ОГНЯН СТАМБОЛИЕВ

Вторият велик български диригент Константин Илиев (1924 – 1988) бе доста различен по характер, поведение и темперамент от своя колега и приятел, сдържания и овладян Добрин Петков. И може да се каже, че двамата бяха в поведението си твърде различни, но ги сближаваше страстта им към голямата музика, стремежа им към съвършенството и пределната им честност и високият им морал. Те респектираха музикантите, с които работеха, но заедно с това бяха почтени, добри и грижовни към тях. Срещал съм мнозина оркестранти и певци от тяхното време и мога да кажа, че и Добрин и Константин, както любовно ги назоваваха те, бяха обичани и дълбоко уважавани. Днес нямаме диригенти от тази висока класа – те са просто еталон, поставени са от гилдията на пиедестал.

Ето и справката за Константин Илиев. Роден е под неспокойния и артистичен знак на Рибите, на 9 март 1924 в София. Произхожда от стар възрожденски род. Расте като буйно, чувствително дете. Започва да учи сериозно музика (цигулка), късно, на 11-годишна възраст, но 16-годишен вече взема уроци по хармония и композиция при Парашкев Хаджиев. 22-годишен се дипломира в столичната музикална академия, където учи при най-големите: Панчо Владигеров (композиция), Марин Големинов (дирижиране)  и Владимир Аврамов (цигулка). Още като студент се увлича от съвременните европейски композиционни техники. 

Негови кумири са: Оливие Месиен, Артюр Онегер, Барток, Малер, Стравински, Хиндемит, Шостакович... Изпратен е на специализация в Пражката консерватория, която оказва силно влияние върху творческото му развитие. През 1948 година  е диригент на новооснования Русенски симфоничен оркестър, а през следващата година е основател и главен диригент на Русенската опера, открита от него с една прекрасна постановка на Вердиевата „Травиата” на 27 ноември 1949 г.

Годините му в Русе се оказват изключително благотворни за двата състава и за града.  Тук той намира изключително благоприятна почва за своите идеи. Поставя музикално 8 опери и балети, като „Риголето”, „Продадена невеста”, „Мадам Бътерфлай”, „Дон Паскуале” са първите големи успехи на младия състав, в който под неговото ръководство правят своите бляскави дебюти младите и рядко даровити: Пенка Маринова, Николай Здравков, Кирил Кръстев, Алексей Милковски. А записите им остават в "Златния фонд" на БНР. Заедно с Добрин Петков, Константин Илиев работи  успоредно и за симфоничния оркестър като редица от програмите му се посрещат като истински събития в музикалния свят.

След Русе работи за Варна от 1952 до 1956 г., а след това и за Софийската филхармония (след прогонването на основателя й, великия Саша Попов), с няколко прекъсвания е главен диригент до 1984 г.  

През 1978 и 1982 г. изнася с първия ни оркестър 84 концерта в Щатите.  С първия ни оркестър всъщност обикаля с успех почти цяла Европа. Междувременно от 1967 г. е професор по оркестрово дирижиране в Музикалната академия, където подготвя с успех няколко поколения български диригенти. През 1972 г., след едно от поредните си напускания на Софийската филхармония, ръководи  Камерния оркестър и основава един малък, но стилен камерен фестивал в столицата на Добруджа, Добрич, които, за щастие, са съхранени и днес.

Може да се каже, че критиката у нас, а и в чужбина, оцени изключително високо необикновената дарба на този наш музикант. Един от неговите биографи му - Марин Чакъров определя три върха в кариерата. Това са три първи изпълнения на три значими творби: сюитата на Игор Стравински „Пролетно тайнство” (27 ноември 1962), симфонията на Оливие Месиен „Турганалила” (в присъствието на автора, който остава във възторг от интрепретацията му!) на 19 декември 1963 г. и „Сътворението” на Йозеф  Хайдн, 21 юни 1983... Но бих казал, че този интересен списък може да бъде продължен с още десетки, дори стотици концерти с опуси на класически и съвременни автори като „Фантастичната симфония” на Берлиоз, Петата на Прокофиев и Петата на Шостакович,   Четвъртата и Петата на Чайковски„Картини от една изложба” на Мусоргски, „Дон Кихот” и „Тил Ойленшпигел” на Рихард Щраус, Пасакалията на Бах...

Наистина, за големия диригент Константин Илиев е писано много. За щастие, има и много записи  на БНР и "Балкантон", а и на чужди фирми, които доказват днес изключително високата му класа. 

Като драматург на Русенската опера през 1976 година имах щастието да общувам с него. По това време той постави като режисьор своята втора и, за съжаление, последна опера (след „Боянският майстор”) „Еленово царство” по прекрасна  поетична драма на Георги Райчев. Диригент беше един от най-талантливите му ученици, Веселин Байчев. Беше голямо събитие, с голям резонанс у нас! Нещо съвсем ново в българската опера, която стоеше повече в традициите на миналото. А той определено беше човек с нови идеи, истински реформатор. Още от младите си години следеше западната и полската школа. През целия си живот искаше да изведе новата българска музика по пътя на музиката, която се създаваше в Западна Европа. Затова още през младите си години срещна отпора на свои по-възрастни колеги, които го обявиха за „упадъчен модернист”, за „авангардист” , за „композитор-формалист” и му пречеха активно. А в неговата естетика на първо място бе романтичната идея за неспирното сражаване със Злото, т.е. посредствеността, социалната апатия, инертността в мисленето. Беше безкомпромисен. И целият му живот беше борба и бунт срещу старото, ретроградното...И той скъпо заплащаше за бунтарството си. Имаше немалко врагове и завистници, сред по-старите композитори (макар че дирижираше творбите им), сред колеги-диригенти, оркестранти, директори, партийни активисти. 

През 1958 година немски импресарио го покани на голямо турне със Софийската филхармония във ФРГ. Държавна сигурност обаче не го пусна. Властите решиха да го заменят с друг диригент, но импресариото не беше съгласен Константин Илиев да бъде заменен с Влади Симеонов. И това е само един от немалкото случаи, в които е бил нараняван. А характерът му беше експанзивен, нелек. Твърде прям и безкомпромисен, беше той, макар и добър, много чувствителен, доста раним.  А също и определено непримирим към липсата на професионализъм, при това често избухваше и това му създаваше врагове и неприятности. 

След „Еленово царство” в Русе, срещнахме се за втори и последен път – по негова покана, през 1986 г. в дома му на ул. „Априлов” 9 в София. Беше видял премиерата на операта „Звезда без име” в Софийската опера, на своя учител Парашкев Хаджиев по мое либрето. Искаше да му напиша либрето за негова бъдеща трета опера – по пиесата на Карел Чапек  „Майка” .

Много обичаше операта на Леош  Яначек по другата прочута пиеса на чешкия класик „Делото Макропулос”. Но след известно време се отказа от този проект...

Почина огорчен и депресиран  на 6 март 1988 г. във Видин. Но заедно с Добрин Петков остави светла диря в историята на българската музикална култура.  За съжаление, днес  като изключим няколко имена, вече нямаме диригенти от тяхната класа.

 

 

 

Кунка Кузманова, незабравимата Алгара в „Еленово царство” на К. Илиев, 1976

Добавете коментар


Защитен код
Обнови

  • ПАРОДИЯ

    "Жив е все още"

    На една страна евро банкноти,

    на друга метнал пищов злодеят

    и там, на пода, дамски кюлоти

    издайно в мрака едва белеят.

  • КЛАСАЦИЯ

    10-те най-добри филма на XXI век, които вече са класика

    BBC Culture не приемат тезата за тоталната филмова суша и се допитват до 177 кинокритици от различни страни кои са 10-те заглавия, създадени от 2000 г. до днес, които ще останат в киноисторията.

     
  • В ТЪРСЕНЕ НА ИСТИНАТА

    „Невидимата искра на Възраждането“

    Тази книга описва малко известни и изключително любопитни факти, нишката на разказа често минава граници и прескача в различни държави. Имена, известни ни от чуждата литература и история се оказват в неочаквани връзки с българи и няма никакво съмнение, че всички подеми, случили се в Европа и Азия са резонирали силно и у нас.

     
  • КЛАСИКА

    30-те най-добри книги според французите

    Класацията е на френския вестник “Le Monde” от 2013 г. Литературни експерти са селектирали 200 заглавия, а списъкът с първите сто е формиран след избор на десетки хиляди читатели. Представяме ви първите 30.

     

„Природата казва на жените: „Бъди красива, ако можеш, мъдра, ако искаш, но бъди уважавана – това е най-важното.“

Бомарше, френски драматург, роден на 24 януари преди 289 години

Анкета

"Туитър" наруши ли свободата на словото, като блокира Тръмп?

„Толкин” на Дом Карукоски (ревю)

 

Пиршество за почитателите на английското кино.

"Пътуване до Хавай" на Хесус дел Серо (ревю)

От същата "серия" е и "Пътуване с татко" (2016) на Анка Мируна Лазареску - отново за бягството отвъд Желязната завеса и за трагичните последици от връщането пак зад нея.

"Смъртта на Сталин" на Армандо Янучи (ревю)

И дано повече хора осъзнаят, че най-верният сателит на Русия - България, се е ръководила единствено по този модел.

„Бедуин“ -  местен герой обуздава нашата корупция и престъпност

 

Но защо и в „Бард“ редакторката си е гледала работата си през пръсти. 

"Звезден пратеник". Марин Георгиев за Николай Кънчев, за истината

 

Пътят и съдбата на Николай Кънчев са част от пътят и съдбата и на българската поезия от края на 50-те години до 2007, когато той напусна този грешен свят.

„Скъпи другари!“ е един от най-силните и стойностни филми на Кончаловски

 

 

Режисьорът представя максимално обективно и точно трагичните събития от лятото на 1962 г. в Новочеркаск - разстрела на протестиращи работници.