"Дойче веле"

Христо Явашев е на 21 години, когато му се удава възможност да избяга от България - съзира шанса си по време на престой в Прага, където гостува на свои роднини.

"Именно там реших, че никога повече няма да се върна в тъпата България. Казах си: Прага е много по-близо до Запада и затова трябва да направя всичко възможно, за да остана тук. По онова време не бях единственият: стотици хиляди бягаха на запад след събитята в Унгария през 1956 година", разказва творецът в интервю за германското списание "Цайт".

Така Кристо остава в Прага - само с временно разрешение за престой и без никакви пари. Издържа се, рисувайки портрети. Един ден случайно се запознава с група лекари, които му разказват, че също се готвят за бягство. Кристо се сближава с тях и всички заедно решават да подкупят един митничар, който успява да ги скрие в пломбиран вагон на товарен влак. През цялото време бегълците се страхуват, че митничарят може да ги издаде. Във вагона не смеят да отронят и дума, защото отвън чуват ясно разговорите на граничарите и лая на техните кучета. Чак когато преминават границата с Австрия, бегълците започват да тропат по вратите на вагона. Във Виена Кристо търси помощ при стар приятел на баща си. И я получава.

"Знам какво е да си бежанец"

Тази история, разказана от самия Кристо в интервюто за "Цайт", звучи свръхактуално и днес, когато хиляди хора рискуват живота си в търсене на сигурност и по-добър живот.

"Знам какво е да си бежанец - самият аз съм бягал през поля и гори", казва Кристо и споделя, че майка му също е бежанка - бяга от Солун малко преди избухването на Първата световна война. А дядо му, македонски революционер, е екзекутиран от турците по време на Балканските войни през 1912-1913 г.

По-нататък Кристо разказва, че дълго време не владее никакви други езици, освен български и руски. "Просто нямах време да изучавам чужди езици - трябваше да мия чинии и да работя по автомивки, за да се издържам", спомня си творецът, който днес се радва на световна известност.

В интервюто за "Цайт" Кристо се самоопределя като решителен човек, който преследва целите си докрай - без никакви компромиси и отстъпки. "Не обичам половинчатите неща. Такъв бях като млад, такъв си и останах". На въпрос кое събитие е оставило най-траен отпечатък в живота му, Кристо отговаря така: "Смъртта на моята съпруга Жан-Клод си остава най-тежкият момент в живота ми. Тя беше за мен човекът, който няма как да бъде заменен", споделя Кристо.

"Нещото, което никой не може да ми отнеме"

Кристо продължава да твори и след смъртта на Жан-Клод, с която разработва повечето си творчески проекти. Последната му арт-инсталация - "Плаващите кейове" - привлече миналата година над 1 милион посетители. Но други негови проекти, като например "Над реката" в американския щат Колорадо, така и не бяха осъществени.

"Работих цели 20 години над този проект, инвестирах 15 милиона долара лични средства - и въпреки това реших да се откажа. Просто в един момент загубих интерес. Ето това аз наричам свобода - да вземеш определено решение, без да си длъжен да се оправдаваш или да даваш обяснения", казва Кристо.

В края на интервюто за "Цайт" творецът разказва, че е живял в много страни по света, като цели 16 години е бил без гражданство:

"През всичките тези години бях безотечественик. Но не гражданството - идентичността прави човека. А моята идентичност е Кристо. Това е нещото, което никой не може да ми отнеме".

Добавете коментар


Защитен код
Обнови

„Аз не съм испанец, не съм италианец, не съм французин. Аз съм чужденец навсякъде, а защо ме канеха за роли на германски офицери, руски поети, нюйоркски евреи.“

Омар Шариф, египетски актьор, роден на 10 април преди 89 години

Анкета

Гледате ли културни събития онлайн?

„Толкин” на Дом Карукоски (ревю)

 

Пиршество за почитателите на английското кино.

"Пътуване до Хавай" на Хесус дел Серо (ревю)

От същата "серия" е и "Пътуване с татко" (2016) на Анка Мируна Лазареску - отново за бягството отвъд Желязната завеса и за трагичните последици от връщането пак зад нея.

"Смъртта на Сталин" на Армандо Янучи (ревю)

И дано повече хора осъзнаят, че най-верният сателит на Русия - България, се е ръководила единствено по този модел.

Антъни Хопкинс и Оливия Колмън правят „Бащата” неповторимо преживяване

 

Филмът  получи 6 номинации за „Оскар“, между които за главна мъжка и поддържаща женска роля.

"Борат 2" – феминистка приказка

 

 

Най-очевидният, но съвсем не единствен прочит е, че филмът е политическа сатира.

За опашката, кандидат-президента и вечната ни орис

 

 

Опашката“ (2021) е писан седем години. Замислен и реализиран е преди пандемията и звучи като дистопия.