ОГНЯН СТАМБОЛИЕВ

Роза Попова (1879-1949) е „тотален театрал“, актриса- новатор с огромен репертоарен диапазон, режисьор, театрален директор и менажер, театрален преводач, публицист. Името й не бива да бъде забравено, защото тя стои редом до Адриана Будевска, Васил Кирков, Сава Огнянов, Кръстю Сарафов, Теодорина Стойчева, Николай Масалитинов — първите, градителите на професионалния български драматичен театър.

Забързани в делника, преследвани от лишените от чувство за мярка и стил днешни медии, ние рядко се сещаме за тези велики творци. А Роза Попова е наистина такава. Истинска „народна артистка“, макар и без звание и държавни награди. Вече забравена от старите и почти неизвестна за младите. А животът й е бурен, изпълнен с триумфи и превратности, с много труд и вълнения. На 20 януари 1903 г. безнадеждно влюбеният в нея поет Тодор Богданов решава да я убие и след това да убие и себе си, но за щастие, тя оцелява, въпреки тежката огнестрелна рана.

Като дете, дванайсетгодишна, попада на спектакъл на пътуващата италианска трупа на Масини в Пловдив. Когато завесата на театър „Люксембург“ се вдига за Вердиевата „Травиата“, малката Роза е като хипнотизирана. Този нов и непознат свят е за нея като вълшебна приказка... „В тази лятна нощ в Пловдив аз като че ли узрях, пише тя в мемоарната си книга „Моят път” и на сутринта се почувствах вече голямо момиче...”

На следващата година родителите я завеждат на „Иванко” от Васил Друмев. Образът на Мария я разтърсва и тя решава твърдо: „ На всяка цена ще стана артистка!” Като ученичка в гимназията чете извънредно много, образова се, посещава разни кръжоци, общува със студенти, журналисти, артисти, художници и писатели. Петнайсетгодишна среща известния по онова време писател и артист Стоян Попов (по-късно ще се прочуе като детския писател Чичо Стоян), който търси млада актриса за своята пътуваща трупа.

Стройната й фигура, одухотвореното й лице, богатият й дълбок глас, яркият й темперамент – всичко това го впечатлява силно. Цели три години младата гимназистка Роза упорито се готви за сцената, чете поезия, проза и драматургия, рецитира, сериозно изучава руски и немски, занимава се с музика. През 1897, едва навършила осемнайсет, е вече на сцената. Въпреки съпротивата на родителите й, пристава на Стоян Попов, двамата сключват брак и тръгват с пътуващия театър „Зора” на артиста Борис Пожаров.

Първата й роля е главна, обемна, сложна за една толкова млада, при това начинаеща актриса – Лукреция в „Лукреция Борджия” на Виктор Юго. Успехът е направо сензационен. Само за година става популярна в цялата страна, навсякъде я посрещат като истинска звезда! Необикновеният талант на младата Роза Попова не остава извън полезрението на столичните театрали и тя твърде скоро е поканена във водещия наш театър „Сълза и смях” (предшественик на Народния – днес жертва на нелепата, разрушителна  реформа на ГЕРБ!).

Но в София Роза Попова ще отиде по-късно. Първо решава, че й липсват необходимото образование и подготовка и започва да учи при забележителния театрален педагог Константин Сапунов. Според него тя притежава „рядък трагически талант”. И наистина това се потвърждава твърде скоро. Белградските театрали, които непрекъснато я канят и настояват да остане в Сърбия (тогава културните връзки между двете балкански страни са много по-тесни, отколкото днес!), я определят като „балканската Сара Бернар” и „нашата неповторима Ружица” от Бранислав Нушич. Младата актриса започва да се превъплъщава гениално в най- трудните драматични образи: Медея, Електра, Сафо, Антигона, Клитемнестра, Луиза Милер, Миледи Милфорд, Амалия, Мария Стюарт, Хеда Габлер, Маргарита Готие, Монна Ванна, Лукреция Борджия, Нора, Елена Андреевна. При това е едва на двайсет и пет! Истинско чудо в света на театъра е толкова млада актриса да носи този тежък, сложен  репертоар, който обикновено изпълняват опитни, зрели актриси с дълъг стаж на сцената. При това да играе почти всяка вечер, да пътува всеки ден!

Скоро театър „Зора” приема нейното име „Роза Попова” и това е истинска сензация в културния живот на България – театър да се нарече на името на една действаща актриса! И така: цели двайсет и четири сезона Роза Попова има свой театър.  Истинско щастие за един артист! Създава го по свой облик и стил като държи особено на репертоара. Той е основан предимно върху голямата световна класика (с превес към античния театър, северните автори, френската литература и немския романтизъм) има и образци от българската драматургия. Самата тя превежда и поставя за първи път у нас редица заглавия от модерната немска, австрийска и скандинавска драматургия. Следва стриктно текста и стилистиката на автора, не префасонира и изкривява класиката, което днес у нас е повсеместно често отблъсква публиката. В спомените си пише: „За да измениш облика на един театър, да отговориш на новите жажди и търсения на зрителя, трябва да почнеш първо от репертоара, но никога да не правиш отстъпки пред лошия вкус...” Сред „хитовите спектакли” тогава безспорно най- значимият е „Куклен дом” на Хенрик Ибсен с нейната ненадмината Нора, призната дори от съперничката й, великата Адриана Будевска. И както пише Камен Зидаров, който е имал щастието да я гледа: 

„Роза Попова взема тази пиеса не само защото чувства и разбира, че тази роля е за нейните сили, а защото в лайтмотива на „Нора” е включена и разкрита съдбата на жената в съвременното общество. По този начин Роза Попова разбива тясно естетическите рамки за ролята на театъра с обществените и с етическите проблеми, вълнуващи обществото. Затова в сцената с Тарантелата тя до такава степен разкъсва своите нерви и разпалва своя огнен темперамент, че изтръпнали – зрителите очакват всеки момент „да падне в пропастта”, мъртва, както се казва...”

Роза Попова не играе много в София – притеснява я завистта на колегите й, смутени от необикновената мощ на таланта й. Години наред тя работи за големите театри в страната: Русе, Пловдив, Плевен, Бургас. Изключителен е приносът й като директор, режисьор, театрален преводач и първа актриса. Тя е един от градителите на театралното дело в България. Дори само заради това трябва да я запомним, освен, че е била голяма актриса. Гастролирала е нееднократно в Югославия, където е обявена за „звезда”, отива до Виена, за да учи при великия Йозеф Кайнц, но той я върнал обратно, защото счел, че е толкова даровита и подготвена, че просто нямало защо повече да учи!

През 1926 година отбелязват тържествено нейния творчески юбилей. Тогава е само на 47 години, в разцвета на силите си. Слиза твърде рано от сцената, умира на 11 април 1949 в бедност, забравена от всички, както обикновено става у нас и днес с много артисти.

Гео Милев, който освен голям поет и преводач, навремето е бил и забележителен театрален критик, пише: „Малко артисти е родила нашата България досега, а още по- малко артистки. Драматическата актриса е твърде голяма рядкост във всички театри по света. У нас е имало досега само две, но бих казал, че и това не е малко – прекрасните Роза Попова и Адриана Будевска...”

 

ЕДИН ЛЮБОПИТЕН МОМЕНТ ОТ ЖИВОТА НА ВЕЛИКАТА БЪЛГАРСКА АКТРИСА 

 „През април  1926  година от Сопот пристига в Карлово (където в момента играе театър „Роза Попова”) група граждани да помоли актрисата да почете и техния град. Трогната от молбата на депутацията, Роза Попова веднага се отзовава да почете западналото историческо градче. Отива в Сопот, родното място на любимия й Вазов, и обявява безплатно представление за всички. Но какво се случва там?

Не виждали друг път професионален театър, някои местни бабички влизат в читалищния салон с хурки и къдели. Салонът е препълва с нетърпелива, развълнувана публика. Завесата се вдига. И Роза Попова пристъпва към сцената. Когато се появява, тя се спира и не смее да направи и крачка напред... Целият под е посипан с рози! Пълна тишина!

Бабичките слагат тихо хурките до себе си и я гледат като замаяни. Роза пристъпва, силно развълнувана, но градушка от розови цветове я обсипва отвред. Когато салонът най-сетне се укротява и притихва, стиховете на великия австрийски поет Грилпарцер започват да се леят с магическо очарование от малката читалищна сцена на възрожденския Сопот. Роза Попова, тази велика българка, ще сподели по-късно, че никога не била играла тъй прочувствено, с такъв трепет и дълбок драматизъм ролята на поетесата Сафо, както в Сопот, града на великия Вазов, в сърцето на този райски кът от България, Розовата долина...”

 

 

 

Коментари  

+2 #1 Nadezhda Dragneva 13-04-2019 13:47
Много добра информация, много нужна, навременна. Г-н О. Стамболиев винаги е бил голям пропагандатор и радетел за водещото място на духовното у човека , у българина днес.
Цитиране
  • НОВА КНИГА

    „Невидимата искра на Възраждането“

    Тази книга описва малко известни и изключително любопитни факти, нишката на разказа често минава граници и прескача в различни държави. Имена, известни ни от чуждата литература и история се оказват в неочаквани връзки с българи и няма никакво съмнение, че всички подеми, случили се в Европа и Азия са резонирали силно и у нас.

     
  • ДИАГНОЗА

    България се изолира културно от Европа и света

    „Държавата и правителството успешно не забелязват болните проблеми, свързани с деградацията на европейските и национални ценности. Патриотизмът е подменен от агресивен и повърхностен национал-популизъм“, категорични са основателите на движение „Реформи в културата“.

     
  • КЛАСИКА

    30-те най-добри книги според французите

    Класацията е на френския вестник “Le Monde” от 2013 г. Литературни експерти са селектирали 200 заглавия, а списъкът с първите сто е формиран след избор на десетки хиляди читатели. Представяме ви първите 30.

     

„Надявам се, че хората ме възприемат като актьор. Никога не съм искал да бъда филмова звезда.”

Ал Пачино, американски актьор, роден на 25 април преди 79 години

Анкета

Да остане ли статуята на Борисов със светещите очи?

"Пътуване до Хавай" на Хесус дел Серо (ревю)

От същата "серия" е и "Пътуване с татко" (2016) на Анка Мируна Лазареску - отново за бягството отвъд Желязната завеса и за трагичните последици от връщането пак зад нея.

"Смъртта на Сталин" на Армандо Янучи (ревю)

И дано повече хора осъзнаят, че най-верният сателит на Русия - България, се е ръководила единствено по този модел.

"Първичното чувство за невинност" от Дана Григорча (ревю)

Дана Григорча има неоспорим талант да разказва истории, очевидно знае стотици, и то автентични, и ги разказва с носталгия, която българите отлично познаваме. 

„Снимка с Юки“ успява да избута тревожността от душата

„Снимка с Юки“ е повече филм-разсъждение за не/възможността на преодоляване на собствените си граници и влизане в територията на другия, филм за доверието. 

Светлината, казах!*

 

 

 

Стефан Мавродиев участва не само като актьор, но и с личната си позиция.

Един УЮТен филм на Камен Донев

Истината е, че отдавна не бях гледал български филм с такъв хомогенен ансамбъл – независимо дали става дума за главна роля – Валентин Танев, Стефка Янорова, Албена Колева, Захари Бахаров, за сочен поддържащ персонаж – Бойка Велкова, Николай Сотиров,Николай Урумов, Патриция Пъндева.