ОГНЯН СТАМБОЛИЕВ

Руслан Райчев беше роден, както за театъра, така и за концертния подиум. Направи забележителна кариера не само у нас, но и в чужбина, може би единствена по рода си и по мащабите си за български диригент досега. Мисля, че ако се беше родил германец или англичанин щеше да бъде признат наравно с Абадо или Курт Мазур.

Роден е на 5 май 1919, под знака на Телеца в Милано, по време на гастроли на прочутия си баща, тенорът Петър Райчев (1887- 1960), първият наш певец със световна слава. 
Като малък Руслан учи пиано при Карло Лопати и завършва детския и средния отдел на Миланската консерватория „Джузепе Верди”. 14-годишен се завръща в България с родителите си и продължава да учи пиано при проф. Панка Пелишек и проф. Андрей Стоянов. Завършва немското училище в София. През 1944 г. се дипломира във Виенската консерватория, където учи за диригент при проф. Лудвиг Райхвайн и междувременно е частен ученик на прочутия Карл Бьом, тогава главен диригент на Виенската щатс опера. Скоро става и негов асистент. Продължава и уроците си по пиано – вече при последния ученик на Франц Лист Емил фон Зауер. Учи и право, завършва го, но никога не по практикува.
През пролетта на 1944 е назначен за диригент на операта в Кьонингсберг (сега Калининград), но не се задържа за дълго и пристига в София. В Операта му поверяват балета „Бахчисарайски фонтан” на Асафиев, с който започва кариерата му на българска зем. Но скоро напуска София и през 1946 г. заминава за Варна. Там директор и режисьор е баща му. Заедно с него поставя шедьовъра на Сметана „Продадена невеста” и с премиерата й на 10 септември 1947 официално се открива Варненската опера. След като изнася много представления и концерти, се връща в София и става главен диригент на новооснования Държавен музикален театър. На тази сцена работи до 1950 г. като поставя няколко класически оперети на Целер, Калман, Щраус-син, Офенбах. Недоволен от условията за работа в Оперетата, решава да я напусне. От 1951 до 1956 г. оглавява Пловдивския симфоничен оркестър и го превръща във филхармония. По това време това е най-добрият оркестров състав след столичната филхармония. Но, подобно на именития си баща, Руслан Райчев не може да се задържи за дълго на едно място. 
През 1956-1958 г. е вече в Русе. В дунавската ни столица работи за симфоничния оркестър и за Русенската опера. Престоят му, макар и кратък, дава силен тласък на двата състава. Неговите концерти и особено постановката му на „Манон” на Масне с незабравимите Пенка Маринова и Николай Здравков отбелязват връх в историята на тези институти. „Манон” е отличена на преглед на оперните театри, а записът влиза в Златния фонд на БНР. След години се връща като гост, за да постави с успех друга френска опера „Фра Дяволо” на Обер, също с първокласен солистичен състав: Константин Янков, Виолета Шаханова, Ана Ангелова, Иван Добрев. 
След Русе Руслан Райчев отива в Стара Загора. В най-стария музикален театър след столичния, той поставя „Бохеми” и „Бал с маски”. За две години е главен диригент на основания от него симфоничен оркестър на Перник и столичния хор „Гусла”. После отново е в София, в Операта, като междувременно дирижира и много симфонични програми....
През 1968г. когато за първи път е директор на Софийската народна опера, не след дълго се отказва от директорските си задължения и става неин главен диригент, като работи и за първокласната Пловдивска филхармония (днес съкратена от ГЕРБ). Това съвместителство продължава шест творчески сезона, след което 55-годишният маестро заминава за Германия. Западните импресарии го приемат като „дар от небето” (голям диригент с голям репертоар) и веднага го включват в активна професионална дейност – от 1974 до 1979 г., той е вече генерал музикален директор на музикалните състави на цялата провинция Шлезвиг Холщайн. После пак става главен художествен ръководител и главен диригент на… Софийската опера! Опитът му да привлече за системно сътрудничество в нея най-известните български оперни певци от чужбина и да регламентира задграничните гастроли на тези от тях, които са на щат в операта, завършил с грандиозен скандал.
Руслан Райчев е „детрониран” от директорския пост и продължил да работи в операта като диригент. Тогава е поканен да постави музикално операта „Борис Годунов” от Мусоргски в парижката „Гранд опера“ и той приема предложението. В разгара на подготовката на премиерния спектакъл, неочаквано получава от България съобщение, че е определен да дирижира тържествения концерт по случай 50-годишнината на Николай Гяуров, като и двете изяви съвпадали. Благодарение на изключителната си съобразителност и гъвкавост, намира единственото правилно решение за ситуацията – с частен френски самолет, обезпечен от „Гранд опера“ „прелита” до София, за да дирижира концерта на Гяуров и веднага след него „отлита” обратно до Париж, за да осъществи на другия ден премиерата на „Борис Годунов”! От този момент започва голямата му световна кариера. Гастролира редовно в почти цяла Европа, дирижира в Милано (първи и засега единствен български музикант, изявил се там!), Рим, Париж, Лондон, Виена, Москва, Берлин, Стокхолм, Варшава, Прага, Букурещ... А също и по света – Щатите, Канада, Бразилия, Чили, Япония, Австралия, Корея...Дирижира редица звезди на световната опера: Доминго, Френи, Капучили, Карерас, Гяуров, Ричарели, Ското, Брузон...
През целия си творчески път Руслан Райчев работи упорито, неуморно, задълбочено, по немски прецизно. Но темпераментът му, без съмнение бе южен – български, италиански (майка му бе италианка от Милано). Умението му да гради форма, да бъде пределно верен на стила на автора, да работи упорито и всеотдайно с певците и оркестъра , да прави истински, вълнуващ музикален театър го нареждат сред големите световни диригенти на нашето време. Той спи само по 4-5 часа, репетира с певците и съставите през целия ден, вечерта дирижира спектакъл или концерт, редовно прави записи за БНР, БНТ, Балкантон и чужди фирми – част от тях биват отличени с авторитетни награди. Поддържа един обширен оперен репертоар. Трудно е да се отделят най-големите му успехи. Всички те са плод на един забележителен синтез между неговата емоционалност и неговия интелект. И все пак, бих отделил: „Отело”, „Набуко”, „Дон Карлос”, „Аида”, „Кармен”, „Манон”, „Фра Дяволо”, „Война и мир”. Работи изключително резултатно с певците, защото разбира от пеене и е роден театрал. Авторитетът му като музикант е огромен и въпреки трудния му характер, е ценен и уважаван от всички. 
В годините след войната до 1989, когато българската държава създаваше условия за култура и изкуство на високо ниво, Руслан Райчев и Асен Найденов бяха двамата стожери на българската музикална култура.
Мястото му сега е празно. Днес българските музикални театри и оркестри (доколкото останаха след разрушителните „реформи”) се нуждаят от втори Руслан Райчев и дано скоро да се появи такъв, защото скоро ще останем без оркестри, диригенти и инструменталисти...

Добавете коментар


Защитен код
Обнови

  • НОВА КНИГА

    „Невидимата искра на Възраждането“

    Тази книга описва малко известни и изключително любопитни факти, нишката на разказа често минава граници и прескача в различни държави. Имена, известни ни от чуждата литература и история се оказват в неочаквани връзки с българи и няма никакво съмнение, че всички подеми, случили се в Европа и Азия са резонирали силно и у нас.

     
  • ДИАГНОЗА

    България се изолира културно от Европа и света

    „Държавата и правителството успешно не забелязват болните проблеми, свързани с деградацията на европейските и национални ценности. Патриотизмът е подменен от агресивен и повърхностен национал-популизъм“, категорични са основателите на движение „Реформи в културата“.

     
  • КЛАСИКА

    30-те най-добри книги според французите

    Класацията е на френския вестник “Le Monde” от 2013 г. Литературни експерти са селектирали 200 заглавия, а списъкът с първите сто е формиран след избор на десетки хиляди читатели. Представяме ви първите 30.

     

„Красотата е банално качество у много жени. Същинското очарование идва от вътрешния пламък на личността.”

Димитър Димов, български писател, роден на 25 юни преди 110 години

Анкета

Колко често подарявате книга?

"Пътуване до Хавай" на Хесус дел Серо (ревю)

От същата "серия" е и "Пътуване с татко" (2016) на Анка Мируна Лазареску - отново за бягството отвъд Желязната завеса и за трагичните последици от връщането пак зад нея.

"Смъртта на Сталин" на Армандо Янучи (ревю)

И дано повече хора осъзнаят, че най-верният сателит на Русия - България, се е ръководила единствено по този модел.

"Първичното чувство за невинност" от Дана Григорча (ревю)

Дана Григорча има неоспорим талант да разказва истории, очевидно знае стотици, и то автентични, и ги разказва с носталгия, която българите отлично познаваме. 

„Лора, Яворов и аз” – завръщането в диалога

С изключителна прецизност и уважение към отминалото време и най-вече към личността на Дора, Петър Величков събира и подрежда изгубените частици от един пъзел, който може би никога няма да бъде подреден напълно.

Бунтът на свободния или абсурдите на свободата

Книгата е диагноза и опит за лечение на болести, които се раждат единствено на границата между две епохи.

Не е утопия киното да заеме място в образованието

 „Работя с деца, повечето от които дори не говорят добре български и са функционално неграмотни. И на тези деца аз  изведнъж  им пускам „Първият учебен ден“ на Жак Розие. Това за тях е културен и социален шок", казва учителят Даниел Симеонов,