ОГНЯН СТАМБОЛИЕВ    

 Българският оперен артист Димитър Узунов (1922, Стара Загора - 1985, Виена) беше явление от световна величина. Тенор от ранга на своите знаменити съвременници: Марио Дел Монако, Джузепе Ди Стефано, Карло Бергонци, Франко Корели. Ако не идваше от малка страна, щеше да бъде споменаван и днес от музикалните историци наред с тях. Защото освен удивителния по своята красота и мощ теноров глас, бе и забележителен вокалист и музикант. А в актьорски план дори ги превъзхождаше. Играеше като истински драматичен артист.

       Времето, през което твори — от 50-те до края на 70-те години, и което някои сега искат да зачеркнат напълно, беше период на истински разцвет на българската музикална култура. Време, когато се изграждаха нашите професионални музикални институти и когато България беше извор на певчески таланти. Димитър Узунов е роден в сърцето на Тракия, в певческа Стара Загора, дала на България и света плеяда първокласни певци като Христина Морфова, Тодор Мазаров, Миньо Минев, Ана Томова-Синтова, Веселина Кацарова, Надя Кръстева.

       Първото му образование е богословско, след което завършва и столичната консерватория. Започва обучението си като баритон, но първият му педагог, известната Людмила Прокопова, ученичка на прочутия Пивода от Прага, открива блестящия му тенор, който по-късно шлифова именитият Христо Бръмбаров. (През 1954 г. специализира за един сезон в Болшой театър при диригентите Самосуд и Мелик-Пашаев и режисьорите Баратов и Покровски).

       По време на следването си пее като хорист в мъжкия  хор „Кавал“, за кратко време и в Хора на Софийската опера, а от 1948 г. е назначен първо за хорист, а скоро след това и за стажант-  солист. Работи упорито, студийно с големите ни диригенти Асен Найденов и Асен Димитров, а също и с режисьорите Драган Кърджиев и руските режисьори Соковнин и Румянцев, които са командировани от Болшой театър у нас. 

       Дебютира в епизодичната роля на Шмидт във „Вертер“ на Жул Масне на 13 март 1947 г. Първата му голяма изява е като Ковача Вакула в операта на Чайковски „Черевички“ през 1950, последвана от Дмитрий Самозванеца  от „Борис Годунов“ на Мусоргски през с.г. Истинският  му дебют обаче е с партията на Дон Хозе от шедьовъра на Бизе „Кармен“ (1952). С нея, макар и още млад, едва 30-годишен, той се утвърждава като първи тенор на националната ни оперна сцена.

        В Дон Хозе неговият невероятно красив и бляскав лирико-драматичен тенор със звучни баритонални низини, здрав център и много ефектни, с характерен металически блясък височини се лее свободно и пределно изразително в протежение на цялата трудна солова партия. Дикцията му е съвършена, фразата пластична, дълбоко осмислена във всеки пасаж и тон. Музикалността му е забележителна.

      Митко Узунов или само „Митко“, както любовно го наричаха колеги и меломани, беше наистина вокалист от световна класа. Рядко интелигентен, задълбочен, той можеше да оцвети всеки момент от изпълняваната роля, да намери нужния акцент, да подчертае всеки момент от вокално- сценичния образ. По-късно, когато започна световната му кариера, пееше с лекота своите гастролни роли на няколко езика (италиански, немски, френски, руски). Негови партньори бяха звездите на световната опера: Рената Тебалди, Джулиета Симионато, Федора Барбиери, Чезаре Сепи, Борис Христов, Тито Гоби, Танкреди Пазеро.

       Играта на Узунов бе определено не оперна, а като на първокласен драматичен актьор. На сцената неизменно се превръщаше в център на действието и макар да бе добър и коректен към партньорите си, винаги доминираше. Защото беше изключително надарен — с глас, физика, музикалност, темперамент. При това бе истински красавец на сцената. Едно рядко съчетание, особено при неговия вид глас — теноровия. Можеше да изиграе всичко, при все че гласовият му натюрел го определи към трудните и мащабни  драматични и героични роли:  Канио от „Палячо“,  Радамес от „Аида“, Калаф от „Турандот“, Каварадоси от „Тоска“, Герман  от „Дама Пика“, Манрико от „Трубадур“, Момчил  от „Момчил“  и Отело — венецът на неговата бляскава и недълга солистична кариера. Тук трябва да споменем и неговата първа съпруга, великолепната певица и артистка, сопраното Катя Георгиева. С нея той направи някои от най- силните си роли като Отело, Канио, Герман, Каварадоси. 

       Неуспешна операция във Виена съкрати певческата му кариера и в края на 60-те години Митко Узунов стана режисьор. Но преди това, в апогея си, той обиколи света. Пя в Париж (където още през 1955 г. заедно с Гяуров бе спечелил труден певчески конкурс), в „Ковънт Гардън“, Лондон, „Арена ди Верона“, „Ла Скала“, „Метрополитън“,  „Колон“ в Буенос Айрес, в Мюнхен, Берлин, „Болшой“, Москва, Петербург и най-много във Виена. Във Виенската „Щатсопер“ беше сезони наред щатен първи тенор, получи най- високата титла – „камерзенгер”, а в края на кариерата си и изпълнител на малки роли. Там учи и режисура.

       Спомням си добре дебюта му като режисьор беше на 26 май 1968 в Русенската опера. Беше с едно твърде трудно и рядко играно у нас произведение — „Самсон и Далила“ на Сен-Санс. Успехът беше повторен и в „Летящият холандец“ на  Вагнер отново в Русе. Всъщност, успехите му като режисьор в този „най-музикален български град“ бяха като че най-големи. През този период Русенската опера (по повод която казваха, че „и Миланската Скала не е в Рим!“), разполагаше с първокласен солистичен екип. Всички изпълнители следваха предписанията на Димитър (Митко) Узунов — работата с него ги увличаше, беше голям празник  за тях. Бяха готови да репетират без почивка с часове — от сутрин до вечер! Всички в Операта го обичаха, вярваха му, както се казва, бяха „запленени от чара и  харизмата му!“

        От четирите му русенски постановки се родиха редица силни, неповторими актьорски постижения, останали в Златния фонд на нашия оперен театър: Холандеца и Сента на Анастас Анастасов и Мария Венцеславова в „Летящият холандец“, Далила на Ана Ангелова, Ричард и Ренато от „Бал с маски“ на Николай Здравков и Кирил Кръстев, Събо и Дядо Кузман от „Момчил“ на Кирил Кръстев и Неделчо Деянов... Бих казал, че тези роли бяха така солидно и цялостно изработени от него и от талантливите русенски певци, че дълго след това се съхраниха в първоначалния си образ. Това, че преди да се залови с режисурата бе оперен артист, в случая бе голямо предимство. Той знаеше много добре какво трябва да се иска от един оперен изпълнител и какво може да даде той във всеки момент. Да се съобрази с вокалната му форма, с психическото му състояние. С индивидуалността му. Той никога не насилваше артистите — не беше режисьор- диктатор.

      Нашите солисти бяха очаровани от него, вярваха му безрезервно и  резултатите бяха налице. Във всяка от четирите постановки  всеки  от тях даде  максимума на възможностите си, за да се получи един наистина съвременен ансамблов театър от европейски тип.

„Режисьорът на постановката — пише Димитър Узунов в  бележките си, публикувани  в програмата  към „Самсон и Далила“ (1968), излиза от убеждението, че най-добрата постановка е тази, в която режисьорът не се забелязва, че няма само един задължителен път, а има много възможни пътища за художествено произвеждане на една сценична творба...“ И още: „Публиката трябва да вижда всичко, което чува, и да чуе всичко, което вижда! Публиката да „чува“ режисурата и да „вижда“ музиката!“.

     Димитър Узунов беше режисьор- музикант и театрал традиционалист в най-добрия смисъл на това определение. Не обичаше  „модернизирането“, „псевдоосъвременяването“ на  оперите от класиката. Постановките му във Варна, Стара Загора, София и особено тези в Русе, както и ролите му на сцената, ще останат завинаги в историята на българския и световния музикален театър.

       За съжаление, твърде малко са съхранените и издадени негови записи (част от тях документални от триумфалните му гастроли по света!), все още не е написана книга за този велик български певец, няма и документален филм-  портрет на БНТ, няма дори паметна плоча или бюст- паметник, нещо, за което нашето културно министерство би могло да помисли. 

ОТКЪС ОТ КНИГАТА „ДЪРЖАВНА СИГУРНОСТ И БЪЛГАРСКОТО МУЗИКАЛНО ИЗКУСТВО”,  ЗАПИС НА СПОМЕН ОТ ИМЕНИТИЯ АРТИСТ

„В края на един от моите напрегнати сезони във Виенската щатс опера, поради многото ми участия, бях вече с доста уморен глас. Прегледа ме проф. К. един от най- големите ларинголози в Австрия и Европа и заяви, че гласните ми връзки са доста уморени. Нуждаех се от активна почивка и затова през ваканцията заминах за Варна, като се надявах, че слънцето, морето и почивката ще ме излекуват. Обаче само след два дни ми се обади един полковник от ДС, от личната охрана на Тодор Живков, и каза, че на следващия ден ще трябва „обезателно” да пея пред чуждестранна делегация в резиденцията Евксиноград. Отговорих му, че съм много болен и просто не съм в състояние да пея. Тогава той доста рязко ми каза: че на Запад съм можел да пея, а пред другаря Живков съм бил готов да откажа да пея дори веднъж. Опитах се да му обясня, че наистина съм зле с гласа и че болестта не подбира време. И направо ме заплаши: Внимавайте, че може и да не заминете за вашата Австрия. Утре ще ви се обадя отново. Помислете си добре!” И наистина ме се обади. Любезно- заплашителен. Бях принуден да капитулирам. Пях пред Живков и гостите му –изпълних песента на Парашкев Хаджиев „Гроздано моме”. Пях много лошо, мъчително, като човек с много болно гърло. Все пак, аплодираха ме. Доста се разстроих. Но ми оставаха два пълни месеца ваканция, надявах се да се възстановя при тази дълга почивка. Но за зла участ, наскоро преди заминаването ми, ми телефонира същият полковник от ДС с нова, още по- настоятелна молба или по- скоро заповед да пея отново пред друга делегация също в Евксиноград. Опитах се да му обясня, че все още съм много зле с гласа и че цялата ми певческа кариера е застрашена, но другарят отново не ме разбра и се наложи да пея. Другарят Живков щял много да се разсърди! Изпях същата песен на Хаджиев, но още по- зле, мъчително. Дори трудната ария на Радамес от „Аида” не ме беше измъчвала така, както тази семпла песен. Прибрах се във Виена и отидох отново при професора- ларинголог. Надявах се да ме спаси. Но се оказа, че двете ми гласни връзки бяха се възпалили много лошо и че се бе появил опасен, нелечим възел. Не можеше да ме спаси дори една операция при това светило. Така ДС и  Тодор Живков сложиха края на моята дотогава, както твърдеше музикалната критика, блестяща певческа кариера...”

 

Добавете коментар


Защитен код
Обнови

  • НОВА КНИГА

    „Невидимата искра на Възраждането“

    Тази книга описва малко известни и изключително любопитни факти, нишката на разказа често минава граници и прескача в различни държави. Имена, известни ни от чуждата литература и история се оказват в неочаквани връзки с българи и няма никакво съмнение, че всички подеми, случили се в Европа и Азия са резонирали силно и у нас.

     
  • ДИАГНОЗА

    България се изолира културно от Европа и света

    „Държавата и правителството успешно не забелязват болните проблеми, свързани с деградацията на европейските и национални ценности. Патриотизмът е подменен от агресивен и повърхностен национал-популизъм“, категорични са основателите на движение „Реформи в културата“.

     
  • КЛАСИКА

    30-те най-добри книги според французите

    Класацията е на френския вестник “Le Monde” от 2013 г. Литературни експерти са селектирали 200 заглавия, а списъкът с първите сто е формиран след избор на десетки хиляди читатели. Представяме ви първите 30.

     

„Красотата е банално качество у много жени. Същинското очарование идва от вътрешния пламък на личността.”

Димитър Димов, български писател, роден на 25 юни преди 110 години

Анкета

Колко често подарявате книга?

"Пътуване до Хавай" на Хесус дел Серо (ревю)

От същата "серия" е и "Пътуване с татко" (2016) на Анка Мируна Лазареску - отново за бягството отвъд Желязната завеса и за трагичните последици от връщането пак зад нея.

"Смъртта на Сталин" на Армандо Янучи (ревю)

И дано повече хора осъзнаят, че най-верният сателит на Русия - България, се е ръководила единствено по този модел.

"Първичното чувство за невинност" от Дана Григорча (ревю)

Дана Григорча има неоспорим талант да разказва истории, очевидно знае стотици, и то автентични, и ги разказва с носталгия, която българите отлично познаваме. 

„Лора, Яворов и аз” – завръщането в диалога

С изключителна прецизност и уважение към отминалото време и най-вече към личността на Дора, Петър Величков събира и подрежда изгубените частици от един пъзел, който може би никога няма да бъде подреден напълно.

Бунтът на свободния или абсурдите на свободата

Книгата е диагноза и опит за лечение на болести, които се раждат единствено на границата между две епохи.

Не е утопия киното да заеме място в образованието

 „Работя с деца, повечето от които дори не говорят добре български и са функционално неграмотни. И на тези деца аз  изведнъж  им пускам „Първият учебен ден“ на Жак Розие. Това за тях е културен и социален шок", казва учителят Даниел Симеонов,