РАЙНА БРОЙЕР, DW

Габрово - град в сърцето на България, чийто жители са известни със своя нестандартен хумор, остроумие и пестеливост. В този 60-хиляден български град на 13 юни 1935 година е роден Христо Владимиров Явашев. Семейството му е 5-членно - има три деца, все момчета. Още в детските си години Христо открива изкуството - благодарение на майка си.

Цвета Димитрова, която преди да роди трите си деца работи като секретарка в Художествената академия в София, поддържа контакти в артистичните среди на България. "Културни дейци по онова време идваха редовно вкъщи", спомня си братът на Христо - Анани Явашев. Той и Христо тогава изнасяли представления пред гостите.

Семейството получавало много подаръци от известни хора на културата и изкуството. Голяма част от тези предмети са загубени безвъзвратно при множеството пренасяния на семейството, или били одържавени след идването на комунистите на власт.

Живот в бягство

Историята на семейство Явашеви е история на едно постоянно бягство. На 18 март 1913 година, след убийството на гръцкия крал в Солун, България се оказва във война със Сърбия, Черна гора, Турция, Румъния и Гърция. Живеещите в Солун българи са прокудени. Явашеви са заподозрени за съучастие в атентата, тъй като дядото на Христо бил богат човек с голям имот, в който често се събирали хора на изкуството. Дядото е задържан, но бабата и майката на Христо успяват в последния момент да избягат от Солун в България.

Тримата братя в семейството преживяват много тежко арестуването на баща им, който бил известен инженер. Той става жертва на чистката срещу интелигенцията в страната, извършена след навлизането през 1944 година на Червената армия в България. Само за 4 месеца са избити 30 хиляди души в страната - заради съпротива срещу новата комунистическа власт. Бащата на Христо е хвърлен в затвора, откъдето години по-късно излиза, но е рухнал и напълно съсипан човек.

Докато бащата е в затвора, майката на Христо се бори за оцеляване: по разказите на Анани Явашев, тя е била принудена да продава даже и от покъщнината, за да осигури прехраната на децата си.

"Повече не издържам"

Точно тези моменти се запечатват дълбоко в съзнанието на подрастващия Христо, които по-късно го отчуждават силно от родината му. След като завършва средното си образование, през 1952 година той записва Художествената академия в София, където следва до 1956 година. Но това изкуство, направлявано изцяло от държавата и показващо щастливи селяни, богати реколти, държавни ръководители, социалистическото величие и превъзходство не било изкуството на Христо. През 1956 година той заминава за Прага, където живее чичо му. Там той рисува картини, за да преживява някак.

 

Плаващите кейове, Лаго д'Изео. Снимка: Уикипедия

 

В едно писмо до брат си Анани той пише: "Повече не издържам. Няма никакъв смисъл да се срещам с хора, които цели четири години (в Художествената академия в София, б.ред.) така и не ме разбраха; хора-егоисти, които ме унижават и си въобразяват, че само те разбират от изкуство. Изкуство, което е долна лъжа и цинична безсмислица - това изобщо не може да бъде никакво изкуство. Аз съм художник и искам да правя изкуство, което в България се оказа невъзможно."

В Прага се усещал западният полъх, писал още той на брат си, но Христо не останал дълго в Прага. Там той се сближил с група лекари, които също се готвели за бягство. Заедно те подкупили един митничар, който в един студен януарски ден на 1957 година ги скрил в един пломбиран товарен вагон. През цялото време Христо се страхувал да не бъдат издадени и си отдъхнал чак когато стигнали във Виена. Там му помогнал един приятел на баща му. Така Христо станал Кристо - художник на свободна практика.

В досието но Христо, водено от българската Държавна сигурност, след неговото бягство е записано следното: "Няма да бъде завеждано съдебно дело, защото не притежава никакви материални ценности в страната." Никой не говорил за бягството на Христо - нито колегите му от Художествената академия, нито в неговото семейство. "Хората се страхуваха да говорят за това", спомня си брат му Анани.

След като Кристо и съпругата му Жан-Клод през 1985 година опаковат моста Пон Ньоф в Париж, българската общественост почти не научава за това. Само в досието му в ДС е добавена една кратка отметка от кореспондентката на БТА тогава с гриф "За вътрешно ползване".

Не е чувствал България като своя родина

Четвърт век изминават, преди да падне комунистическият режим и в родината му отново да се заговори за Христо.

Самият той рядко е говорил за годините, прекарани в България, и дори с огромно нежелание е разговарял на родния си език - ако въобще. Събитията в неговото детство и невъзможността да погребе родителите си го карат да забрави за родината си. Която той и не е чувствал като своя родина.

Смъртта го застигна в неговата родина по избор - Ню Йорк, където той почина на 84-годишна възраст. Днес Кристо щеше да навърши 85 години.

 

Добавете коментар


Защитен код
Обнови

„Аз не съм испанец, не съм италианец, не съм французин. Аз съм чужденец навсякъде, а защо ме канеха за роли на германски офицери, руски поети, нюйоркски евреи.“

Омар Шариф, египетски актьор, роден на 10 април преди 89 години

Анкета

Гледате ли културни събития онлайн?

„Толкин” на Дом Карукоски (ревю)

 

Пиршество за почитателите на английското кино.

"Пътуване до Хавай" на Хесус дел Серо (ревю)

От същата "серия" е и "Пътуване с татко" (2016) на Анка Мируна Лазареску - отново за бягството отвъд Желязната завеса и за трагичните последици от връщането пак зад нея.

"Смъртта на Сталин" на Армандо Янучи (ревю)

И дано повече хора осъзнаят, че най-верният сателит на Русия - България, се е ръководила единствено по този модел.

Антъни Хопкинс и Оливия Колмън правят „Бащата” неповторимо преживяване

 

Филмът  получи 6 номинации за „Оскар“, между които за главна мъжка и поддържаща женска роля.

"Борат 2" – феминистка приказка

 

 

Най-очевидният, но съвсем не единствен прочит е, че филмът е политическа сатира.

За опашката, кандидат-президента и вечната ни орис

 

 

Опашката“ (2021) е писан седем години. Замислен и реализиран е преди пандемията и звучи като дистопия.