ОГНЯН СТАМБОЛИЕВ

В  70-годишната история на Русенската опера са вписани имена на голям брой певици – сопрани с различен принос и качества, но немного от тях бяха истински любими на публиката - може би  седем или осем.  През първите две десетилетия, след Пенка Маринова и Мария Бохачек, третата след тях, без съмнение, бе Евелина Стоицева. След  напускането на Бохачек, която замина за Варна, тя пое до голяма степен  лирико- драматичния и драматичния репертоар в Операта. Бързо се наложи и стана безспорната любимка на публиката.

Евелина Стоицева  е родена през  1935 година, под знака на Рибите,  в Благоевград, където завършва гимназия. Гласовата й дарба е забелязана от учителя й по пеене – става солистка на училищния хор, участва в спектакли на местната градска оперета. Артистична и музикална още от  дете, тя мечтае да стане драматична  артистка, а по-късно  и оперна певица.  На един преглед на самодейните музикални театри е забелязана и насърчена от нашите големи композитори Петко Стайнов и Любомир Пипков. Постъпва в Консерваторията – учи в класа на Мара Маринова - Цибулка. Не може да се каже, че получава много добра подготовка в София. По- късно, като солистка на Русенската опера, ръководството я изпраща да учи в Букурещ, където има по-добра вокална школа при прочутите педагози и певци от близкото минало  Михаил Арнауту и Аурел Костеску- Дука. 

През 1959 година Евелина е назначена, след изпит, в Русе, където прави своя дебют като Микаела в новата постановка на „Кармен”, под диригентството на Ромео Райчев. Красивият й, тембрист сопран, голямата й музикалност и сценичност не остават незабелязани от публиката и скоро тя ще влезе в числото на любимците й. Спомням си нейната Микаела, с русите плитки и синята дреха, красивото и изразително пеене, но мисля, че беше по- драматична, отколкото изискваше тази определено лирична роля-  имах усещането, че в нея  не се чувстваше   много уютно. Същото усещане имах и при нейната Мими от „Бохеми”.  Но когато  излезе в Аида се видя, че това  ще бъде нейната коронна класическа роля. За този  силен, ярък темперамент, за този рядко  вълнуващ, богат, тембрист  глас! Чрез изразителната си фразировка и отмерени акценти тя успяваше да постигне вълнуващи драматични акценти. Високата й певческа култура (Стоицева беше едно щастливо съчетание между емоционалност и висок интелект!), красивият й спинтов сопран, музикалността, актьорската й дарба, красивата й, одухотворена  сценична външност – всичко това бе услуга на образа. Трудно можех да си представя по- добра Аида от нея у нас. Имаше сезони, в които тя бе най-желаната изпълнителка на тази ефектна, но и трънлива роля в българските оперни театри. С Аида тя гостува триумфално и на редица  сцени в Европа  Нейната етиопска принцеса - робиня излъчваше особен магнетизъм, който грабваше  и приковаваше публиката още при първата й поява. Беше родена актриса, играеше неоперно, а театрално, на моменти дори  филмово (след години участва и в няколко филма!), без афектите и патоса, към които прибягват повечето изпълнителки на тази роля.

Следващите й големи партии: Леонора от „Трубадур”, Елизабет от „Дон Карлос”, Дона Елвира от „Дон Жуан”, Маргарита от „Фауст”, Първата дама от „Вълшебната флейта” потвърдиха високата й класа. Много силно бе превъплъщението й  като Елизабет. Много пестеливо, с малко щрихи, с минимум движения, тя  разкри драмата на  нещастната испанска кралица. В тази външно статична роля, тя постигна такава вътрешна динамика на преживяванията и чувствата, че  този неин образ, след толкова години, все още е пред очите ме. Казах „очите”... Евелина имаше  много дълбок, изразителен поглед, с който бе в състояние да внуши всичко, което пожелаеше. Това бе поглед на голяма трагичка, на актриса от театъра  или киното...

Да, бих казал, че  именно в Русе  Евелина  Стоицева – Матерова израсна и се утвърди като явление от национален мащаб. Беше забелязана от специалистите, критиката, оперните директори и кариерата й тръгна възходящо. С част от най- силните си класически роли тя започна да гостува на българските оперни сцени, а също и в чужбина.

Евелина учеше непрекъснато и постоянно поддържаше певческата си форма с уроци. Освен при споменатите румънски педагози, тя специализира и при Христо Бръмбаров, но може би тази школа не й понесе много и дори посъкрати кариерата й!- познавам и други подобни случаи, при които кратката специализация при този именит педагог доведе до добри бързи резултати, а след това и до вокални кризи!. 

През тези години Евелина работеше упорито нов репертоар – оперен, но и камерен и кантатно-ораториален. Яви се на три от  най- големите в света  международни конкурси – в София, където не я оцениха, и на два страшно трудни – „Джордже Енеску” в Букурещ и „Чайковски” в Москва – на тях получи вторите награди (един голям успех за България! – и до днес нямаме носител на първите призове оттам). Тогава, в апогея на кратката си кариера направи записи за грамофонните фирми „Мелодия”, Москва и „Електрекорд”, Букурещ,  които, за щастие, съхраниха гласа й  във върховата му форма. В руската плоча тя записа и голямата сцена- ария на полудяването на Леди Макбет от „Макбет”. Може да се съжалява, че не беше в Русенската опера през 1975 година, когато се осъществи тази първа българска постановка  на Вердиевата опера  - едно постижение, наистина от европейски мащаб. За съжаление нашата фирма „Балкантон” не издаде неин рецитал.

През 1965 година, когато в Русе бе поставена за първи път операта на Дмитрий Шостакович „Катерина Измайлова” (реж. Евгени Немиров, дир. Ромео Райчев) дяволски трудната певчески и актьорски роля на главната героиня бе поверена единствено на нея. И мисля, че далновидното тогава оперно ръководство, в лицето на директора Чендов и  главния диригент Ромео Райчев, не сгреши  (тук ще отворя скоба: и двамата ръководители умееха да намерят подходящия изпълнител за всяка роля, нещо което за толкова години в Русе не можеше да направи  диригентът Георги Димитров). Това стана нейната върхова роля. Катерина на Евелина Стоицева се превърна в културно събитие от национален мащаб. Авторът я определи като най-добрата изпълнителка на тази роля. И може би беше прав, защото силната драматична интерпретация на Евелина превъзхождаше тази на прочутата Галина Вишневская. По-късно същата опера се постави в Русе и Пловдив, но без Евелина Стоицева просто нямаше успех и не се задържа в афиша.

Тук ще цитирам едно много вярно наблюдение на историчката на българския оперен театър Розалия Бикс: ”Смислено, с голямо психологическо вникване и с рядък художествен вкус защищава Евелина Стоицева своята жадна за човешка радост Катерина. Така неотделимо е споена нейната Катерина с емоционалната атмосфера на партията, така дълбоко и непреднамерено е разчетен и разкрит трагизмът на конфликта й – вътрешен и с целия околен свят, че ролята на Стоицева определено се нарежда сред най-сериозните явления в нашия оперен живот през последните няколко години.” Наистина, трудно може да се добави нещо към тези думи.

Евелина Стоицева направи 17 роли за осемте години, през които бе в Русенската опера. Мисля, че това бе най-силният период в нейната непродължителна кариера.  Може би не трябваше да напуска театъра и града, в които бе така високо ценена. В Русе тя имаше прекрасни условия за работа и развитие, докато  в София, където преди това често и с успех гостуваше като Тоска, Леонора, Аида и Елизабет, като щатна солистка не успя да  заеме подобаващото й се място. След поредица различни  и не особено подходящи за натюрела й роли, Евелина дебютира неуспешно в „ Мадам Бътерфлай” (бях на този тъжен спектакъл, завършил без нито едно ръкопляскане!), после премина към мецосопрановия репертоар за малки роли,  снима се в киното и постепенно слезе от сцената. На софийска сцена най-силното й постижение беше във Вердиевия „Фалстаф”, в характерната роля на Мисис Куикли, в която успя да разгърне и комедийния си талант. Но Евелина остави спомена за едно ярко сценично дарование и за една невероятно драматична роля , която тя изигра като голяма актриса – Катерина Измайлова на  Шостакович.

 

Добавете коментар


Защитен код
Обнови

  • ПАРОДИЯ

    "Жив е все още"

    На една страна евро банкноти,

    на друга метнал пищов злодеят

    и там, на пода, дамски кюлоти

    издайно в мрака едва белеят.

  • В ТЪРСЕНЕ НА ИСТИНАТА

    „Невидимата искра на Възраждането“

    Тази книга описва малко известни и изключително любопитни факти, нишката на разказа често минава граници и прескача в различни държави. Имена, известни ни от чуждата литература и история се оказват в неочаквани връзки с българи и няма никакво съмнение, че всички подеми, случили се в Европа и Азия са резонирали силно и у нас.

     
  • КЛАСИКА

    30-те най-добри книги според французите

    Класацията е на френския вестник “Le Monde” от 2013 г. Литературни експерти са селектирали 200 заглавия, а списъкът с първите сто е формиран след избор на десетки хиляди читатели. Представяме ви първите 30.

     
  • ГЕНИЙ

    Що за човек е бил Бетовен?

    Какъв е бил като човек? Защо оглушава и как композира след това? И коя е жената, станала известна като неговата "безсмъртна любима"? Разказваме за великия композитор по повод годишнината от рождението му.

„Да бъдеш оригинален е качеството, което най-трудно се намира у един режисьор.“

Питър Джаксън, новозеландски режисьор, роден на 31 октомври преди 59 години

Анкета

Трябва ли хората на изкуството да имат гражданска позиция?

Да, защото те са елитът на обществото - 93.8%
Не, да се занимават само с изкуство - 0%
Не мога да преценя - 0%

„Толкин” на Дом Карукоски (ревю)

 

Пиршество за почитателите на английското кино.

"Пътуване до Хавай" на Хесус дел Серо (ревю)

От същата "серия" е и "Пътуване с татко" (2016) на Анка Мируна Лазареску - отново за бягството отвъд Желязната завеса и за трагичните последици от връщането пак зад нея.

"Смъртта на Сталин" на Армандо Янучи (ревю)

И дано повече хора осъзнаят, че най-верният сателит на Русия - България, се е ръководила единствено по този модел.

„Тенет“ и Нолан

 

Филмът връща чистата емоция на публиката, предлага й качествено зрелище, а самият зрител се отблагодарява с това, че отново се насочва към салона.

Дори и да сме от глина, трябва да съхраним човешкото в себе си

 

Като Достоевски и Добромир Байчев вярва в благородните начинания, търси човека и в най-големия злодей.

"Мисия „Грейхаунд“ не е на нивото на „Спасяването на редник Райън“ и „Подводницата"

 

Ако го нямаше Том Ханкс, продукцията просто щеше да бъде съвсем друга, с коренно различно звучене.