на арх. Антон Торньов, който в началото на 20-те години на ХХ в. констатирал с тъга и голяма доза съжаление: „Пак ще кажем, че строителните паметници са най-достоверната история на една нация за епохата, която ги е създала...

В страната ни има останали от старо време разни стари постройки, които крият в себе си ценни материали за културната мощ на нацията ни... Ако направим един паралел между някогашния и сегашен монументален строеж, ще забележим едно голямо превъзходство на стария ни монументален строеж. Това превъзходство се чувства още повече като съпоставим техническите приобретения, с каквито разполага строителната техника в нас сега... Нашият някогашен монументален строеж е строен изключително от първомайстори. Това е само цветът - есенцията на някогашното майсторство...

Така ли е сега? Далеч не е така! Сега всеки има право и може да строи монументален строеж, доста да има кой да му възложи това.

Дипломът на инженера и архитекта му дава право да строи всичко и понеже всички са пълноправни в упражнявание на професията си, то не може да става тоя практичен и смислен подбор на архитекта творител, както е ставало това някога при подбора на първомайсторът...“