ОГНЯН СТАМБОЛИЕВ

През 1992 г., в зората на все още неузрялата ни демокрация, поетът Марин Георгиев дръзна да напише своя скандален роман разследване „Третият разстрел” (част 1, издаден 1993 г.), с който по безспорен начин осветли и демитологизира „явлението Вапцаров”, превърнат от комунистическия режим в нещо като икона. Сериозен, без съмнение, приносен труд,  успешен синтез между документи от Държавния архив, спомени на съвременници, препратки към книги и публикации в печата и, разбира се, задълбочени анализи и коментари на личността на поета Вапцаров. 

С това той си навлече гнева на немалко фанатизирани апологети на стария режим, сред които, за съжаление, и някои известни писатели.  Да се надяваме, че скоро ще излезе и втората част (продължението) на тази забележителна книга на Марин Георгиев,  оказал се първопроходец в тази област – търсенето на Истината в историята на българската литература. В нея той вероятно ще представи и своята оценка за Вапцаровата лирика, освободена от идеологическите наслоения, която наши критици възвеличиха и определиха като „световно явление”?!

Втората подобна, макар и доста различна, книга на същия автор, „Звезден пратеник” (изд. „Литературен форум” и изд. „Нов златорог”– 2016)  е посветена на едно от големите и все още недостатъчно оценени и признати имена в съвременната българска поезия, Николай Кънчев (1936 – 2007).

Особена като строеж, тя е, бих казал  многожанров синтез между собствени стихове,  литературно- критически анализи, спомени, откъси от дневник, писма, интервюта, записи на разговори, дори снимки от личния архив – бих казал нещо наистина ново в  днешната ни книжнина. Макар и късно – 31.12.2020, прочетох я на един дъх, не само защото имах шанса да познавам Николай Кънчев и харесвах този ярък и странен поет, а също и блестящ преводач на френскоезична поезия. Впечатли ме преди всичко откровеността на автора, неговата пределна честност и страст към Истината. Това, което е и в основата на „Третият разстрел”. Паралел между двамата поети не е нужно да правя. Първият, като съвсем млад е писал приятна, макар и повлияна от чужди образци, лирика, но в единствената му книга „Моторни песни” като че ли има повече лозунги и декларации, стигащи директно до призива: „Съюз със СССР!”, отколкото истинска, голяма поезия. 

Макар че някои го поставиха до Лорка! Докато вторият, Николай Кънчев, макар и още недостатъчно познат и популярен, е наистина силен, многопластов творец от европейска величина. Бих казал, достоен за „Нобел”.  Ако, разбира се България беше по-голяма страна. Метафизична, необичайна, понякога мистично медитативна поезия  - странна, на моменти язвителна, с особени метафори, парадоксални сравнения, неочаквани, шокиращи обрати. Която те кара да мислиш, да виждаш по друг, по-дълбок и ясен начин нещата. При един доста оригинален, неповторим изказ, особен слог, който не съм срещал никъде другаде. И колко е прав Марин Георгиев в точните си и задълбочени оценки за тази поезия. Ето една от тях: „Стихът или поетиката на Николай Кънчев, са толкова неповторими, че се самозаключват. Те нямат нужда от патент, от защитата на закона, за да са неприкосновена собственост. Не могат да бъдат репродуцирани. Те могат да имат само един автор – Него! И когато Него го няма – няма и стила, няма такава поетика, тоест, не може да бъде възпроизведен...” 

И авторът ни представя немалко примери от тази забележителна лирика на поета-философ, разглеждайки я и в контекста на традициите на българската литература чрез съпоставки с най-ярките ни поети допреди него – Яворов, Пенчо Славейков, Дебелянов, Далчев, Геров, чиито мотиви Кънчев доразвива и решава по своему.

Интересни са и наблюденията му върху тази поетика, върху тези „образи – символи”, показвайки Николай Кънчев като поет, който упорито търси Познанието, убеден, че именно то ще даде отговор на екзистенциалните въпроси, които го вълнуват като всеки голям творец. В този смисъл неговата лирика се родее с тази на големия румънски и световен поет Никита Станеску (1933 – 1983), когото имах щастието да представя у нас. Съпоставени с човешкото съзнание и битие, поетическите изображения на света, сътворени от Николай Кънчев, са плод на едно силно въображение и едно непрекъснато търсещо Аз.

Марин Георгиев, като близък на поета и издател на негови книги, ни представя не само тази забележителна поезия, развитието му като поет, но и творческия му път, както и личния му живот, интересния, бих казал, особен, дори на моменти труден характер. И всичко това на фона на средата, в която Николай Кънчев живя и твори. Пътят му в литературата  съвсем не беше лек предвид средата, казионния Съюз на писателите,  т.н. „Априлски поети”, председателите - лакеи на режима, начело с вездесъщия, неискрен Левчев, цензурираните от държавата издателства и  медии. Но Кънчев беше свободен дух, който не се вписа в тази среда и до края на дните си живя, като независим и горд творец и човек.

Авторът пише с голямо уважение и възторг към своя приятел и колега. А  у нас това се случва рядко – един поет да цени и уважава така високо свой колега по перо. Да не му завижда!  Като верен на Истината, той не спестява редица неудобни моменти и факти. Всъщност, пътят и съдбата на Николай Кънчев са част от пътят и съдбата и на българската поезия от края на 50-те години до 2007, когато той напусна този грешен свят. Затова и тази силна и честна книга на Марин Георгиев може да се приеме като ценен документ за епохата  (написана е много интересно, с богат език, изключително четивно!) и както книгата му за Вапцаров, убеден съм, ще остане и ще се чете и след години.

Две книги, които не бяха оценени подобаващо от появата им до днес, но са продължители на най-доброто от биографичната и мемоарна традиция на Захарий Стоянов, която всички хвалят, но избягват да прилагат.

Тук някъде ще е и причината ,,Третият разстрел“ да е високо оценен, и то своевременно, не тук, а от български интелектуалци в чужбина: Германия, Унгария, Австрия, Израел, Великобритания, САЩ…

 

Добавете коментар


Защитен код
Обнови

  • ПОЗИЦИЯ

    Галин Стоев, режисьор: Живеем в мек вариант на "Коза ностра"

     

    "Ако продължи отглеждането на тази робска стратегия за оцеляване, може би след 100 години тази нация няма да съществува", коментира още Стоев.

     
  • В ТЪРСЕНЕ НА ИСТИНАТА

    „Невидимата искра на Възраждането“

    Тази книга описва малко известни и изключително любопитни факти, нишката на разказа често минава граници и прескача в различни държави. Имена, известни ни от чуждата литература и история се оказват в неочаквани връзки с българи и няма никакво съмнение, че всички подеми, случили се в Европа и Азия са резонирали силно и у нас.

     
  • БЕЗПОДОБНИЯ

    „Масонската ложа и братството на Левски”

    Делото и животът  на Апостола на българската свободата винаги са будили интерес. 

     
  • КЛАСИКА

    30-те най-добри книги според французите

    Класацията е на френския вестник “Le Monde” от 2013 г. Литературни експерти са селектирали 200 заглавия, а списъкът с първите сто е формиран след избор на десетки хиляди читатели. Представяме ви първите 30.

     

„Три неща е трудно да спреш да вършиш, веднъж започнал:

-  да ядеш нещо вкусно

-  да беседваш с приятел, върнал се от поход

-  да се чешеш там, където те сърби”

Козма Прутков, руски измислен писател, роден на 11 април преди 218 години

Анкета

Гледате ли културни събития онлайн?

„Толкин” на Дом Карукоски (ревю)

 

Пиршество за почитателите на английското кино.

"Пътуване до Хавай" на Хесус дел Серо (ревю)

От същата "серия" е и "Пътуване с татко" (2016) на Анка Мируна Лазареску - отново за бягството отвъд Желязната завеса и за трагичните последици от връщането пак зад нея.

"Смъртта на Сталин" на Армандо Янучи (ревю)

И дано повече хора осъзнаят, че най-верният сателит на Русия - България, се е ръководила единствено по този модел.

Антъни Хопкинс и Оливия Колмън правят „Бащата” неповторимо преживяване

 

Филмът  получи 6 номинации за „Оскар“, между които за главна мъжка и поддържаща женска роля.

"Борат 2" – феминистка приказка

 

 

Най-очевидният, но съвсем не единствен прочит е, че филмът е политическа сатира.

За опашката, кандидат-президента и вечната ни орис

 

 

Опашката“ (2021) е писан седем години. Замислен и реализиран е преди пандемията и звучи като дистопия.