ОГНЯН СТАМБОЛИЕВ

Роза Попова (1879-1949) е „тотален театрал“, актриса- новатор с огромен репертоарен диапазон, режисьор, театрален директор и менажер, театрален преводач, публицист. Името й не бива да бъде забравено, защото тя стои редом до Адриана Будевска, Васил Кирков, Сава Огнянов, Кръстю Сарафов, Теодорина Стойчева, Николай Масалитинов — първите, градителите на професионалния български драматичен театър.

Забързани в делника, преследвани от лишените от чувство за мярка и стил днешни медии, ние рядко се сещаме за тези велики творци. А Роза Попова е наистина такава. Истинска „народна артистка“, макар и без звание и държавни награди. Вече забравена от старите и почти неизвестна за младите. А животът й е бурен, изпълнен с триумфи и превратности, с много труд и вълнения. На 20 януари 1903 г. безнадеждно влюбеният в нея поет Тодор Богданов решава да я убие и след това да убие и себе си, но за щастие, тя оцелява, въпреки тежката огнестрелна рана.

Като дете, дванайсетгодишна, попада на спектакъл на пътуващата италианска трупа на Масини в Пловдив. Когато завесата на театър „Люксембург“ се вдига за Вердиевата „Травиата“, малката Роза е като хипнотизирана. Този нов и непознат свят е за нея като вълшебна приказка... „В тази лятна нощ в Пловдив аз като че ли узрях, пише тя в мемоарната си книга „Моят път” и на сутринта се почувствах вече голямо момиче...”

На следващата година родителите я завеждат на „Иванко” от Васил Друмев. Образът на Мария я разтърсва и тя решава твърдо: „ На всяка цена ще стана артистка!” Като ученичка в гимназията чете извънредно много, образова се, посещава разни кръжоци, общува със студенти, журналисти, артисти, художници и писатели. Петнайсетгодишна среща известния по онова време писател и артист Стоян Попов (по-късно ще се прочуе като детския писател Чичо Стоян), който търси млада актриса за своята пътуваща трупа.

Стройната й фигура, одухотвореното й лице, богатият й дълбок глас, яркият й темперамент – всичко това го впечатлява силно. Цели три години младата гимназистка Роза упорито се готви за сцената, чете поезия, проза и драматургия, рецитира, сериозно изучава руски и немски, занимава се с музика. През 1897, едва навършила осемнайсет, е вече на сцената. Въпреки съпротивата на родителите й, пристава на Стоян Попов, двамата сключват брак и тръгват с пътуващия театър „Зора” на артиста Борис Пожаров.

Първата й роля е главна, обемна, сложна за една толкова млада, при това начинаеща актриса – Лукреция в „Лукреция Борджия” на Виктор Юго. Успехът е направо сензационен. Само за година става популярна в цялата страна, навсякъде я посрещат като истинска звезда! Необикновеният талант на младата Роза Попова не остава извън полезрението на столичните театрали и тя твърде скоро е поканена във водещия наш театър „Сълза и смях” (предшественик на Народния – днес жертва на нелепата, разрушителна  реформа на ГЕРБ!).

Но в София Роза Попова ще отиде по-късно. Първо решава, че й липсват необходимото образование и подготовка и започва да учи при забележителния театрален педагог Константин Сапунов. Според него тя притежава „рядък трагически талант”. И наистина това се потвърждава твърде скоро. Белградските театрали, които непрекъснато я канят и настояват да остане в Сърбия (тогава културните връзки между двете балкански страни са много по-тесни, отколкото днес!), я определят като „балканската Сара Бернар” и „нашата неповторима Ружица” от Бранислав Нушич. Младата актриса започва да се превъплъщава гениално в най- трудните драматични образи: Медея, Електра, Сафо, Антигона, Клитемнестра, Луиза Милер, Миледи Милфорд, Амалия, Мария Стюарт, Хеда Габлер, Маргарита Готие, Монна Ванна, Лукреция Борджия, Нора, Елена Андреевна. При това е едва на двайсет и пет! Истинско чудо в света на театъра е толкова млада актриса да носи този тежък, сложен  репертоар, който обикновено изпълняват опитни, зрели актриси с дълъг стаж на сцената. При това да играе почти всяка вечер, да пътува всеки ден!

Скоро театър „Зора” приема нейното име „Роза Попова” и това е истинска сензация в културния живот на България – театър да се нарече на името на една действаща актриса! И така: цели двайсет и четири сезона Роза Попова има свой театър.  Истинско щастие за един артист! Създава го по свой облик и стил като държи особено на репертоара. Той е основан предимно върху голямата световна класика (с превес към античния театър, северните автори, френската литература и немския романтизъм) има и образци от българската драматургия. Самата тя превежда и поставя за първи път у нас редица заглавия от модерната немска, австрийска и скандинавска драматургия. Следва стриктно текста и стилистиката на автора, не префасонира и изкривява класиката, което днес у нас е повсеместно често отблъсква публиката. В спомените си пише: „За да измениш облика на един театър, да отговориш на новите жажди и търсения на зрителя, трябва да почнеш първо от репертоара, но никога да не правиш отстъпки пред лошия вкус...” Сред „хитовите спектакли” тогава безспорно най- значимият е „Куклен дом” на Хенрик Ибсен с нейната ненадмината Нора, призната дори от съперничката й, великата Адриана Будевска. И както пише Камен Зидаров, който е имал щастието да я гледа: 

„Роза Попова взема тази пиеса не само защото чувства и разбира, че тази роля е за нейните сили, а защото в лайтмотива на „Нора” е включена и разкрита съдбата на жената в съвременното общество. По този начин Роза Попова разбива тясно естетическите рамки за ролята на театъра с обществените и с етическите проблеми, вълнуващи обществото. Затова в сцената с Тарантелата тя до такава степен разкъсва своите нерви и разпалва своя огнен темперамент, че изтръпнали – зрителите очакват всеки момент „да падне в пропастта”, мъртва, както се казва...”

Роза Попова не играе много в София – притеснява я завистта на колегите й, смутени от необикновената мощ на таланта й. Години наред тя работи за големите театри в страната: Русе, Пловдив, Плевен, Бургас. Изключителен е приносът й като директор, режисьор, театрален преводач и първа актриса. Тя е един от градителите на театралното дело в България. Дори само заради това трябва да я запомним, освен, че е била голяма актриса. Гастролирала е нееднократно в Югославия, където е обявена за „звезда”, отива до Виена, за да учи при великия Йозеф Кайнц, но той я върнал обратно, защото счел, че е толкова даровита и подготвена, че просто нямало защо повече да учи!

През 1926 година отбелязват тържествено нейния творчески юбилей. Тогава е само на 47 години, в разцвета на силите си. Слиза твърде рано от сцената, умира на 11 април 1949 в бедност, забравена от всички, както обикновено става у нас и днес с много артисти.

Гео Милев, който освен голям поет и преводач, навремето е бил и забележителен театрален критик, пише: „Малко артисти е родила нашата България досега, а още по- малко артистки. Драматическата актриса е твърде голяма рядкост във всички театри по света. У нас е имало досега само две, но бих казал, че и това не е малко – прекрасните Роза Попова и Адриана Будевска...”

 

ЕДИН ЛЮБОПИТЕН МОМЕНТ ОТ ЖИВОТА НА ВЕЛИКАТА БЪЛГАРСКА АКТРИСА 

 „През април  1926  година от Сопот пристига в Карлово (където в момента играе театър „Роза Попова”) група граждани да помоли актрисата да почете и техния град. Трогната от молбата на депутацията, Роза Попова веднага се отзовава да почете западналото историческо градче. Отива в Сопот, родното място на любимия й Вазов, и обявява безплатно представление за всички. Но какво се случва там?

Не виждали друг път професионален театър, някои местни бабички влизат в читалищния салон с хурки и къдели. Салонът е препълва с нетърпелива, развълнувана публика. Завесата се вдига. И Роза Попова пристъпва към сцената. Когато се появява, тя се спира и не смее да направи и крачка напред... Целият под е посипан с рози! Пълна тишина!

Бабичките слагат тихо хурките до себе си и я гледат като замаяни. Роза пристъпва, силно развълнувана, но градушка от розови цветове я обсипва отвред. Когато салонът най-сетне се укротява и притихва, стиховете на великия австрийски поет Грилпарцер започват да се леят с магическо очарование от малката читалищна сцена на възрожденския Сопот. Роза Попова, тази велика българка, ще сподели по-късно, че никога не била играла тъй прочувствено, с такъв трепет и дълбок драматизъм ролята на поетесата Сафо, както в Сопот, града на великия Вазов, в сърцето на този райски кът от България, Розовата долина...”

 

 

 

Коментари  

+2 #1 Nadezhda Dragneva 13-04-2019 13:47
Много добра информация, много нужна, навременна. Г-н О. Стамболиев винаги е бил голям пропагандатор и радетел за водещото място на духовното у човека , у българина днес.
Цитиране
  • НОВА КНИГА

    „Невидимата искра на Възраждането“

    Тази книга описва малко известни и изключително любопитни факти, нишката на разказа често минава граници и прескача в различни държави. Имена, известни ни от чуждата литература и история се оказват в неочаквани връзки с българи и няма никакво съмнение, че всички подеми, случили се в Европа и Азия са резонирали силно и у нас.

     
  • ДИАГНОЗА

    България се изолира културно от Европа и света

    „Държавата и правителството успешно не забелязват болните проблеми, свързани с деградацията на европейските и национални ценности. Патриотизмът е подменен от агресивен и повърхностен национал-популизъм“, категорични са основателите на движение „Реформи в културата“.

     
  • КЛАСИКА

    30-те най-добри книги според французите

    Класацията е на френския вестник “Le Monde” от 2013 г. Литературни експерти са селектирали 200 заглавия, а списъкът с първите сто е формиран след избор на десетки хиляди читатели. Представяме ви първите 30.

     

„По-добре хората да бъдат гладни и свободни, отколкото сити и с окови.“

Пърл Бък, американска писателка, родена на 26 юни преди 127 години

Анкета

Колко често подарявате книга?

"Пътуване до Хавай" на Хесус дел Серо (ревю)

От същата "серия" е и "Пътуване с татко" (2016) на Анка Мируна Лазареску - отново за бягството отвъд Желязната завеса и за трагичните последици от връщането пак зад нея.

"Смъртта на Сталин" на Армандо Янучи (ревю)

И дано повече хора осъзнаят, че най-верният сателит на Русия - България, се е ръководила единствено по този модел.

"Първичното чувство за невинност" от Дана Григорча (ревю)

Дана Григорча има неоспорим талант да разказва истории, очевидно знае стотици, и то автентични, и ги разказва с носталгия, която българите отлично познаваме. 

„Лора, Яворов и аз” – завръщането в диалога

С изключителна прецизност и уважение към отминалото време и най-вече към личността на Дора, Петър Величков събира и подрежда изгубените частици от един пъзел, който може би никога няма да бъде подреден напълно.

Бунтът на свободния или абсурдите на свободата

Книгата е диагноза и опит за лечение на болести, които се раждат единствено на границата между две епохи.

Не е утопия киното да заеме място в образованието

 „Работя с деца, повечето от които дори не говорят добре български и са функционално неграмотни. И на тези деца аз  изведнъж  им пускам „Първият учебен ден“ на Жак Розие. Това за тях е културен и социален шок", казва учителят Даниел Симеонов,