БОРИСЛАВ ГЪРДЕВ
На 27 януари се навършват 40 години от смъртта на най-популярния френски комик дьо Фюнес.
Почина, ненавършил 70 години – роден е на 31 юли 1914 г в Курбевоа, предградие на Париж. По ирония на съдбата коренът му е португалски и аристократичен, той обаче предпочита артистичната кариера. Завършва курсовете по актьорско майсторство във френската столица, дебютирайки скромно в театъра, радиото и естрадата.
Пътят му към успеха е дълъг и труден, ако и филмографията му да включва 137 заглавия. Пречи му войната, последвалата разруха, конкуренцията в бранша.
През 40-те и 50-те години на миналия век на мода в родината му са суровите магнати и гангстери на Жан Габен, романтиците на Жерар Филип и агресивните аутсайдери и конформисти на Делон, Белмондо и Вентура, докато в комедията продължава да господства конската физиономия на Фернандел.
На голям екран дебютира през 1945 г. в „Изкушението на Барбизон“ на Жан Стели, но той ще се почувства важен едва след премиерата на цветното ревю „Ах, тези прекрасни вакханки!“ (1954) на Жан Лубиняк.
И особено след излизането на „Преминаване през Париж“ (1956), когато разбира какво значи да те направлява майстор като Клод Отан – Лара и след срещата с Ив Робер в „Мъжете мислят само за това“ (1953) и „Ни чул, ни видял“ (1958), в които предвкусва очакващата го звездна слава, ако продължи да работи с подходящите сценаристи, постановчици и екранни партньори, а самият той е в главната роля.
Известността го спохожда след срещата с режисьорите Жорж Лотнер, Жерар Ури, Жан Жиро и Андре Юнбел, негови партньори стават асове като Габен, Бурвил, Мишел Галабрю, Жан Маре и Мишел Серо, а сред екранните му половинки разпознаваме Клод Жансак и Ани Жирардо.
Продължавайки традицията на бурлеската, дьо Фюнес ориентира артистичната си техника към силно преувеличени мимически и гротескови жестове и към добре познатите словесни избухвания, след които очакваме взривяване на екрана.
Успява да си изработи ефективна и безотказно действаща маска на самоуверен и импулсивен малък човек, действен и нахален и постигащ на всяка цена своята цел.
Някои търсеха в образите му грубовата критика на френския буржоа от средата на миналия век, но подобна претенциозна задача не отговаря на истината.
Героите на дьо Фюнес са предимно тарикати и хора на властта, с които обикновения зрител навсякъде по света бързо се идентифицира. Това усетиха и неговите продуценти след 1963 г., бълвайки специално за него филм след филм, докато внезапната му смърт не спря доходоносното предприятие.
Филмите на дьо Фюнес бяха много популярни и печеливши. Плащаха му високи хонорари, за да го експлоатират в поредица от лъскави хитове, радващи се на шумна известност. Важно беше да се съгласи да играе главната роля. След това по думите на един от продуцентитеи му „можем да наемем като епизодици и пациентите от съседната лудница“.
Комедиите му бяха любими у нас, нещо повече - редовно се внасяха и се показваха до скъсване в киносалоните, за да знае всяко българско дете кой играе инспекторите Жув и Крюшо.
В последните години повечето от най-добрите му филми отново са в обръщение, превеждат се и се пускат и по-стари и по-непознати негови продукции.
Моето поколение си спомня с носталгия и усмивка за трилогията „Фантомас“ (1964 – 1967) на Андре Юнбел, за шестте полицейски филма за инспектор Крюшо на Жан Жиро, появили се между 1964 и 1982 г., за най-големите му комедийни превъплъщения в „Глупакът“ (1965) , „Голямата разходка“ (1966), „Лудостта на величията“ (1971) и „Приключенията на равина Яков“ (1973) на Жерар Ури.
В тази група бих поставил още „Господин такси“(1952) и „Такси, рикша и корида“ (1958) на Андре Юнбел, „Капитан Фракас“ (1960) на Пиер Гаспар Уи, „Живот за двама“ (1958) на Саша Гитри,„Бонвиваните“ (1962) и „Игра в сандък“ (1964) на Жорж Лотнер, „Големият ресторант“(1966) на Жак Бенар, „Човекът – оркестър“ (1970) и „Кацнал на едно дърво“( 1971) на Серж Кобер, „Първоаприлска шега“(1954) и „Джентълменът от Епсом“ (1962) на Жил Гранжие,„Женихът“ (1963), „Хвърлете банката във въздуха!“( 1963), „Голямата ваканция“ (1967), „Скъперникът“ (1980) и „Зелева супа“ (1981) на Жан Жиро, „Хубавата американка“ (1961) и „Малкият гмурец“ (1967) на Робер Дери, „Оскар“ (1967) и „Замразеният“ (1969) на Едуард Молинаро, „Броненосецът“ (1968) на Дени де ла Пателие,„Крилце или кълка“ (1975) и „Раздорът“ (1978) на Клод Зиди…
Това са всъщност най-добрите комедии на френския цар на смеха, които зрителите по света продължават да гледат, превивайки се от смях при всяка поява на техния екранен любимец. Те не се интересуват дали това са произведения на изкуството, а доколко са сръчно направени, заснети ли са с вкус и стил и има ли в тях смях. Знаем, че има – като водопад.
А смехът е толкова дефицитен днес, дори когато наследникът на дьо Фюнес - Пиер Ришар („Високият рус мъж с черната обувка“ 1972, „Бегълците“, 1986), спря да снима стойностни комедии.
Вероятно затова се връщаме към първоизвора и гледаме безкрай незабравимите ленти на Луи дьо Фюнес. Които нямат остаряване и привличат нови и нови поклонници за каузата на добрия комедиен филм.
Още текстове от Борислав Гърдев ТУК
