Георги Ангелов – най-известният в киноман на Балканите, е починал на 72 години, съобщи Lupa.bg, позовавайки се на Кин Стоянов. 

„Почина моят първи братовчед Бате Жоро - Георги Ангелов. Син на проф. Ангел Ангелов и сестрата на баща ми, леля Събина - по-малко известна като поетесата Ангелина Браилска. И приживе Бате Жоро носеше душата на ангел.Сега ще се представи пред Бога, за да бъде заедно с вуйчо си Радой Ралин - Димитър Стефанов Стоянов”, написа Кин Стоянов във „Фейсбук”.

-------

„Докато имам очи, докато мога да се движа - ще гледам кино!” – среща с най-известния киноман в България Георги Ангелов

БНР,  21, 04, 2010

Киноиндустрията е фабрика за мечти. Влизаме в киносалоните, водени от любопитството да се потопим в един друг свят, желанието да съпреживеем една история или просто да се забавляваме. Киното е едно от най-масовите хобита на света, но едва ли са много подвластните на седмото изкуство, които могат да кажат: “Киното е всичко за мен – и Бог, и дявол, и професия, и мечта”. Това са думи на главния герой в документалния филм “Един киноман в началото на века” – Георги Ангелов. Най-известният киноман в България, а може би и на Балканите, живее в София. Той не пропуска премиерна прожекция, води собствена класация на филмите, излезли през годината, като до този момент от живота си е изгледал повече от 25 хиляди заглавия.

Георги Ангелов казва за себе си, че “принадлежи към сдружението на българските кинокритици, но не се чувства нито критик, нито журналист.” Всъщност той е завършил педагогика в Софийския университет “Св. Кл. Охридски”, но лентата на професионалния му път се завърта около киното и оплита в мрежите си цялата му житейска история. Работил е в Българска национална филмотека, пише за различни издания, в които представя своята гледна точка за филмите и казва, че “киното е неговият живот”. Така, пак като на кино, идва и предложението на група приятели, сред които и режисьорът Петър Одаджиев, да заснемат документалния филм, посветен на “кинозавъра” Георги Ангелов. Лентата “Един киноман в началото на века” успява да пребори конкуренцията на 230 заглавия от 60 държави и да спечели наградата за най-добър чуждоезичен документален филм на Фестивала на независимото кино в Ню Йорк през 2007 година. Самият Жоро Ангелов гледа на филма като начин да представи цяла една епоха от развитието на филмовата индустрия в България през призмата на неговата „любовна авантюра” с киното. А тя започва така:

“Като всяко дете ходех в кварталното кино. В кино “Влайкова” в центъра на София се промъквахме през мазето, по водосточната тръба, преобличахме се като възрастни с бомбета, само и само да гледаме филми, които са забранени за ученици.” – спомня си Георги. – “Но в един момент започнах да се замислям, да гледам и по-сериозни филми. Правя си класация от 1963 година, когато на първо място бях поставил суперпродукцията “Троянската война”. На следващата година първата позиция беше за италианския “Ръце над града” – дълбоко политически, арт-филм. За една година съм изживял тази еволюция, четейки издания за киноизкуство и филмови новини. Полека-лека започнах да се насочвам към по-трудните и специфични филми и вече като студент правех така, че всичко се въртеше около киното. Дори курсовата ми работа, макар че учех педагогика, беше посветена на киното - “Кино, училище, възпитание”. В този период в България беше подета една инициатива по примера на страни като Унгария, Полша и др., за откриване на студийни кина и въвеждане на киното в училище. За съжаление това не стана.”

“Кино и педагогика” – под това заглавие в студентския си период Георги Ангелов прави лектория в Софийския университет, където представя всички най-добри заглавия, излезли на екран не само от България, но и от Англия, Франция, Италия, съветски и югославски филми и много други. Подобно на човека-оркестър, той едновременно продава билети, лепи афиши, изнася лекции. Какви жертви е правил в името на киното?

“Имах един анекдотичен случай – бях в болница през зимата и в кино “Македония” пуснаха по това време филма “Голият остров”, който беше взел златен медал на Московския фестивал – разказва Георги. – Знаех, че е страхотен и много исках да го гледам, но от болницата не ме пускаха. И аз избягах – по халат, по чехли и пеша през зимата стигнах до киното. Оказа се обаче, че прожекцията се отменя, поради липса на достатъчно зрители. Много са случаите като този.”

За Георги киното е най-доброто лекарство срещу всички трудности и болежки в живота. Дава пример със София филм фест. Макар да е с увреждания след прекарано тежко заболяване, в дните на фестивала успява така да се организира, че да не пропусне нито една прожекция, пресконференция или среща с авторите на лентите. Затова и в киносредите казват, уж на шега, че без Георги Ангелов не може да започне нито един кинофестивал у нас. Превърнал се е в своеобразен талисман на най-известните ни фестивали – София филм фест, Киномания, Златната ракла, Златната роза, но и на по-новите, като този за студентски филми в Балчик. Паралелно успява да утолява и жаждата си към пътувания. Като истински представител на зодия “Рак” обожава морето, но съчетава летуването си там отново с кино-фестивалите, които се провеждат край брега. През годините е успял да посети и някои от най-големите европейски фестивали. Като незабравим определя спомена си от кинофеста в Берлин, точно в дните, когато пада Берлинската стена. Споменът за тълпите от хора, които с нетърпение преминават от Изток на Запад, все още извиква вълнение в гласа му. Що се отнася до българското кино, категорично опровергава мнението, че няма достойни истории. “Следя внимателно киното ни от 1989 година насам и всяка година има поне по един силен български филм. Хубавото е, че и зрителите започват да се връщат в салоните”, казва Георги.

“Въобще не претендирам да съм най-големият български киноман или да съм гледал най-много филми – добавя още той. – Особеното при мен е, че всяка съзнателна минута от живота ми е свързана с киното. Сега вече съм инвалид и може би единствената ми работа е да ходя на кино, но и когато съм работил, когато съм се грижил за родителите си, не съм изпускал филм. Всеки човек, по един или друг начин, е способен на една голяма любов. Тя може да бъде към човек, предмет, към професията. При мен е към киното!”