Мария Бохачек
  (1931 – 1999)  -  дългогодишната  недостижима прима на Варненската опера, а преди това и на Русенската опера, беше певица от европейска величина. Днес изпълнителите от нейния мащаб не остават у нас, още по-малко в провинцията, докато преди 1989 г. театрите ни в страната се радваха на изпълнители от ранга на Кирил Кръстев, Николай Здравков, Пенка Коева, Алексей Милковски, Валя Александрова, Пенка Маринова, Пенка Дилова, Тодор Бонев, Тодор Костов, Стефан Циганчев, Михаил Зидаров, Лиляна Анастасова, Виолета Шаханова, Аврам Андреев, Михаил Мартинов и още редица други от Русе, Варна, Пловдив и Стара Загора, способни да украсят с необикновената си певческа дарба и най- големите световни сцени. Но трябва да подчертаем, че тогава у нас имаше и условия  за развитието на това изкуство, и сериозно отношение на държавата и обществеността към него. Не съществуваше и разрушителната реформа „ОФД”, натрапена  ни от правителството на Костов,  а след нея и “реформата” на Борисов- Рашидов с т.н. „делегирани бюджети”, която досъсипаха българските музикални институти и доведе и до  ликвидирането на филхармониите на  Пловдив, Русе, Варна, Плевен и Бургас. Едно огромно, непростимо  престъпление към българската култура и духовност!

---

 

ОГНЯН СТАМБОЛИЕВ

Родена е под  артистичния знак на Везните -  през 1931 г. в дунавското пристанищно градче Оряхово и е от чешки произход. През 1953 г. завършва  с отличие Държавната музикална академия  в София, в класа на чешката възпитаничка Людмила Прокопова и веднага е приета за редовна артистка в Русенската опера, където пее до 1961 година. 

Дебютира в ролята на Неда от „Палячо” на Леонкавало, поставена от режисьора Христо  Попов и  опитният и надарен за опера  диригент Любен Пинтев. По това време вече утвърдена  прима в театъра е младата лиричка  Пенка Маринова, но трупата се нуждае  и от хубав, по-плътен, по-драматичен  сопранов глас, защото репертоарът непрекъснато се разширява и обогатява с нови класически и съвременни заглавия, сред които трудни и мащабни като: „Аида”, „Джоконда”, „Мазепа”, „Момичето от Запад”, „Дон Карлос”. А Русенската опера е първата, която ги поставя след Софийската. Русенските меломани  приема  дебютантката изключително сърдечно – първото й излизане на сцена  почти съвпада  с това на младия  и изключително талантлив лиричен тенор Николай Здравков, представил се много успешно в „Тоска”. Скоро двамата ще  пеят заедно в тази опера и тя ще остане за дълго в  репертоара им у нас и по световните сцени. Следващата голяма партия на Мария Бохачек е на Сантуца от „Селска чест” на Маскани. В нея рядко красивият й, тембрист спинтов, с определено драматични оттенъци, сопран звучи  пълноценно и пределно изразително във всеки пасаж от неголямата, но достатъчно трудна партия. Темпераменната й игра тук се обуславя, както  пише композиторът Димитър Сагаев :”... от едно  много силно вътрешно чувство – сила, страст, омраза, страдание !”

За  осемте  години в Русе младата Мария Бохачек подготвя и изнася 10 големи централни роли, в които почти  няма съпернички – освен споменатите вече, още: Аида, Джоконда, Леонора („Трубадур”), Мария (”Мазепа”), Татяна, Мини (”Момичето от Златния Запад”).  

Ето какво пише за последната от тях – по повод участието й в  Прегледа на оперните театри у нас през 1959 г в София. проф. Константин Карапетров: „ Измежду солистите-певци на първо място трябва да бъде посочена Мария Бохачек, чиито ценни гласови данни, изявяващи се при почти безпогрешна гласова постановка, блесна в ролята на Мини от „Момичето от Запад” на Пучини с цялото си богатство.  Абсолютната вокална сигурност, включително и пределните височини, голямата музикалност и прочувствено изпълнение позволиха на Бохачек да създаде верен и убедителен образ на Мини”.

    През следващата година Министерството на културата решават да я изпратят на едногодишна специализация в Италия при прочутия  вокален педагог  Луиджи Ричи, при когото е учил и  великият Борис Христов. Но за да замине на Запад е трябвало разрешение от всесилната ДС.  Колега завистник от състава, ухажвал безуспешно младата красавица, я наклеветява, че била от „буржоазно семейство и говорела против властта”.  Попитан от органите за нейната благонадеждност, известен диригент, чието име пред уважението на изключителния му талант и заслуги към българската музикална култура, сега няма да спомена, съобщава, че Мария Бохачек била споделила, че няма да се завърне от Италия. Така че ДС решава да не я пусне. Следват разследвания, проучвания, нови доноси. За щастие, във Второто управление на ДС се намират и някои разумни служители, които преценяват, след като проучват биографията и поведението на артистката, че не и имала „вражески прояви и критики към властта”, та накрая й било разрешено да замине. 

В групата наши млади певци, изпратени тогава в Италия (Рим и Милано) е и младият, темпераментен и изключително надарен тенор от Варна Георги Костов. Срещата на Мария с него в Рим е „любов от пръв поглед”. След специализацията двамата се завръщат в България, сключват брак и постъпват във Варненската опера, на която отдават изцяло младостта, силите и таланта си. Мария Бохачек почина през 1999 година, а Тодор Костов през 2009. 

Повече от две десетилетия  съпружеската двойка Бохачек - Костов са абсолютните  господари на сцената в крайморския град. Мария повтаря част от русенските си роли и прибавя към  повече от двайсетина нови  главно от класическия  репертоар: Верди, Белини, Пучини, Джордано, Бизе, Чайковски, Бородин, Рихард Щраус, Панчо Владигеров. Тя е първата, бих казал и досега ненадмината, българска Норма през 1972, първата  Ариадна от „Ариадна от Наксос” на Рихард Щраус (1975) - и за двете си превъплъщения  бе изключително високо оценена от критиката и публиката. Силни са изявите й в: „Княз Игор”, „Манон Леско”, „Андре Шение”, „Аида”, „Дама Пика”, „Цар Калоян”, „Бас с маски”, „Отело”, „Бохеми”, „Набуко”, „Силата на съдбата”.  Голям беше броят на спектаклите й в тези опери. По  40-50 и дори по 100 представления  за всяка от тези свръхтрудни сопранови роли. Само в „Трубадур” тя  излезе повече от 160 пъти! И винаги   безупречна  в певческо, музикално и сценично отношение. Една истинска белкантова певица, за която  не съществуваха тайни в пеенето, със солидна школа, без никакви проблеми, способна да изрази с богатия си и рядко красив сопран и най- деликатните душевни състояния на своите героини.  Способна дори само с помощта на гласа си да  прехвърли още в първите минути след появата си на сцената мост към публиката, да я грабне, трогне, развълнува. 

      С повечето от коронните си  партии, и особено с „Тоска”, „Аида”,  „Отело”, „Трубадур”, „Селска чест” тя гостува с голям успех на редица сцени в Европа, обикновено със съпруга си Тодор Костов, който  също се утвърждава като  вокалист от голям мащаб. И двамата имат възможност да  работят на по-голяма сцена, но остават верни на Варна – за добро или за зло. Всъщност, такава е съдбата, както подчертах по- горе,  на няколко поколения надарени наши певци от провинцията. Днес, техни млади колеги с много по-скромни качества не искат да работят дори в  Националната опера, а камо ли в Русе, Варна и Пловдив и учили недоучили, почти без опит на сцената бързат да спечелят пари и слава на Запад, но се случва, че немалко от тях са принудени да работят там  като хористи...

     Мария Бохачек беше наистина явление от европейски мащаб, с висока стойност за българското оперно изкуство в силните му десетилетия от втората половина на миналия век, когато в България имаше истински професионални ансамблови оперни театър. И  може да се съжалява, че „Балкантон” не удостои Мария Бохачек със самостоятелна рецитална плоча, че рядко  красивият й сопран почти не звучи по Националното ни радио, за което почти няма други певици освен Гена Димитрова и Кабаиванска, че за  тази изключителна белкантова певица, дала  живота и таланта си за оперна България,  днес почти не се пише и говори. Но ние, българите, сме така устроени, да славим само онези от нас, които са в чужбина...

Добавете коментар


Защитен код
Обнови

  • ПАРОДИЯ

    "Жив е все още"

    На една страна евро банкноти,

    на друга метнал пищов злодеят

    и там, на пода, дамски кюлоти

    издайно в мрака едва белеят.

  • КЛАСАЦИЯ

    10-те най-добри филма на XXI век, които вече са класика

    BBC Culture не приемат тезата за тоталната филмова суша и се допитват до 177 кинокритици от различни страни кои са 10-те заглавия, създадени от 2000 г. до днес, които ще останат в киноисторията.

     
  • В ТЪРСЕНЕ НА ИСТИНАТА

    „Невидимата искра на Възраждането“

    Тази книга описва малко известни и изключително любопитни факти, нишката на разказа често минава граници и прескача в различни държави. Имена, известни ни от чуждата литература и история се оказват в неочаквани връзки с българи и няма никакво съмнение, че всички подеми, случили се в Европа и Азия са резонирали силно и у нас.

     
  • БЕЗПОДОБНИЯ

    „Масонската ложа и братството на Левски”

    Делото и животът  на Апостола на българската свободата винаги са будили интерес. 

     
  • КЛАСИКА

    30-те най-добри книги според французите

    Класацията е на френския вестник “Le Monde” от 2013 г. Литературни експерти са селектирали 200 заглавия, а списъкът с първите сто е формиран след избор на десетки хиляди читатели. Представяме ви първите 30.

     

„Осмивай този, който заслужава, но не от свое, от обществено гледище.”

Райко Алексиев, художник, карикатурист и фейлетонист, роден 7 март преди 128 години

Анкета

"Туитър" наруши ли свободата на словото, като блокира Тръмп?

Да - 65%
Не - 35%
Не мога да преценя - 0%

„Толкин” на Дом Карукоски (ревю)

 

Пиршество за почитателите на английското кино.

"Пътуване до Хавай" на Хесус дел Серо (ревю)

От същата "серия" е и "Пътуване с татко" (2016) на Анка Мируна Лазареску - отново за бягството отвъд Желязната завеса и за трагичните последици от връщането пак зад нея.

"Смъртта на Сталин" на Армандо Янучи (ревю)

И дано повече хора осъзнаят, че най-верният сателит на Русия - България, се е ръководила единствено по този модел.

"Борат 2" – феминистка приказка

 

 

Най-очевидният, но съвсем не единствен прочит е, че филмът е политическа сатира.

За опашката, кандидат-президента и вечната ни орис

 

 

Опашката“ (2021) е писан седем години. Замислен и реализиран е преди пандемията и звучи като дистопия.

За новините по света и хората

 

Филмът „Новини от света“ е немислим без Том Ханкс, който, остарявайки, става все по-добър, а неговите персонажи вече се изпипват филигранно и детайлно като за световно изложение.