Агнешка Холанд за своята работа и за „Шарлатан“. От 28 май филмът Шарлатан" влиза в българските кина.

Разделих ангажиментите си на двата континента, Европа и Америка – между сериалите и филмите. Много по-лесно е да направя мой филм в Европа, отколкото в Щатите, особено днес. Там независимите продукции се свиват все повече и са много ограничени…

„Шарлатан“ е копродукция между Чехия, Словакия, Полша и Ирландия... Обичам и Чехия, и Словакия – и двете култури. Те са доста различни. Аз говоря доста добре и двата езика. Дъщеря ми е наполовина словачка, защото баща й е словак. Моята любов към чехите е някак си вечна и наистина ми харесва да работя там. Чувствам се не просто у дома си, но и като че ли в по-добрия си дом. Мястото за мен е гостоприемно и сякаш  безконфликтно. Това е страхотна страна за кино, поне за мен. За правене на кино. Актьорите и екипите са изключително отворени и имат този тих ентусиазъм, а и отношенията в екипите са много демократични…

За мен опростяването на историята е лъжа. Но това не е нищо ново, в ХХ век също го имаше, даже в XIX, от момента, в който национализмите заиграват толкова важна роля. Те винаги се стремят да украсят собствената история и да видят другия като враг. Така че вместо истинско изследване на дълбочината на опита ни, ние се опитваме да го представим едностранчиво.

Това не е ново, имаше го между войните в Полша, в Унгария, в Германия, особено след поражението в Първата световна война. Съветският режим постоянно променяше историята, когато леко се променяха идеологическите уклони. Накрая лъжата беше толкова дълбоко записана в човешкия мозък, че хората забравиха как всъщност изглежда тя.

Свидетелите забравиха какво са видели!

Холокостът беше изключителен, несравним шок - говоря за по-широкото понятие, не просто за самия холокост, за опита от Втората световна война, с нейната жестокост и унищожението на човешките души. Беше такъв шок, че подейства като ваксина, поне за Европа и САЩ, за Япония – също, при това за доста дълъг период; създаването на Европейския съюз е по някакъв начин ефект от тази ваксина. Копнежът към  обединение и борба срещу опасностите на национализма, срещу религиозния радикализъм и смахнатите сегрегационни идеологии...

Това беше голяма промяна, поне за гражданите на демократичния свят. Но в последните 6-7 години всички усещаме, че наближават кризи и опасности и че тази ваксина се изпарява. Вече не работи в повечето страни и общества. Старите чудовища започват да се завръщат в други форми. Те имат различна причина, за да дойдат и различни идеи как да се докопат до власт; използват сходни инструменти. Пропагандата играе доста голяма роля в това, както и фалшивите новини, манипулациите... Конструирането на врага, който се превръща в изкупителна жертва за страха и мизерията в обществото...

Тъжното в „Шарлатан” е, че филмът е съвременен и в друг аспект. Миколашек, чешкият лечител, иска да вярва, че е много силен и могъщ, но същевременно трябва да крие самоличноста си, своята хомосексуалност. Днес има вълна срещу гейове, лесбийки и травестити в Полша, а и не само. И не само в Полша, има го в Русия, в Чечня, разбира се, в Саудитска Арабия, в африканските страни... ЛГБТ-хората са се борили ужасно много дори преди да  постигнат сходни граждански права като всички останали. Правото на уважение, на спокоен живот. Настоящото правителство в Полша реши да набеди точно тях за заплаха за обществото и да създаде изкупителна жертва.

Враг - същото като евреите през 30-те. Ние наблюдаваме това в ступор и се питаме как е възможно. Знаем как свършва това, знаем накъде отива, но изглежда е много трудно да ги спрем…

Свободата означава право на избор, отговорност - поне за мен, това е и интелектуалната свобода. Отказът да се вместиш в клишето, да съдиш хората и събитията по идеологически признак. Опитвам се да пазя тази свобода, но става все по-трудно, защото днешният свят е силно полярен. Твърде опростен. Хората са с много предразсъдъци, искат да открият врага и във враг се превръща този някой с малко по-различно мнение. Тази буквалност в отсъждането засяга и киното. Публиката в много страни забрави, че съществуват неща като творческа свобода и пространство за експерименти и провокации, че стилистичните средства могат да отправят скрити послания, могат да бъдат по-многозначителни, сложни и всеобхватни. Много по-трудно е да намираш пътя си днес със сложността на посланието.

Когато напоследък ме питат защо правя исторически филми или филми в епоха, си спомням един цитат от Уилям Фокнър: „Миналото не е мъртво и може би дори не е минало”. 

АГНЕШКА ХОЛАНД е родена на 28 ноември 1948 година във Варшава. Заминава за Чехословакия, за да учи кинорежисура във Филмовата и телевизионна академия в Прага (FAMU). Филмовата й кариера започва в Полша като асистент-режисьор на Кшищоф Зануси, а менторът ѝ е Анджей Вайда. Холанд пише няколко сценария с Вайда, преди да се заеме с режисирането на филми, които скоро започват да печелят награди по международните фестивали: в Кан (наградата на ФИПРЕССИ за „Провинциални актьори“ през 1978), Берлин (номинация за „Златна мечка” за „Треска. Историята на един снаряд“ през 1981), Монреал (номинация за Наградата на журито за „Горчива реколта“ през 1985), Венеция (номинация за „Златен лъв” за „Джули си отива у дома“ през 2002). „Горчива реколта“ е номиниран и за „Оскар” за най-добър чуждоезичен филм, а „Партитурите на Бетовен“ е номиниран за „Златна раковина” за най-добър филм в Сан Себастиан през 2006 година. Агнешка Холанд е номинирана за „Оскар” за сценария на „Европа, Европа“. „В мрака“ също има номинация за „Оскар” за най-добър чуждоезичен филм.