ОГНЯН СТАМБОЛИЕВ

Михаил Хаджимишев (1914 – 1987)  бе сред водещите режисьори у нас от 50-те до края на 70-те години на ХХ век.  Освен в Софийската опера, в която бе на щат от 40-те години до пенсионирането си, той работи активно и плодотворно и за останалите български музикални театри – от водещите в Русе, Пловдив и Варна, до тези в Бургас, Враца, Сливен, Благоевград. И навсякъде остави следа. Но най-много усилия той положи за националната ни оперна сцена, която преживя истински ренесанс след войната. Неговите стилни, прецизно изработени постановки се играха дълго и с успех. Солидно и логично построени в духа на най-добрите традиции, повечето от тях като: „Лоенгрин”, „Дон Карлос”, „Риголето”, „Мадам Бътерфлай”, „Бохеми”, „Тоска”, „Вълшебната флейта”, съхраниха  замисъла си през годините, при все че през тях минаха няколко поколения певци, а и значителен брой наши и чужди гастрольори.

Роден е на 19 юни 1914 г. в Боровец, в семейство на български дипломат и художничка  (американка ). Учи пиано, а след това и пеене при Михаил Попов. През 1937 г. е изпратен от баща си в Париж да учи право, но завършва  тригодишния курс на  Скола канторум , завръща се в България и  попълва образованието си в Театрална студия на Боян Дановски  (1938).  Учи пеене и при Михаил Попов от Софийската опера. После работи като музикален журналист, пътува из Европа.  Към това трябва да се прибавят и солидните познания и широкия кръг от интереси в литературата, пластичните изкуства, архитектурата, историята, костюма и балета. А също и  владеенето на няколко чужди езика – английски, немски, френски и италиански. На него дължим и голям брой преводи на класически и съвременни опери – близо 50,  голяма част от които той постави сам. През 1946 г. Хаджимишев   е помощник- режисьор в Софийската опера, а от следващата вече режисьор- постановчик. Дебютира с „Момчил” на Любомир Пипков. Премиерата е  на 26 септември 1948 година. Паметна дата в историята на родния музикален театър. С тази първа голяма българска опера, създадена след 1944, националният ни оперен театър започва триумфалния си гастрол в Москва. 

През целия си творчески живот Хаджимишев се чувстваше дълбоко свързан  не само с българските оперни театри, но и с българската оперна драматургия. На него дължим редица абсолютни премиери на опери от Любомир Пипков, Парашкев Хаджиев, Веселин Стоянов,  Марин Големинов, Константин Илиев, Димитър Сагаев и други наши големи автори. Чувстваше се българин и работеше много за България, въпреки че бе ценен и на Запад и имаше възможност да емигрира и да направи европейска кариера. Беше редовен гост на редица големи театри в Англия, Белгия, Франция, Аржентина, Щатите.

В първите години след създаването на държавните оперни театри във Варна, Русе, Пловдив и Стара Загора Хаджимишев работеше със солистите и хористите студийно - много упорито и  всеотдайно и  винаги постигаше големи резултати. Наблягаше много върху майсторството на жеста, върху мимиката и пластиката,  търсеше у тях скулптурната изразителност. 

 През 1982 година, когато постави „Любовен еликсир” на Доницети, имах възможността да разговарям по-дълго с именития наш режисьор.  Беше изключително приятен, деликатен и учтив събеседник и наистина човек с огромна, енциклопедична култура, с чувство за хумор, много толерантен, широко скроен, и с много такт. Обичаше, уважаваше певците, съзнаваше, че те са най-важното нещо в спектакъла и винаги го повтаряше.  Качества, които не се срещат често сред оперните деятели и особено сред диригентите. Наблюдавах работата му с изпълнителите на главните роли в „Любен еликсир” – Виолета Шаханова  (Адина) , Хари Анмахян  (Неморино) , Иван Добрев  (Белкоре)  и Иван Дяков  (Дулкамара) . С тънки и  добре обмислени и пределно деликатни  забележки Хаджимишев насочваше фантазията на четиримата певци , като всеки път  поставяше пред тях нови и по- сложи задачи. Той прекрасно разбираше сложния комплекс на актьорското изкуство на оперния изпълнител и се стремеше да  му даде самочувствие свобода, условия за най- пълното им разгръщане. Като фин и висококултурен човек, Хаджимишев се отнасяше с уважение и внимание към артистите, беше готов във всеки момент да ги разбере и подкрепи, за разлика някои свои  колеги, отнасящи се нерядко грубо и с неразбиране към тях.

Подпомогнат от своята съпруга, талантливата и ерудирана художничка-сценографка, родената в Русе, Ани Хаджимишева, той решаваше своите спектакли в духа на реалистичния психологически театър, винаги неизменно верен на автора. При него нямаше  самоцелни ефекти и неоправдани експерименти – всичко бе построено логично, четливо и според партитурата. Годините бяха такива, че експериментите и по-авангардните автори и заглавия си пробиваха  трудно път у нас. Но Хаджимишев все пак успя да се докосне до някои от тях и особено до любимия му, Бенджамин Бритън, с когото имаше личен контакт. На Софийска сцена постави за първи път драматичната „Питър Граймс”, а на варненска – комичната „Албърт Херинг”. Тези две постановки се посрещнаха като истински събития в нашия оперен живот. 

Ето какво споделя за него колегата му режисьор проф. Петър Щърбанов: “Непогрешим в тълкуването на оперната пиеса като специфика и драматургия, Хаджимишев познаваше нашата и чуждестранната традиция, но винаги търсеше своя собствен изказ чрез осмислените средства на реалистичния музикален театър, на който той бе убеден привърженик. Михаил Хаджимишев беше враг на бъбривата илюстративност и на самоцелния ефект  както в цялостното постановъчно решение, така и в работата си с певеца- актьор...”

Години след смъртта му (почина на 27 декември 1997 г. във Фрибург малко преди премиерата на последната си постановка на „Така правят всички от Моцарт”) - през 1988 г. , успях да видя  видеозапис на неговия  „Макбет”  на  фестивала в  Глайндбърн, Великобритания, с участието на удивителното драматично сопрано Джозефин Барстоу и гръцкия баритон Спиро Малас. Останах изумен - това бе един невероятно динамичен, вдъхновен,  модерен в изразните си средства спектакъл, доста по- различен от този в София, където той, все пак, минаваше за „ традиционалист” .  Може би в Западна Европа, където през онези години имаше повече свобода, отколкото в  България,  неговият талант  щеше да се разгърне по-свободно и ярко. 

 

Добавете коментар


Защитен код
Обнови

  • НОВА КНИГА

    Евелина Йекер  - „В името на живота“

    Млада жена пише писма на психотерапевтката си д-р Дорман между сесиите, а после изведнъж изчезва безследно. 

     
  • НОВА КНИГА

    „Невидимата искра на Възраждането“

    Тази книга описва малко известни и изключително любопитни факти, нишката на разказа често минава граници и прескача в различни държави. Имена, известни ни от чуждата литература и история се оказват в неочаквани връзки с българи и няма никакво съмнение, че всички подеми, случили се в Европа и Азия са резонирали силно и у нас.

     
  • КЛАСИКА

    30-те най-добри книги според французите

    Класацията е на френския вестник “Le Monde” от 2013 г. Литературни експерти са селектирали 200 заглавия, а списъкът с първите сто е формиран след избор на десетки хиляди читатели. Представяме ви първите 30.

     
  • НОРМА

    Правилата се спазват. Как университетът по музика във Виена избира преподаватели

    „Ако в един конкурс за диригент (преподавател) участват 70 кандидати, те първо биват оценени от трима души, които са външни за университета, например преподаватели в други университети“, казва Симеон Пиронков-младши.

     
  • ДИАГНОЗА

    Мирният руски атом

    И още един факт, съобщен от самия руски президент в едно от обръщенията му към нацията: 20 на сто от населението в Русия живее с по-малко от 5 долара на ден. Преведено на български по курса на деня, това означава да я караш с по-малко от 9 лева дневно.

     
 
 

„Не бях природно умен, а някой, чийто интерес трябваше постоянно да се привлича с нещо. Все още съм такъв, за съжаление.“

Джеръми Айрънс, английски актьор, роден на 19 септември преди 71 години

Анкета

Трябва ли да има оставка по случая "Дарина Такова"?

„Толкин” на Дом Карукоски (ревю)

 

Пиршество за почитателите на английското кино.

"Пътуване до Хавай" на Хесус дел Серо (ревю)

От същата "серия" е и "Пътуване с татко" (2016) на Анка Мируна Лазареску - отново за бягството отвъд Желязната завеса и за трагичните последици от връщането пак зад нея.

"Смъртта на Сталин" на Армандо Янучи (ревю)

И дано повече хора осъзнаят, че най-верният сателит на Русия - България, се е ръководила единствено по този модел.

Откриватели на звезда, наречена „добрина”

За първи път на български двама известни румънски драматурзи – Михаил Себастиани и Думитру Раду Попеску.

Патриотичните  уроци на Александър Йорданов

Авторът държи да го четат и познават и по-младите читатели – затова често така  задълбочено описва събития, които слабо се познават.

Носталгично за „На всеки километър“

Легендарният сериал навършва половин век. На 20 август 1969 г. е премиерата на първия епизод – „шлеповете”.