ОГНЯН СТАМБОЛИЕВ

Михаил Хаджимишев (1914 – 1987)  бе сред водещите режисьори у нас от 50-те до края на 70-те години на ХХ век.  Освен в Софийската опера, в която бе на щат от 40-те години до пенсионирането си, той работи активно и плодотворно и за останалите български музикални театри – от водещите в Русе, Пловдив и Варна, до тези в Бургас, Враца, Сливен, Благоевград. И навсякъде остави следа. Но най-много усилия той положи за националната ни оперна сцена, която преживя истински ренесанс след войната. Неговите стилни, прецизно изработени постановки се играха дълго и с успех. Солидно и логично построени в духа на най-добрите традиции, повечето от тях като: „Лоенгрин”, „Дон Карлос”, „Риголето”, „Мадам Бътерфлай”, „Бохеми”, „Тоска”, „Вълшебната флейта”, съхраниха  замисъла си през годините, при все че през тях минаха няколко поколения певци, а и значителен брой наши и чужди гастрольори.

Роден е на 19 юни 1914 г. в Боровец, в семейство на български дипломат и художничка  (американка ). Учи пиано, а след това и пеене при Михаил Попов. През 1937 г. е изпратен от баща си в Париж да учи право, но завършва  тригодишния курс на  Скола канторум , завръща се в България и  попълва образованието си в Театрална студия на Боян Дановски  (1938).  Учи пеене и при Михаил Попов от Софийската опера. После работи като музикален журналист, пътува из Европа.  Към това трябва да се прибавят и солидните познания и широкия кръг от интереси в литературата, пластичните изкуства, архитектурата, историята, костюма и балета. А също и  владеенето на няколко чужди езика – английски, немски, френски и италиански. На него дължим и голям брой преводи на класически и съвременни опери – близо 50,  голяма част от които той постави сам. През 1946 г. Хаджимишев   е помощник- режисьор в Софийската опера, а от следващата вече режисьор- постановчик. Дебютира с „Момчил” на Любомир Пипков. Премиерата е  на 26 септември 1948 година. Паметна дата в историята на родния музикален театър. С тази първа голяма българска опера, създадена след 1944, националният ни оперен театър започва триумфалния си гастрол в Москва. 

През целия си творчески живот Хаджимишев се чувстваше дълбоко свързан  не само с българските оперни театри, но и с българската оперна драматургия. На него дължим редица абсолютни премиери на опери от Любомир Пипков, Парашкев Хаджиев, Веселин Стоянов,  Марин Големинов, Константин Илиев, Димитър Сагаев и други наши големи автори. Чувстваше се българин и работеше много за България, въпреки че бе ценен и на Запад и имаше възможност да емигрира и да направи европейска кариера. Беше редовен гост на редица големи театри в Англия, Белгия, Франция, Аржентина, Щатите.

В първите години след създаването на държавните оперни театри във Варна, Русе, Пловдив и Стара Загора Хаджимишев работеше със солистите и хористите студийно - много упорито и  всеотдайно и  винаги постигаше големи резултати. Наблягаше много върху майсторството на жеста, върху мимиката и пластиката,  търсеше у тях скулптурната изразителност. 

 През 1982 година, когато постави „Любовен еликсир” на Доницети, имах възможността да разговарям по-дълго с именития наш режисьор.  Беше изключително приятен, деликатен и учтив събеседник и наистина човек с огромна, енциклопедична култура, с чувство за хумор, много толерантен, широко скроен, и с много такт. Обичаше, уважаваше певците, съзнаваше, че те са най-важното нещо в спектакъла и винаги го повтаряше.  Качества, които не се срещат често сред оперните деятели и особено сред диригентите. Наблюдавах работата му с изпълнителите на главните роли в „Любен еликсир” – Виолета Шаханова  (Адина) , Хари Анмахян  (Неморино) , Иван Добрев  (Белкоре)  и Иван Дяков  (Дулкамара) . С тънки и  добре обмислени и пределно деликатни  забележки Хаджимишев насочваше фантазията на четиримата певци , като всеки път  поставяше пред тях нови и по- сложи задачи. Той прекрасно разбираше сложния комплекс на актьорското изкуство на оперния изпълнител и се стремеше да  му даде самочувствие свобода, условия за най- пълното им разгръщане. Като фин и висококултурен човек, Хаджимишев се отнасяше с уважение и внимание към артистите, беше готов във всеки момент да ги разбере и подкрепи, за разлика някои свои  колеги, отнасящи се нерядко грубо и с неразбиране към тях.

Подпомогнат от своята съпруга, талантливата и ерудирана художничка-сценографка, родената в Русе, Ани Хаджимишева, той решаваше своите спектакли в духа на реалистичния психологически театър, винаги неизменно верен на автора. При него нямаше  самоцелни ефекти и неоправдани експерименти – всичко бе построено логично, четливо и според партитурата. Годините бяха такива, че експериментите и по-авангардните автори и заглавия си пробиваха  трудно път у нас. Но Хаджимишев все пак успя да се докосне до някои от тях и особено до любимия му, Бенджамин Бритън, с когото имаше личен контакт. На Софийска сцена постави за първи път драматичната „Питър Граймс”, а на варненска – комичната „Албърт Херинг”. Тези две постановки се посрещнаха като истински събития в нашия оперен живот. 

Ето какво споделя за него колегата му режисьор проф. Петър Щърбанов: “Непогрешим в тълкуването на оперната пиеса като специфика и драматургия, Хаджимишев познаваше нашата и чуждестранната традиция, но винаги търсеше своя собствен изказ чрез осмислените средства на реалистичния музикален театър, на който той бе убеден привърженик. Михаил Хаджимишев беше враг на бъбривата илюстративност и на самоцелния ефект  както в цялостното постановъчно решение, така и в работата си с певеца- актьор...”

Години след смъртта му (почина на 27 декември 1997 г. във Фрибург малко преди премиерата на последната си постановка на „Така правят всички от Моцарт”) - през 1988 г. , успях да видя  видеозапис на неговия  „Макбет”  на  фестивала в  Глайндбърн, Великобритания, с участието на удивителното драматично сопрано Джозефин Барстоу и гръцкия баритон Спиро Малас. Останах изумен - това бе един невероятно динамичен, вдъхновен,  модерен в изразните си средства спектакъл, доста по- различен от този в София, където той, все пак, минаваше за „ традиционалист” .  Може би в Западна Европа, където през онези години имаше повече свобода, отколкото в  България,  неговият талант  щеше да се разгърне по-свободно и ярко. 

 

Добавете коментар


Защитен код
Обнови

  • НОВА КНИГА

    Евелина Йекер  - „В името на живота“

    Млада жена пише писма на психотерапевтката си д-р Дорман между сесиите, а после изведнъж изчезва безследно. 

     
  • НОВА КНИГА

    „Невидимата искра на Възраждането“

    Тази книга описва малко известни и изключително любопитни факти, нишката на разказа често минава граници и прескача в различни държави. Имена, известни ни от чуждата литература и история се оказват в неочаквани връзки с българи и няма никакво съмнение, че всички подеми, случили се в Европа и Азия са резонирали силно и у нас.

     
  • ДИАГНОЗА

    България се изолира културно от Европа и света

    „Държавата и правителството успешно не забелязват болните проблеми, свързани с деградацията на европейските и национални ценности. Патриотизмът е подменен от агресивен и повърхностен национал-популизъм“, категорични са основателите на движение „Реформи в културата“.

     
  • КЛАСИКА

    30-те най-добри книги според французите

    Класацията е на френския вестник “Le Monde” от 2013 г. Литературни експерти са селектирали 200 заглавия, а списъкът с първите сто е формиран след избор на десетки хиляди читатели. Представяме ви първите 30.

     
  • ПОРТРЕТ

    Спомен за Лорънс Оливие

    Той не доживя падането на комунизма, но имаше нещо символично, че си замина с един разделен и противоборстващ свят, който предстоеше коренно да се промени и в който за дълго щяхме да се радваме на плодовете на демокрацията.

„Човек трябва до дъното на душата си да се настрада, за да напише истински смешна книга.“

Ърнест Хемингуей, американски писател, роден на 21 юли преди 120 години

Анкета

Кой е отговорен за счупените плочки на Ларгото?

"Пътуване до Хавай" на Хесус дел Серо (ревю)

От същата "серия" е и "Пътуване с татко" (2016) на Анка Мируна Лазареску - отново за бягството отвъд Желязната завеса и за трагичните последици от връщането пак зад нея.

"Смъртта на Сталин" на Армандо Янучи (ревю)

И дано повече хора осъзнаят, че най-верният сателит на Русия - България, се е ръководила единствено по този модел.

"Първичното чувство за невинност" от Дана Григорча (ревю)

Дана Григорча има неоспорим талант да разказва истории, очевидно знае стотици, и то автентични, и ги разказва с носталгия, която българите отлично познаваме. 

За добрия човек и историческата правда 

Прочетете книгата „Един много добър човек“, осмислете я и осъзнайте веднъж завинаги как трябва и не трябва да се пише за нашата история.

Ако искаме да сме почтени българи и европейци.

„Лора, Яворов и аз” – завръщането в диалога

С изключителна прецизност и уважение към отминалото време и най-вече към личността на Дора, Петър Величков събира и подрежда изгубените частици от един пъзел, който може би никога няма да бъде подреден напълно.

Бунтът на свободния или абсурдите на свободата

Книгата е диагноза и опит за лечение на болести, които се раждат единствено на границата между две епохи.