БОРИСЛАВ ГЪРДЕВ
Захари Карабашлиев отново изненадва. След повестта „Жажда“ предлага на вниманието ни роман, амбициозен и свръх актуален, различен от това, което сме очаквали , но все така много добър.
„Опашката“ (2021) е писан седем години. Замислен и реализиран е преди пандемията и звучи като дистопия, но, когато го четеш в условия на изолация и обществени ограничения, съвсем не се възприема като горчива сатира на бъдещето, а като съвсем ясна и нагледна плашеща ни реалност.
Карабашлиев се бори с каверзния въпрос, измъчвал дълго Бодрияр – „Заличаването на Бог ни изправи срещу реалността.
Срещу какво ще ни изправи заличаването на действителността?“ Амбицията му е да създаде философски вглъбен роман с послания, извлечени от трудовете на Платон, Хана Аренд, Карл Попър, Албер Камю, Джордж Оруел и Джорджо Агамбен.
Такова е желанието, друг въпрос е на какво ниво е самата реализация.
Личното ми мнение е, че там, където авторът търси значими обобщения и изводи за обществото и светът, който обитаваме е резоньорски точен и сух, докато стихията му е в умелото и завладяващо пресъздаване абсурдите на делника ни, на катаклизмите и стълкновенията, които тресат родината ни и самите нас.
Доста хазартно, но и мотивирано Карабашлиев залага на два акцента, които движат повествованието, избягвайки вече „варненската връзка“ и превръщайки го в софийско - космополитно.
Опашката, с която се сдобива неочаквано Невена, бъдещата съпруга на писателя Павел Панев, кандидат-президент на републиката и неприличното предложение за най-високия държавен пост, който алтер егото на писателя получава от приятелката му Патриция и генерала в сянка Статев.
Невена е едновременно очарователна, красива, амбициозна – шеф е на дирекция „Сигурност и отбрана“ в Страсбург със задача да предотвратява всякакви конфликти в Европа, единственият истински обичащ Панев човек в романа, оказала се с израстък, който я прави РАЗЛИЧНА в нашето консервативно котловинно общество и сериозно препятствие за кампанията на нейния бъдещ съпруг.
Хрумката с опашката е интересна и забавна, напомняща за русалките, които с песните си са привличали екипажите в морето, но проблемът е, че чак на финала Карабашлиев допуска, че не само Невена, но и други ЖЕНИ са с опашки в България – жертва на вирус или мутация.
Находката не е доразвита в дълбочина, вероятно и защото се експонира в разгара на старта на президентската кампания, но наистина може да се съжалява за недостатъчно плътното разкриване на този феномен.
Колкото до президентската институция и кампания у нас веднага се сетих за романа на Леа Коен от 2012 г. „Кандидат-президента“.
В него писателката – бивш дипломат разгръща своя версия на съдбата на държавния ни глава в зората на демокрацията ни, позовавайки се на опита и знанията си от надпреварата от зимата на 1992 г., когато на 22 януари д-р Желев получи пълен петгодишен мандат за управление.
Карабашлиев използва формулата „Какво би станало, ако…“, залагайки повече на фикцията и тревожещите го сериозни въпроси.
За компромиса например, при който известен аполитичен писател е впримчен в мръсна политическа игра, уж с предизвестен успешен край.
Панев на шега се съгласява да стане НОВИЯ избраник на кукловодите в сянка, да бъде и свежо лице, и партийно необвързан, и разчитащ на подкрепата на младите и протестиращите „маски“, начело с Денис Данев срещу статуквото в условия на глобална икономическа, политическа и здравна криза и същевременно да се съгласи да предизвика извънредно и военно положение, чрез които на базата на назначеното от него служебно правителство плавно и сигурно да въведе диктатурата в България.
Много лесно и същевременно до болка познато би било развитието на повествованието в тази посока, при което закономерно накрая държавният глава ще осъзнае какви гафове е допуснал, които, вероятно, биха коствали поста и живота му.
Захари Карабашлиев избира друг подход, при който обаче също липсва хепи енд.
Първоначално Невена става „косвена жертва“ при акцията по отстраняването на опашката й, а след това и самият кандидат-президент доброволно приема саможертвата да бъде прострелян показно от охранителя на Статев Ангел в мига на своя триумф, на естрадата и пред тълпата, заела плътно центъра на София до паметника на царя Освободител Александър II.
Това е неговото изкупление пред фенове, избиратели и народ.
Той, несистемният играч, допуснал да бъде манипулиран от тайните господари на страната, все пак намира сили да разруши сценария и да не се впише в проект, водещ България към еднолична власт и война.
Така и Павел, и Невена се оказват поредните жертви на прехода ни и на онази прословута операция, при която гущерът изяжда опашката си, за да се запази статуквото.
От „Опашката“ не лъха оптимизъм или ведра надежда. Романът е в унисон с мрачното настроение, обхванало всички нас в условията на продължаваща пандемия и несвършваща криза на доверие към управниците ни.
Има страници – разговорът на Павел с директора на Националния театър Александър за поредните министерски смени, които звучат с поразяваща суифтовска сила. Картината на подмолните и задкулисни политически игри е пресъздадена с впечатляваща точност и сила, нравите и страстите около протестите и съответното им медийно отразяване също са разкрити вещо и увлекателно.
Над всички обаче властват образите на Невена, Павел и Статев. Неизбежната триада, но не и Света Троица – избраният интелектуалец – наивник, неговата спътница – предвидима жертва и ветеранът, раздаващ картите на властта, загинал след свирепа схватка с Павел като истински злодей.
Написан вдъхновено и атрактивно, „Опашката“ е един наистина различен за автора си, но много силен роман, от какъвто българската проза отдавна имаше нужда.
"Опашката", 2021, роман, изд."Сиела", 390 стр., ред.Веселина Седларска
