БОРИСЛАВ ГЪРДЕВ

Уточнявам веднага Мария Бакалова загуби в честен двубой, оспорвано и справедливо.

Колкото и да ни тежи да си го признаем.

Не вярвам до края на дните си да доживея друг български артист да се бори за „Златен глобус“ в раздел комедия или мюзикъл и в този аспект успехът й е и заслужен и невероятен за нашите географски ширини.

Тя наистина  притежава аура, талант и амбиция, за да бъде оценена по достойнство и наета от Джейсън Волинър и Саша Барън Коен за ролята на Тутар Сагдиев в „Борат 2“ (2020).

Претвори впечатляващо свежо образа на простовато казахско момиче, отлично вписвайки се в американската среда и дори спечели овациите ни, правейки за смях не някой друг, а Рудолф Джулиани, бившият кмет на Ню Йорк и дясна ръка на Тръмп в последните президентски избори.

Но…

„Глобусът”  за най-добър мюзикъл или комедия отиде при Коен, господарят на шоуто.

Защо?

Тъй като е много по-разпознаваем и понеже е в час конюнктурата.

„Борат 2“ в псевдодокументален стил предлага горчиво подигравателен поглед към САЩ в условия на криза – пандемия и разлом вследствие оспорваните президентски избори, като в типично свой стил Коен допуска неуместни и груби шеги както с избирателите – републиканци, които, логично, не му импонират, така и с икони като Джулиани, позволявайки си лукса да се надсмива и над холокоста, разбира се, в рамките на допустимото и с необходимата осторожност.

„Борат 2“ е цинична и жестока забава с Америка в криза, пред избор и поглед към бъдещето си, разчитайки основно на благоприятния момент, в който излиза, на дързостта и остроумието на своите създатели и на умението им да предлагат на публиката лесно приемливи, но шаржирани и поради това схематични образи.

Нашата Мария е чудесна като глуповато азиатско девойче, диво и първично, което се забавлява като туземец с американските абсурди, но тя не може да изгради нещо повече от зададените й рамки.

Трябва да остане в тях като образ – символ, без да разгърне напълно своя артистичен потенциал, защото такава е била волята Коенова.

При Розамунд Пайк нещата са коренно различни.

Тя е много по-известна от нашето момиче, британка е, снима се от 23 години и има в актива си популярни роли в „Не умирай днес“ (2002) на Лий Тамахори или „Гордост и предразсъдъци“ (2005) на Джо Райт, както и една страхотна изява като Ейми Дън в прекрасния психотрилър на Дейвид Финчър „Не казвай сбогом“ (2014), за който съвсем заслужено бе номинирана за „Оскар“ за главна женска роля.

В „Много ми пука“(2020) работи под ръководството на сценарист режисьора Дж. Блейксън и създава впечатляващата роля на Марла Грейсън.

В известен смисъл Розамунд е също пришълка в Холивуд, но, уточнявам, че дори и там британките – и то талантливите и красивите, винаги са били на почит.

Филмът е добре направена черна комедия, без да блести с някакви оригинални идеи, похвати или изводи.

В стила на до болка познатата ни политкоректност измамницата Грейсън – но, Господи, каква хищница е тя с какъв изящен и контролиран финес е претворена на екрана от Пайк!, получава на финала заслуженото – точно  когато  мечтата й да стане милиардер е на път да се сбъдне, умира простреляна от нещастник, чиято майка тя му е отнела, за да й присвои авоарите, двете с приятелката й Фран – Елза Гонзалес са лесбийки, а както се досещаме младши партньорът на злодейката е с латиноамерикански корени…

Намесена е и руската мафия в лицето на прословутия Роман Луньов на Питър Динклейдж, създал поредната си конгтениална роля, за да напомни, че може да играе всичко, а не само легендарния Тирион Ланистър от сериала „Игра на тронове“ (2011 – 2019).

Само че в „Много ми пука“ има неочаквани обрати – Луньов предлага вместо битка на живот и смърт с Грейсън да станат съдружници и да наложат монопол над САЩ чрез една компания „Грейсън и Ко“ за обгрижване на болните старци, нуждаещи се от лични асистенти, надушвайки златна мина и бизнес за милиарди.

Творбата си е художествена измислица, а не лъжедокументално изследване.

В нея има ясен сюжет, интересни находки в разказа, добре обрисувани образи, стегнат и смислен диалог, умело редуване на смешни и драматични сцени, отлично подбран актьорски състав, в който бих отбелязал и прекрасната епизодична зарисовка на Даян Уист като Дженифър Патерсън, която помним от сочното й присъствие като Мари от „Трафикантът“ (2018) на Клинт Истууд.

Розамунд има късмет, че попада във филм с майсторски  разказана история, сниман в Бостън, който няма непомерни амбиции, освен да забавлява, но и да ни накара да се замислим върху някои извечни истини за живота, играе вдъхновено комплексно -  нюансиран и добре конструиран образ, при това в амплоа, което отлично владее – на хладнокръвна и пресметлива мръсница, готова на всичко, за да стане богаташка.

Безспорно й се отдава и като Марла Грейсън.

Заслугата й за успеха на филма е безспорна и категорична.

Затова и Асоциацията на чуждестранните журналисти в Лос Анжелис  гласува тя да получи „Златния глобус“ за най-добра актриса в мюзикъл или комедия.

В ущърб на Мария Бакалова, на която, все пак, от все сърце пожелавам попътен вятър и нови и по-добри изяви в голямото кино – у нас и по света.