ОГНЯН СТАМБОЛИЕВ

Може определено да се каже, че оперната певица Елена Николай бе от световна величина. Името й ще остане в аналите на певческото изкуство непосредствено до имената на нейните съвременници: Калас, Тебалди, Дел Монако Тито Гоби и Борис Христов, на които бе равностойна партньорка на първата музикална сцена в света, Миланската Скала.

Удивителен е пътят на момичето от пазарджишкото село Церово до първите оперни театри в света. Достоен е за биографичен игрален филм, каквито се правят в други държави, но не и у нас.

Ето накратко и този стремителен път. Ражда се на 24 януари 1905 г. в бедно, но будно семейство, където музиката е на почит. Пее от дете. Родена е с голям и красив, природно поставен глас. Прогимназия учи в Панагюрище, а гимназия в Американския колеж в Самоков. Като ученичка е „звездата” на училищните хорове и оперетки. След това започва да взема уроци учи при основоположника на нашата вокална школа Иван Вулпе. Не я приемат в консерваторията поради...”немузикалност”. Огорчена и обидена, през 1928 заминава за Америка, при своя брат емигрант. Работи като продавачка и мизерства. Пести пари, за да замине в Италия, родината на операта. През 1929 г. се явява на конкурс в консерваторията „Верди” в Милано. Местата са само три – за един сопран, един тенор и едно мецосопрано. Явяват се повече от 70 кандидати, а тя спечелва първото място. Ето и оценката на журито:

- велоиколепен мецосопранов глас;

- безспорна музикалност;

- ярък театрален темперамент;

- красива сценична фигура и изразително лице.

С тези четири кратки фрази можем да определим дарбата на Елена Николай. Дарба, както се казва от Природата или от Бога. Всъщност, тогава тя все още носи кръщелното си име, Стоянка Николова. Учи упорито, живее бедно – веднъж остава без пари и храна за цели десет дни! Завършва и се дипломира с отличие през 1933 г. като ученичка на прочутия маестро Винченцо Пинторио. През същата година прави своя дебют, при това с една от най-тежките и големи мецосопранови роли, Азучена от Вердиевия „Трубадур”. Това става на сцената на малкото градче Сало (по онова време в Италия оперни представления са се изнасяли дори в селата). 

Един ден импресариото Марио Канела, с когото започва работа, решава, че младата и никому неизвестна българка не може да излезе с това неефектно и трудно запомнящо се име - Стоянка Николова. Погледът му случайно попада върху афиш с името на тореадор, който се казва Николай. Решението му е моментално: „Елена Николай!”, възкликва той и тя го приема. С него тя остава до края на живота си (1993 г.), но никога не забравя, че е българка и се гордее с това.

През следващата 1934 г. в Кремона се организира фестивал в чест на композитора Амилкаре Понкиели. В неговите опери „Джоконда” и „Блудният син”, под диригентството на именития Тулио Серафин, тя изпълнява главните мецосопранови партии с толкова голям успех, че е приета като „чудото на фестивала”. Следва покана за втория по значение италиански театър, Сан Карло, Неапол. Там младата българка направо триумфира пред една твърде сдържана и консервативна публика. Представя се като Азучена, играе още в „Кавалерът на розата” от Рихард Щраус и „Борис Годунов” на Мусоргски. Става редовна солистка на тази елитна трупа, следват покани за гастроли из цяла Италия. Скоро идва и назначението в Ла Скала. Започва да работи с водещите диригенти и режисьори, да партнира на звездите на италианската сцена. А това са: Аурелиано Пертиле, Бенеамино Джили, Танкреди Пазеро, Чезаре Сиепи, Тито Гоби, Магда Оливиеро, Джакомо Лаури- Волпи, Мария Каниля и нашия блестящ тенор Тодор Мазаров. Цели три десетилетия Елена Николай е на върха. Редовна солистка на Скалата, постоянен гост на големите италиански театри (Торино, Венеция, Рим, Палермо, Парма, Генуа, Флоренция), на повечето европейски сцени, а също и в двете Америки. До 1949 година тя изнася с огромен успех 20 централни мецосопранови роли на миланска сцена, сред които: Еболи, Сантуца, Адалджиза, Улрика, Амнерис, Изолда, Далила, Шарлота, Орфей, Клитемнестра. През 1951 г. след скандал с италианския музикален критик Франко Абиати е наказана от дирекцията на Скалата с изключване от солистичния състав за три години. За добро или за зло?! През този период Елена Николай започва интензивна гастролна дейност из Европа, Северна и Южна Америка. Пътува много и жъне успехи в Чикаго, Далас, Ню Орлийн, Метрополитън, Лос Анджелиз, Сан Франциско, Мексико Сити, Монреал,Рио де Жанейро, Буенос Айрес, Хавана, Сантяго де Чили, Канада, Колумбия, Венесуела... През 1954 г. се завръща като кралица в Скалата. Представя се отново като Амнерис от „Аида” и Еболи от „Дон Карлос”, после като Далила от операта на Сен- Санс и Шарлота от „Вертер” на Масне, пее в „Електра” на Рихард Щраус, излиза на сцената заедно с великите Калас, Тебалди, Дел Монако, Ди Стефано, Карло Бергонци, Борис Христов, Чезаре Сиепи,Тандреди Пазеро. 

Призната е за най-добрият мецосопран на своето време. И има защо. Изключителният си по обем (близо три октави) и красота глас, тя владее майсторски, съвършено. Това е един много топъл и благороден мецосопран от рядко срещано качество. (Всъщност, истинските мецосопранови гласове като нейния по принцип са рядкост.)  Низините й са дълбоки, благородни, центърът мощен, широк, височините бляскави, полетни, способни и за високо построени партии. Техниката й е белкантова, безупречна, позволява й да преодолява всяка партитура с лекота. Позволява й да се движи в един обширен репертоарен диапазон от Монтеверди, Вивалди и Глук, през Доницети, Белини, Верди, до Вагнер, Рихард Щраус, Респиги, Мусоргски. Ролите си изгражда мащабно, но и с тънки психологически нюанси, с верен усет към стила и драматургията на творбата. Музикант, интерпретатор от най- висока класа! При това гласът й е не само с много красив, с благороден и мек тембър, също и пробивен, но и удивително фоногеничен, удобен за качествени записи. Записите й потвърждават това. За щастие, Елена Николай има немалко прекрасни записи, три от тях са изключителни – на оперите „Селска чест”, „Дон Карлос” и „Лоенгрин” (сред тях и една рецитална плоча на „Балкантон”), които са съхранили голямото й изкуство за поколенията. В света на операта нерядко записите бързо остаряват, не само заради бурното развитие на техниката, но и заради интерпретациите. Но може се каже определено, че макар и реализирани преди 7-8 десетилетия, записите на Елена Николай звучат великолепно, а интерпретациите й са наистина еталонни и не са остарели, напротив, по-добри са от тези на редица днес световно признати певци. А и нейният уникален, мащабен глас е без аналог днес.

Българската публика не можа да се срещне на живо с голямото изкуство на Борис Христов, обявен за „невъзвращенец” от предишната власт, но за щастие се докосна до Елена Николай. Първото й гостуване на софийска сцена е през 1942 г. с ролите на Азучена и Амнерис, през 1943 г. тя изнася благотворителен концерт и радиоконцерт „на живо” (както е било тогава). След войната е поканена от властите през 1956 и 1961 година. Отново е Азучена и Амнерис в Софийската опера, а с оркестрите на филхармониите на София, Пловдив, Русе и Варна изнася концерти с избрани класически арии от своя обширен репертоар.

Другите ни срещи с тази велика българска бяха...в киното. През 60-те и началото на 70-те години тя се снима в 6 италиански кинопродукции, главно комедии под режисурата на прочутия Виторио Де Сика, заедно с актьори като Алберто Сорди и Силвана Мангано. И може да се каже, че и в киното – вече като характерна, комедийна актриса - бе също така убедителна и интересна както и в операта.

Похвална е идеята на общината в Панагюрище да организира международен певчески конкурс на нейното име. Той досега има няколко издания и вече набира сили и авторитет. 

Добавете коментар


Защитен код
Обнови

  • БЕЛЕЗНИЦИ

    Седем години затвор за две страници текст

    В знак на солидарност с журналистката и редакторка в "Радио Свобода", обвинена в тероризъм, Светлана Прокопиева много руски медии днес препечатаха този текст.

     
  • НОВА КНИГА

    „Невидимата искра на Възраждането“

    Тази книга описва малко известни и изключително любопитни факти, нишката на разказа често минава граници и прескача в различни държави. Имена, известни ни от чуждата литература и история се оказват в неочаквани връзки с българи и няма никакво съмнение, че всички подеми, случили се в Европа и Азия са резонирали силно и у нас.

     
  • КЛАСИКА

    30-те най-добри книги според французите

    Класацията е на френския вестник “Le Monde” от 2013 г. Литературни експерти са селектирали 200 заглавия, а списъкът с първите сто е формиран след избор на десетки хиляди читатели. Представяме ви първите 30.

     

„Ние сме за света все още една неизвестна кинотеритория. Тепърва трябва да пробиваме - нямаме унгарския, полския, чешкия или немския опит от миналото.”

Никола Рударов, български актьор и режисьор, роден на 6 декември преди 92 години.

Анкета

Готови ли сте да направите нещо безвъзмездно за обществото?

„Толкин” на Дом Карукоски (ревю)

 

Пиршество за почитателите на английското кино.

"Пътуване до Хавай" на Хесус дел Серо (ревю)

От същата "серия" е и "Пътуване с татко" (2016) на Анка Мируна Лазареску - отново за бягството отвъд Желязната завеса и за трагичните последици от връщането пак зад нея.

"Смъртта на Сталин" на Армандо Янучи (ревю)

И дано повече хора осъзнаят, че най-верният сателит на Русия - България, се е ръководила единствено по този модел.

Когато автор и преводач стоят един до друг

За преводаческото изкуство на Огнян Стамболиев.

Днес компетентността не се възнаграждава, а дори се наказва

"Психология на глупостта" под редакцията на Жан-Франсоа Мармион.

"Страх ме е да си помисля, че колкото по-глупави ставаме като общество, толкова по-глупави хора ще ни управляват." - Николай Слатински

За „Ирландецът“ и дон Робърт Де Ниро

Това е опус магнум за Скорсезе, най-доброто, което може да предложи в момента.