ОГНЯН СТАМБОЛИЕВ

Ярък, самороден български талант беше  Тодор Мазаров (1905 – 1975). Великолепният му лирико- драматичен теноров глас бе наистина от най- високо качество, позволило му да направи световна кариера. Всъщност, България винаги е била страна на даровити певци, но не всички са успявали да се реализират таланта си както знаменития Мазаров.  От края на 30-те до средата на 50-те години на ХХ век името му е в ранг листата на първите тенори в света. След първопроходецът Петър Райчев (1887-1960)  той е вторият голям български тенор, прославил страната ни. 

Роден е на 2 януари 1905 в курорта Павел Баня, в бедно селско семейство, в което песента и музиката са на почит. 23-годишен завършва Педагогическото училище в Казанлък и става основен учител по музика в село Железник, Карнобатско. През 1928 г. излиза за първи път на сцената – като хорист в „Севилският бръснар” в Старозагорската опера. През 1930 г. заминава да учи в Музикалната академия в столицата. През цялото време на следването си мизерства, пее по църковни хорове, за да се издържа, няма пари дори за палто, а ходи със селско кожухче. През 1933 г. се дипломира,  в класа на Димитър Попиванов и Мара Маринова- Цибулка. Веднага след това е назначен за стажант артист в Софийската народна опера, започва да пее и като солист в хор „Кавал”-  дебютира на 4 ноември 1932 г. в малката роля на Овлур в „Княз Игор” на Бородин. Следват редица по-големи и централни партии, твърде разнородни по стил и характер: Княз Андрей от „Хованщина” на Мусоргски, Тибалд от „Ромео и Жулиета” на Гуно, Йеник от „Продадена невеста” на Сметана, Маркиз дьо Шатоньоф от „Цар и дърводелец” на Лорцинг, Княз Гвидон  от „Цар Салтан” на Римски- Корсаков,  Оберон от „Оберон” на Вебер, Дон Карлос  от операта на Верди, Херцога от „Риголето”,Леополд от „Еврейката” на Алеви, Жулиен от „Луиза” на Шарпантие... 

Може да се каже, че оперното ръководство открива в лицето му един млад артист с големи възможности и започва да го товари при това доста интензивно и неразумно. Поверяват му и свръх трудната за един тенор в началото на кариерата си партия на Раул от „Хугеноти” на Майербер. Изпълнява я с голям успех, но след години признава, че му е било неимоверно трудно и че за да съхрани гласа си е трябвало да  отказва по- драматичните роли. Тогава се обръща с молба към дирекцията да го изпрати на специализация в чужбина, както са били изпращани редица млади артисти. За съжаление  получава груб отказ и бива натоварен с драматичната партия на Енцо Грималди от „Джоконда” на Понкиели.  Но упоритият и трудолюбив селски син, Мазаров и този път се справя блестящо,  ала директорът на операта, литературният критик Владимир Василев (който между другото не разбира от това изкуство и не обича певците!)  не удовлетворява молбата му и иска от него да претовари гласа си  с нови драматични роли от Вагнер, Д, Албер и други автори. Той ги отказва и изпада в немилост. Лишават го от нови задачи и спектакли, макар да е най-добрият тенор в трупата. Преживява немалко трудни дни, получава дори обиди от ръководството. Мазаров се сближава със стария оперен певец и педагог Жельо Минчев, с когото започва да работи вокално и да се готви за международния певчески конкурс във Виена. В него участват близо 200 млади певци от цял свят, а шеф на журито е великият Бруно Валтер.  Когато Тодор Мазаров запява всички присъстващи  в Златната зала на Мюзик Ферайн остават удивен от неговия мощен, плътен и необикновено красив глас. Диригентът Бруно Валтер, който от  няколко години търси „под дърво и камък” първи тенор за Виенската опера, става от масата на журито, отива до подиума, сърдечно стиска ръката на нашия артист ги по поздравява с думите:

„Спечелихте победата! Но сега за вас настъпва най- трудното – да я задържите.  Имате всички данни на голям артист. Работете упорито и системно и ще оправдаете възлаганите надежди. Предлагам ви да сключите договор с Виенската държавна опера  за седем години...” 

През есента на 1937 година започва световната кариера на нашия сънародник. Седемгодишният договор изтича през 1944, но продължава  до 1960 г..   На 26 ноември 1937 г. е  триумфалният му дебют му като Радамес  във Вердиевата „ Аида” под диригентството на Бруно Валтер. След това му поверяват първите тенорови роли в : „Кармен”, „Дон Карлос”, „Трубадур”, „Бал с маски”, „Палячи”, „Бохеми”, „Тоска”, „Далибор” от Сметана. Всяка негова поява на сцената е празник  за театъра и меломаните. 

„Появил се е един фантастичен глас, в чието лице виждам бъдещия Енрико Карузо!”, ще възкликне неговият колега, прочутият тенор Яни Кипура. Маразов не смогва да поеме всички ангажименти за гастроли: Берлин, Париж, Рим, Прага, Загреб, Рига, Милано, Венеция, Парма, Белград, Брюксел, Мадрид, Барселона, Лисабон, Чикаго, Сан Франциско, Буенос Айрес, Рио де Жанейро, Неапол, Кохенхаген, Осло...

В Италия, родината на операта и на най- великите тенори, търсят певец, способен да издържи най-тежката високо, построената партия на  Арнолдо от „Вилхелм Тел”. Години наред не могат да го намерят, за да поставят последния шедьовър на „лебеда от Пезаро” Джоакино Росини. При това на фестивала „Флорентински музикален май”, най- значимия в тази страна. През май 1939 г. го намират във Виена и това е световният триумф на Мазаров. Когато го чува за първи път, диригентът на постановката, прочутият Тулио  Серафин възкликва: „Този тенор от България просто ни обърква. Та той е невероятен, същинско гласово чудо!” Партията  Арнолдо  Мазаров ще изпълни близо сто пъти през кариерата си.  Следва покана от фестивала и за също трудната роля на Принц Калаф от „Турандот” на Пучини. Един нов триумф и началото на световната му слава.

След утвърждаването си във Виена Мазаров се завръща за кратко в родината, в Софийската опера, където е преживял и хубави, и тежки дни - като млад артист е бил унижаван и уволняват от директора Владимир Василев. Започва всяка година да пее на родна сцена за радост на българската музикална публика, при това не само в столицата, но и в страната, където изнася редица концерти с оперни арии и български песни. (По онова време всички наши оперни артисти редовно изпълняват българска музика, за разлика от днешните си колеги, и пеят много, дори предимно,  на български език.)

През 50-те и 60-те години Тодор Мазаров все още в апогея на дългата си кариера гостува и на оперните театри в Русе, Варна, Пловдив и Стара Загора в постановки на „Трубадур”, „Тоска”, „Бохеми” и с концерти с оркестър. Спомням си гастролът му в Русе  в „Бохеми”, където на финала изправи на крака публиката, която дълго не го пускаше от сцената. Беше една прекрасна, стилна постановка на Михаил Хаджимишев и Ромео Райчев с участието на незабравимите Пенка Маринова (Мими) и Кирил Кръстев (Марсел). По това време направи и рецитална плоча в „Балкантон” с откъси от коронните си партии, сред които Арнолдо, Каварадоси, Рудолф, Калаф, Дон Карлос...Плочата е вече фонографска рядкост  (за съжаление, у нас няма кой да преиздаде тези безценни записи от миналото, както това се прави редовно в редица други страни, например, Русия или Румъния), но записите са от много добро качество да дават пълна представа за необикновената певческа дарба на Тодор Мазаров. По гласова и артистична природа може да се каже, че той е един блестящ  спинтов тенор, особено подходящ за италианския, но също и за френския и  руския класически репертоар. И тук може да е се съгласим напълно с прочутия полски тенор Ян Кипура:

„Тодор Мазаров е по-близо като глас и темперамент до Бениамино Джили, не толкова до Карузо. Мек и сочен  в медиума, бляскаво- метален в горния регистър (при височините наситен с емоционално вибрато), той се отличава и със съвършеното си дихание, позволяващо му да вае една изразителна, красива кантилена, да постига внезапни драматични акценти, да оцветява всеки тон. Всичко това при една музикалност, професионална сигурност и искреност и естественост на сцената.”

Повече от четири десетилетия българинът Мазаров се раздава без остатък на оперните сцени на Виена, София и по света. Превъплъти се в близо 50 роли, бляскаво, винаги с неизменен успех. Стана камерзенгерин на Виенската щатс опера и професор по пеене във Виенската музикална академия. В  родната Павел Баня му издигнаха паметник, но от София го почетоха с ордена „Кирил и Методий” едва в деня на смъртта му (13 септември 1975), когато Виенската опера спусна на фасадата си траурното знаме.

Името на Тодор Мазаров, заедно с имената на неговите прочути съвременници, тенорите Петър Райчев, Стефан Македонски, Георги Белев и Димитър Узунов, Любомир Бодуров и Никола Николов, ще остане в аналите на Софийската и българската опера. 

 

Добавете коментар


Защитен код
Обнови

  • ПАРОДИЯ

    "Жив е все още"

    На една страна евро банкноти,

    на друга метнал пищов злодеят

    и там, на пода, дамски кюлоти

    издайно в мрака едва белеят.

  • В ТЪРСЕНЕ НА ИСТИНАТА

    „Невидимата искра на Възраждането“

    Тази книга описва малко известни и изключително любопитни факти, нишката на разказа често минава граници и прескача в различни държави. Имена, известни ни от чуждата литература и история се оказват в неочаквани връзки с българи и няма никакво съмнение, че всички подеми, случили се в Европа и Азия са резонирали силно и у нас.

     
  • КЛАСИКА

    30-те най-добри книги според французите

    Класацията е на френския вестник “Le Monde” от 2013 г. Литературни експерти са селектирали 200 заглавия, а списъкът с първите сто е формиран след избор на десетки хиляди читатели. Представяме ви първите 30.

     
  • ГЕНИЙ

    Що за човек е бил Бетовен?

    Какъв е бил като човек? Защо оглушава и как композира след това? И коя е жената, станала известна като неговата "безсмъртна любима"? Разказваме за великия композитор по повод годишнината от рождението му.

„Всяка жена, която разчита само на лицето си, е глупачка.“

Зейди Смит, британска писателка, родена на 25 октомври преди 45 години

Анкета

Трябва ли хората на изкуството да имат гражданска позиция?

Да, защото те са елитът на обществото - 93.8%
Не, да се занимават само с изкуство - 0%
Не мога да преценя - 0%

„Толкин” на Дом Карукоски (ревю)

 

Пиршество за почитателите на английското кино.

"Пътуване до Хавай" на Хесус дел Серо (ревю)

От същата "серия" е и "Пътуване с татко" (2016) на Анка Мируна Лазареску - отново за бягството отвъд Желязната завеса и за трагичните последици от връщането пак зад нея.

"Смъртта на Сталин" на Армандо Янучи (ревю)

И дано повече хора осъзнаят, че най-верният сателит на Русия - България, се е ръководила единствено по този модел.

„Тенет“ и Нолан

 

Филмът връща чистата емоция на публиката, предлага й качествено зрелище, а самият зрител се отблагодарява с това, че отново се насочва към салона.

Дори и да сме от глина, трябва да съхраним човешкото в себе си

 

Като Достоевски и Добромир Байчев вярва в благородните начинания, търси човека и в най-големия злодей.

"Мисия „Грейхаунд“ не е на нивото на „Спасяването на редник Райън“ и „Подводницата"

 

Ако го нямаше Том Ханкс, продукцията просто щеше да бъде съвсем друга, с коренно различно звучене.