ОГНЯН СТАМБОЛИЕВ

Мнозина днес знаят, че първите наши певци със световна кариера и слава са Борис Христов, Николай Гяуров, Ана Томова- Синтова, Райна Кабаиванска. За тях постоянно се пише и говори,  но малцина са чували за Петър Райчев, Ана Тодорова, Христина Морфова, Елисавета Йовович, Илка Попова, Мария Корели, Мара Колева, Мариана Радева, Антон Дяков, Любомир Вишегонов,  Надя Ковачева, Елена Доскова- Рикарди... Те са предшествениците на горепосочените. Сред тях е и именитият Петър Райчев.

Тенорът Петър Райчев (1887-1960) е не само най-прочутият наш артист от "Зората на българската опера" - първите десетилетия на ХХ век, но и първият българин, който завладя световните оперни сцени. От 1914 до 1940 година, времето на активната му кариера като изпълнител, той е сред ранглистата на световните певци. Пее в най-реномираните театри и концертни зали на три континента, цяла Европа, в Азия и Америка - от Лондон и Мадрид, през Берлин и Москва до Владивосток и Токио, от Стокхолм до Ла Валета. Именно чрез неговото име светът чува и се убеждава, че в малка и неотдавна освободена България се раждат необикновени таланти и се създава култура на световно равнище. Защото нивото на неговото изкуство според тогавашната критика е съизмеримо с това на прочутите му партньори - Шаляпин, Тоти Дал Монте, Тита Руфо, Карло Галефи, с които пее на големите сцени като Болшой, Ла Скала, Сан Карло, Гран опера, Ковънт Гардън, Щатсопер, Виена... Талантът му е високо оценен от велики музиканти от епохата като Артуро Тосканини,  Сергей Прокофиев, Умберто Джордано, Пиетро Маскани, Бруно Валтер. На водещите оперни сцени се състезава с първите тенори в света -  Енрико Карузо,  Аурелиано Пертиле, Тито Скипа, Феручо Талиавини и Бениамино Джили.

Роден в черноморската ни столица Варна преди 128 години, завършил с пълно отличие и златен медал само за три години осемгодишния курс на Московската консерватория, класа на италианеца Мадзети, по-късно той специализира при прочутия тенор и педагог Фернандо Де Лучия в Неапол, след което започва неговата бърза и блестяща певческа кариера. От 1914 до 1920 година пее предимно в Русия, като постоянен гост - солист на всички големи театри - от Санкт Петербург и Рига до Лвов, Киев и Одеса. Руската оперна школа и особено руският драматичен театър оказват силно влияние върху формирането му като певец и артист. Може да се каже, че изкуството му е рядък и много успешен синтез между италианското белканто и реалистичния руски театър на великия режисьор  реформатор Константин Станиславски, неговия кумир. Всъщност артистът и певецът при Петър Райчев се сливат в неразривно цяло.

"Когато бях на негов спектакъл или концерт, винаги оставах покорен и очарован от властното влияние на неговата ненадмината, рядко емоционална игра", пише в една от книгите си журналистът Петко Тихолов. Наистина за неговите зрители и слушатели е било твърде трудно да отделят, която и да е от многото му роли и да я оценят като върхова. Защото Петър Райчев е еднакво убедителен и в комичната, и в лиричната, и в драматичната опера. Еднакво блестящ, убедителен, неповторим и като Алмамива, и като Марио Каварадоси, и като Рудолф и Алфред, и като Калаф или Дон Хозе или Вертер. Артист на превъплъщението, при това тенор, нещо рядко в жанра, той винаги влиза в кожата на своя герой, за да се превъплъти напълно и публиката да забрави, че това е Петър Райчев като Алмавива или Дон Хозе, а да види пред себе си единствено Алмавива или Дон Хозе!

Във всяка от своите близо 80 централни роли от класическия руски, италиански, френски и немски репертоар, Петър Райчев се стреми да постигне художествено и техническо съвършенство, да издигне публиката до себе си, да покаже силата на своето необикновено майсторство. Защото той е сред първомайсторите у нас в този труден жанр, за който по неговото време не сме имали нито традиции, нито велики образци. Самият Райчев създава традиция, оставя следа в българската опера, която наскоро отбеляза стогодишнината си  (докато жанрът, знаем, е на повече от 400 години).

Своите забележителни сценични и вокални качества той разгръща и на родна сцена в повече от 40 роли от българския и световния репертоар, изпълнени в повече от 600 представления. Пее на много езици, но често и на български, изпълнява роли от новонаписани български опери, а също така и художествени песни от наши автори. Да, той гостува много по света, но никога не забравя Софийската опера, концертира редовно и из страната. Чувства за свой дълг да популяризира това високо изкуство сред широката публика. Обича да цитира една мисъл на любимия му Чехов: "Не Гогол трябва да слиза до народа, а народът да се издига до Гогол". (Докато у нас сега става обратното!).

През време на дългата си и плодотворна кариера Петър Райчев развива до истинско съвършенство многообразието на изключителната си гласова дарба. Като вокалист остава в спомените (и за щастие и в записите си, макар и малко) като безспорен майстор на меката изразителна италианска кантилена, изхождаща от един природно красив, със светъл и топъл тембър лирико-драматичен тенор. Както могат да ни убедят сега записите му от Златния фонд на БНР, неговата фраза е пределно темпераментна, градираща, с ярки, вълнуващи драматични акценти. А дикцията му е направо великолепна. 

Той първият български оперен артист, който пее на много езици - руски, френски, немски, испански, италиански,  и поддържа огромен оперен и песенен - наистина голям, разнороден и труден репертоар.  Като певец и педагог оставя след себе си школа и немалко даровити последователи – също градители на българския оперен театър. След него в българската опера от 50-те години заблестяват имената на редица български тенори на световно ниво - Никола Николов от София, Николай Здравкови Тодор Бонев от Русе, Тодор Костов от Варна, още Любомир Бодуров, Илия Йосифов, но народният артист професор Петър Райчев си остава първият, неповторимият, първопроходецът! 

А когато приключва  певческата си кариера, темпераментният и неуморен артист става добър режисьор и основава операта в родния си град.  През 1947 година поставя прекрасната опера на чешкия класик Бедржих Сметана "Продадена невеста" (диригент постановчик е неговият син, младият тогава Руслан Райчев), работи всеотдайно и за укрепването на новосъздадените след 1944 година държавни опери на Русе, Стара Загора и Пловдив. Режисира повече от 20 постановки, раздава се щедро, без остатък до смъртта си, през август 1960 година.

Неговият син, Руслан Райчев (1919-2006), също остана в историята на българската музикална култура като един от най-големите оперни и симфонични диригенти - градители, работил, подобно на баща си главно за България и за прослава на българската музикална култура по света. Той работи близо половин век упорито и всеотдайно не само за Софийската опера, но и за редица оркестри и театри в страната  - Пловдив, Русе, Варна, Плевен, Бургас, Перник,  градеше неуморно, дирижираше оперна и симфонична музика, имаше и голяма световна кариера, но остана верен преди всичко на България.

 

И една интересна случка – спомен  от него,  споделен в интервю за в. „Зора”.

     „ След продължителен гастрол из Европа, завърнал се в София, бях поканен от министрите Мушанов и Бобчев да участвам в благотворителен концерт за Славянското дружество.

- Съгласен съм, дами и господа, отговорих, но ако за всеки от трите номера, които искате да изпълня, ще трябва да ми заплатите по 10 000 лева.

- Как така, маестро Райчев, нали концертът ще бъде благотворителен, без хонорар?

- Именно затова, защото от Славянското дружество се възползва само правителството. А когато помолих за стипендия за обучението си в чужбина, ми беше отказано.

      Тогава дамите и господата, макар и доста озадачени, се съгласиха. Всеки пак, бях обявен на афиша и промяната щеше да се приеме скандално. Изпях  трите оперни арии и получих поисканите от мен 30 000 лева. Голяма сума!  Когато ги взех, веднага ги върнах и на мига написах чек с заявката да се внесат веднага  в бюджета за благотворителна цел като добавих:

- И така дами и господа, значи, когато някой търговец,  фабрикант и не дай Боже, някой политик като вас, се пресрами и внесе някакви си 200-300 лева, целият печат гръмва и започва да ви хвали, а когато артистът Петър Райчев, както често ми се случва, пее безплатно за разни каузи, нито дума! Да, така е в нашата бедна  България!...”

През 1935 г. Петър Райчев поставя мащабно, с огромен успех като режисьор шедьовъра на Жорж Бизе – „Кармен” на софийска сцена. Декорите са на прочутия сценограф Александър Миленков.

 

Добавете коментар


Защитен код
Обнови

  • В ТЪРСЕНЕ НА ИСТИНАТА

    „Невидимата искра на Възраждането“

    Тази книга описва малко известни и изключително любопитни факти, нишката на разказа често минава граници и прескача в различни държави. Имена, известни ни от чуждата литература и история се оказват в неочаквани връзки с българи и няма никакво съмнение, че всички подеми, случили се в Европа и Азия са резонирали силно и у нас.

     
  • КЛАСИКА

    30-те най-добри книги според французите

    Класацията е на френския вестник “Le Monde” от 2013 г. Литературни експерти са селектирали 200 заглавия, а списъкът с първите сто е формиран след избор на десетки хиляди читатели. Представяме ви първите 30.

     

„Всичко, което приема гигантска форма, впечатлява глупавия.”

Ерих Кестнер, германски писател, роден на 23 февруари преди 121 години

Анкета

Гледате ли българско кино?

Да, с удоволствие - 32.3%
Да, с познавателна цел - 19.4%
Не, слабо е - 45.2%

„Толкин” на Дом Карукоски (ревю)

 

Пиршество за почитателите на английското кино.

"Пътуване до Хавай" на Хесус дел Серо (ревю)

От същата "серия" е и "Пътуване с татко" (2016) на Анка Мируна Лазареску - отново за бягството отвъд Желязната завеса и за трагичните последици от връщането пак зад нея.

"Смъртта на Сталин" на Армандо Янучи (ревю)

И дано повече хора осъзнаят, че най-верният сателит на Русия - България, се е ръководила единствено по този модел.

По следите на разработката „Ятаган“

Добре е да се разделяме с миналото си, смеейки се, но, когато то не си е отишло и е все още стряскащо настояще? Да се шегуваме или да плачем?

Лицемерно е личният мотив да се представя за принципна битка

Документалният сериал „Путин, Русия и Западът“ се занимава с първото десетилетие от управлението на руския президент Владимир Путин, с ранните симптоми на неговата „епоха на стабилността“, с измазването на фасадата на „суверенната демокрация“.

"Посмъртна изповед" е антибиотик срещу носталгията по тоталитарното общество

Преживяното от Денчо Знеполски е разказано така, както нормалният човек просто не може да си го представи и в най-развинтеното свое въображение.