ОГНЯН СТАМБОЛИЕВ

Мнозина днес знаят, че първите наши певци със световна кариера и слава са Борис Христов, Николай Гяуров, Ана Томова- Синтова, Райна Кабаиванска. За тях постоянно се пише и говори,  но малцина са чували за Петър Райчев, Ана Тодорова, Христина Морфова, Елисавета Йовович, Илка Попова, Мария Корели, Мара Колева, Мариана Радева, Антон Дяков, Любомир Вишегонов,  Надя Ковачева, Елена Доскова- Рикарди... Те са предшествениците на горепосочените. Сред тях е и именитият Петър Райчев.

Тенорът Петър Райчев (1887-1960) е не само най-прочутият наш артист от "Зората на българската опера" - първите десетилетия на ХХ век, но и първият българин, който завладя световните оперни сцени. От 1914 до 1940 година, времето на активната му кариера като изпълнител, той е сред ранглистата на световните певци. Пее в най-реномираните театри и концертни зали на три континента, цяла Европа, в Азия и Америка - от Лондон и Мадрид, през Берлин и Москва до Владивосток и Токио, от Стокхолм до Ла Валета. Именно чрез неговото име светът чува и се убеждава, че в малка и неотдавна освободена България се раждат необикновени таланти и се създава култура на световно равнище. Защото нивото на неговото изкуство според тогавашната критика е съизмеримо с това на прочутите му партньори - Шаляпин, Тоти Дал Монте, Тита Руфо, Карло Галефи, с които пее на големите сцени като Болшой, Ла Скала, Сан Карло, Гран опера, Ковънт Гардън, Щатсопер, Виена... Талантът му е високо оценен от велики музиканти от епохата като Артуро Тосканини,  Сергей Прокофиев, Умберто Джордано, Пиетро Маскани, Бруно Валтер. На водещите оперни сцени се състезава с първите тенори в света -  Енрико Карузо,  Аурелиано Пертиле, Тито Скипа, Феручо Талиавини и Бениамино Джили.

Роден в черноморската ни столица Варна преди 128 години, завършил с пълно отличие и златен медал само за три години осемгодишния курс на Московската консерватория, класа на италианеца Мадзети, по-късно той специализира при прочутия тенор и педагог Фернандо Де Лучия в Неапол, след което започва неговата бърза и блестяща певческа кариера. От 1914 до 1920 година пее предимно в Русия, като постоянен гост - солист на всички големи театри - от Санкт Петербург и Рига до Лвов, Киев и Одеса. Руската оперна школа и особено руският драматичен театър оказват силно влияние върху формирането му като певец и артист. Може да се каже, че изкуството му е рядък и много успешен синтез между италианското белканто и реалистичния руски театър на великия режисьор  реформатор Константин Станиславски, неговия кумир. Всъщност артистът и певецът при Петър Райчев се сливат в неразривно цяло.

"Когато бях на негов спектакъл или концерт, винаги оставах покорен и очарован от властното влияние на неговата ненадмината, рядко емоционална игра", пише в една от книгите си журналистът Петко Тихолов. Наистина за неговите зрители и слушатели е било твърде трудно да отделят, която и да е от многото му роли и да я оценят като върхова. Защото Петър Райчев е еднакво убедителен и в комичната, и в лиричната, и в драматичната опера. Еднакво блестящ, убедителен, неповторим и като Алмамива, и като Марио Каварадоси, и като Рудолф и Алфред, и като Калаф или Дон Хозе или Вертер. Артист на превъплъщението, при това тенор, нещо рядко в жанра, той винаги влиза в кожата на своя герой, за да се превъплъти напълно и публиката да забрави, че това е Петър Райчев като Алмавива или Дон Хозе, а да види пред себе си единствено Алмавива или Дон Хозе!

Във всяка от своите близо 80 централни роли от класическия руски, италиански, френски и немски репертоар, Петър Райчев се стреми да постигне художествено и техническо съвършенство, да издигне публиката до себе си, да покаже силата на своето необикновено майсторство. Защото той е сред първомайсторите у нас в този труден жанр, за който по неговото време не сме имали нито традиции, нито велики образци. Самият Райчев създава традиция, оставя следа в българската опера, която наскоро отбеляза стогодишнината си  (докато жанрът, знаем, е на повече от 400 години).

Своите забележителни сценични и вокални качества той разгръща и на родна сцена в повече от 40 роли от българския и световния репертоар, изпълнени в повече от 600 представления. Пее на много езици, но често и на български, изпълнява роли от новонаписани български опери, а също така и художествени песни от наши автори. Да, той гостува много по света, но никога не забравя Софийската опера, концертира редовно и из страната. Чувства за свой дълг да популяризира това високо изкуство сред широката публика. Обича да цитира една мисъл на любимия му Чехов: "Не Гогол трябва да слиза до народа, а народът да се издига до Гогол". (Докато у нас сега става обратното!).

През време на дългата си и плодотворна кариера Петър Райчев развива до истинско съвършенство многообразието на изключителната си гласова дарба. Като вокалист остава в спомените (и за щастие и в записите си, макар и малко) като безспорен майстор на меката изразителна италианска кантилена, изхождаща от един природно красив, със светъл и топъл тембър лирико-драматичен тенор. Както могат да ни убедят сега записите му от Златния фонд на БНР, неговата фраза е пределно темпераментна, градираща, с ярки, вълнуващи драматични акценти. А дикцията му е направо великолепна. 

Той първият български оперен артист, който пее на много езици - руски, френски, немски, испански, италиански,  и поддържа огромен оперен и песенен - наистина голям, разнороден и труден репертоар.  Като певец и педагог оставя след себе си школа и немалко даровити последователи – също градители на българския оперен театър. След него в българската опера от 50-те години заблестяват имената на редица български тенори на световно ниво - Никола Николов от София, Николай Здравкови Тодор Бонев от Русе, Тодор Костов от Варна, още Любомир Бодуров, Илия Йосифов, но народният артист професор Петър Райчев си остава първият, неповторимият, първопроходецът! 

А когато приключва  певческата си кариера, темпераментният и неуморен артист става добър режисьор и основава операта в родния си град.  През 1947 година поставя прекрасната опера на чешкия класик Бедржих Сметана "Продадена невеста" (диригент постановчик е неговият син, младият тогава Руслан Райчев), работи всеотдайно и за укрепването на новосъздадените след 1944 година държавни опери на Русе, Стара Загора и Пловдив. Режисира повече от 20 постановки, раздава се щедро, без остатък до смъртта си, през август 1960 година.

Неговият син, Руслан Райчев (1919-2006), също остана в историята на българската музикална култура като един от най-големите оперни и симфонични диригенти - градители, работил, подобно на баща си главно за България и за прослава на българската музикална култура по света. Той работи близо половин век упорито и всеотдайно не само за Софийската опера, но и за редица оркестри и театри в страната  - Пловдив, Русе, Варна, Плевен, Бургас, Перник,  градеше неуморно, дирижираше оперна и симфонична музика, имаше и голяма световна кариера, но остана верен преди всичко на България.

 

И една интересна случка – спомен  от него,  споделен в интервю за в. „Зора”.

     „ След продължителен гастрол из Европа, завърнал се в София, бях поканен от министрите Мушанов и Бобчев да участвам в благотворителен концерт за Славянското дружество.

- Съгласен съм, дами и господа, отговорих, но ако за всеки от трите номера, които искате да изпълня, ще трябва да ми заплатите по 10 000 лева.

- Как така, маестро Райчев, нали концертът ще бъде благотворителен, без хонорар?

- Именно затова, защото от Славянското дружество се възползва само правителството. А когато помолих за стипендия за обучението си в чужбина, ми беше отказано.

      Тогава дамите и господата, макар и доста озадачени, се съгласиха. Всеки пак, бях обявен на афиша и промяната щеше да се приеме скандално. Изпях  трите оперни арии и получих поисканите от мен 30 000 лева. Голяма сума!  Когато ги взех, веднага ги върнах и на мига написах чек с заявката да се внесат веднага  в бюджета за благотворителна цел като добавих:

- И така дами и господа, значи, когато някой търговец,  фабрикант и не дай Боже, някой политик като вас, се пресрами и внесе някакви си 200-300 лева, целият печат гръмва и започва да ви хвали, а когато артистът Петър Райчев, както често ми се случва, пее безплатно за разни каузи, нито дума! Да, така е в нашата бедна  България!...”

През 1935 г. Петър Райчев поставя мащабно, с огромен успех като режисьор шедьовъра на Жорж Бизе – „Кармен” на софийска сцена. Декорите са на прочутия сценограф Александър Миленков.

 

Добавете коментар


Защитен код
Обнови

  • ПАРОДИЯ

    "Жив е все още"

    На една страна евро банкноти,

    на друга метнал пищов злодеят

    и там, на пода, дамски кюлоти

    издайно в мрака едва белеят.

  • В ТЪРСЕНЕ НА ИСТИНАТА

    „Невидимата искра на Възраждането“

    Тази книга описва малко известни и изключително любопитни факти, нишката на разказа често минава граници и прескача в различни държави. Имена, известни ни от чуждата литература и история се оказват в неочаквани връзки с българи и няма никакво съмнение, че всички подеми, случили се в Европа и Азия са резонирали силно и у нас.

     
  • КЛАСИКА

    30-те най-добри книги според французите

    Класацията е на френския вестник “Le Monde” от 2013 г. Литературни експерти са селектирали 200 заглавия, а списъкът с първите сто е формиран след избор на десетки хиляди читатели. Представяме ви първите 30.

     
  • ГЕНИЙ

    Що за човек е бил Бетовен?

    Какъв е бил като човек? Защо оглушава и как композира след това? И коя е жената, станала известна като неговата "безсмъртна любима"? Разказваме за великия композитор по повод годишнината от рождението му.

  • ЮБИЛЕЙ

    Препускай, индианецо!

     Гойко Митич на 80.

     

    За нас той беше идол, пример за подражание, олицетворение на Доброто, вечният смел и благороден индиански вожд, готов да воюва със злото в Америка в името на справедливостта и човешката хармония.

     

„Евтаназията е законна в „Холивуд“. Убиват филма, ако не успее.“

Дъстин Хофман, американски актьор, роден на 8 август преди 83 години

Анкета

Ще купувате ли повече книги, като падне ДДС?

Да - 41.7%
Не - 33.3%
Зависи - ако намалят цените - 16.7%

„Толкин” на Дом Карукоски (ревю)

 

Пиршество за почитателите на английското кино.

"Пътуване до Хавай" на Хесус дел Серо (ревю)

От същата "серия" е и "Пътуване с татко" (2016) на Анка Мируна Лазареску - отново за бягството отвъд Желязната завеса и за трагичните последици от връщането пак зад нея.

"Смъртта на Сталин" на Армандо Янучи (ревю)

И дано повече хора осъзнаят, че най-верният сателит на Русия - България, се е ръководила единствено по този модел.

Дори и да сме от глина, трябва да съхраним човешкото в себе си

 

Като Достоевски и Добромир Байчев вярва в благородните начинания, търси човека и в най-големия злодей.

"Мисия „Грейхаунд“ не е на нивото на „Спасяването на редник Райън“ и „Подводницата"

 

Ако го нямаше Том Ханкс, продукцията просто щеше да бъде съвсем друга, с коренно различно звучене.

За Дизела и неговата предпоследна крачка

 

Историята на Кирил Николов нагледно доказва в какво се превръщат мечтите, ако ги преследваш упорито и последователно.