БОРИСЛАВ ГЪРДЕВ

„Глиненият цар“ е сред най-големите изненади в нашия литературен пейзаж през 2020 г.

Великолепно написан лапидарен роман, победител в десетото издание на конкурса за роман „Развитие“, носител на литературната награда за дебют „Перото“ и номиниран за европейската литературна награда „Димитър Димов“.

За дебютна книга това е повече от добър, бих казал, е направо отличен резултат.

Само гадая дали авторът Добромир Байчев първо е писал сценарий, който при перспективата да остане нереализиран е превърнал в книга.

Романът е много кинематографичен и пластичен, написан е стегнато и ефектно, без нито една излишна дума, с познаване същността на епохата – късния зловещ сталинизъм и хрушчовото затопляне, с умело фабулиране, отличен диалог, добре конструиран сюжет и майсторски изваяни образи.

И С ОНЕЗИ , ХАРАКТКЕРНИ ЗА ГОЛЕМИЯ ТАЛАНТ ДРЕБНИ ДЕТАЙЛИ, КОИТО ПРАВЯТ ВПЕЧАТЛЕНИЕ НА ВСЕКИ ЕРУДИРАН ЧИТАТЕЛ.

В „Глиненият цар“ това са умело и мотивирано пласираните и повтарящи се природни картини от Белене и остров „Персин“, създаващи необходимата атмосфера на повествованието – корабчето, което пори реката между румънския и българския бряг, монотонния робски изкопен труд на дигата, ятата комари, нападащи лагерниците, постоянният проливен дъжд, просмукващ почва, сгради, дрехи и човешки съдби.

Романът е написан от талантлив и амбициозен автор.

Много е дръзко, но добре пласирано, е вкарването на познатия сюжет от „Шахматна новела“ на Стефан Цвайг в разказа като нашенска сполучлива реплика.

Авторът, 44 годишен, родом от Лясковец, ако и да си изкарва прехраната като сценарист на такива нееднозначно възприети от аудиторията тв предавания като „Господари на ефира“, „Пълна лудница“, „Комиците“, „Голата истина“, „Спортна треска“, е запален киноман, познаващ много добре големите образци на родното ни и световно кино, които използва с вещина в „Глиненият цар“.

Той възкресява лагерната тема, която бе позабравена, но има много сериозни постижения в литературата – „Белене“( 1999) на Стефан Бочев и „Тихият бял Дунав“ (2005) на Атанас Липчев и киното ни – „Изпепеляване“ (2004) на Станимир Трифонов.

А обичащите ярките кинообразци веднага ще си припомнят постоянно валящия дъжд от „Вратата „Рашомон“ (1950) на Куросава, лагерната атмосфера от „Цар Плъх“ (1965) на Брайън Форбс по  Джеймс Клавел и благородният жест на съветския офицер от „Катин“ (2007) на Анджей Вайда.

Трима са основните герои в романа – майор Лазов, комендантът на концлагера, доктор Димо Айранов и съветският полковник от НКГБ Андрей ЕгоровичТархов.

Ако използваме библейската символика, Доктора, символ на най-ценните и устойчиви качества на родната интелигенция, завършил медицина в Мюнхен, се оказва между двама разбойници.

Колко си приличат и как диаметрално се различават българският майор и руският полковник, уж винтчета в една и съща репресивна система, съвършени убийци и насилници, стражи на новия тоталитарен строй, юмруци на управляващата партия, а все пак оказали се продукт на близки, но и несъпоставими  условия.

При съпоставката нашият комендант категорично губи.

Той е завършен представител на системата на насилие и жестокост, изпълнителен и страхлив, но същевременно груб, елементарен, първичен, с ограничен кръгозор, не съобразяващ се с връхлитащите го обстоятелства и изисквания на времето.

Той е закономерно унизен и подигран от съветския полковник, оказал се човек на честта и достойнството, готов, заради своеволието на майора да го накаже със смъртна присъда, което пък ни подсказва на едно художествено ниво, че малкият наемен престъпник си остава такъв докрая, с ограничен хоризонт и никакви интелектуални увлечения.

Тархов е бивш юношески шампион по шахмат, играе добре, интересува се от новостите в тази древна игра, знае кой е актуалният световен шампион – Михаил Ботвиник.

Нещо повече чрез съветския културен аташе Аркадий Фоменко организира в софийската телеграфо-пощенска станция № 10знаменитият двубой между Айранов и Ботвиник, реализиран  по телеграфа и завършил наравно!

Не знам защо, но докато четях тези изпълнени с жесток вътрешен драматизъм страници, в които Айранов, отчаяно търси резервен ход за реми още на двадесетия ход, се сетих за „Съдбата на човека“ (1956) на Шолохов и за двубоя на Андрей Соколов  с лагеркоменданта Мюлер.

Атмосферата и напрежението бяха същите, а това е огромен комплимент за автор като Добромир Бойчев.

След знаменития шахматен дуел – вероятно най – величавото ни тогавашно спортно събитие, за което ние никога не сме знаели, ми бе пределно ясно, че Тархов готви сюрприз за Доктора.

Очаквах интервенция от съветското посолство спрямо Червенков и предсрочното освобождаване от Белене.

Щеше да е ефектно, но и неправдоподобно.

Байчев избира по-възможният и работещ вариант – съветският полковник да осигури пари, швейцарски паспорт и дрехи за нашия герой и да му помогне през Югославия да емигрира в Западна Европа.

Благородно, завладяващо и възможно.

Като Достоевски и Байчев вярва в благородните начинания, търси човека и в най-големия злодей, който може да претърпи нравствена еволюция, да помогне на ближния си, дори с цената на собственото си разжалване и страдание.

Затова и финалът с получената от Айранов пощенска картичка в подмосковската дача на Тархов звучи като оптимистичен завършек на една мрачна, зловеща и кървава история, в която се оказва, че човек може да надвие фатума и да запази достойнството си, колкото и невъзможно тежко да изглежда това.

Точно краят на романа подсказва потенциала, който притежава Байчев.

След успеха на „Глиненият цар“, а аз четох нейното второ, редактирано издание, с натрупания опит и читателски резонанс, преборил в себе си синдрома на неофита, е нормално да очакваме от него и други, не по-малко интересни, увлекателно написани и смислени негови книги.

 

Добромир Байчев, „Глиненият цар“, 2020, роман, второ издание, изд.“Сиела“

 

Добавете коментар


Защитен код
Обнови

  • ПАРОДИЯ

    "Жив е все още"

    На една страна евро банкноти,

    на друга метнал пищов злодеят

    и там, на пода, дамски кюлоти

    издайно в мрака едва белеят.

  • В ТЪРСЕНЕ НА ИСТИНАТА

    „Невидимата искра на Възраждането“

    Тази книга описва малко известни и изключително любопитни факти, нишката на разказа често минава граници и прескача в различни държави. Имена, известни ни от чуждата литература и история се оказват в неочаквани връзки с българи и няма никакво съмнение, че всички подеми, случили се в Европа и Азия са резонирали силно и у нас.

     
  • КЛАСИКА

    30-те най-добри книги според французите

    Класацията е на френския вестник “Le Monde” от 2013 г. Литературни експерти са селектирали 200 заглавия, а списъкът с първите сто е формиран след избор на десетки хиляди читатели. Представяме ви първите 30.

     
  • ГЕНИЙ

    Що за човек е бил Бетовен?

    Какъв е бил като човек? Защо оглушава и как композира след това? И коя е жената, станала известна като неговата "безсмъртна любима"? Разказваме за великия композитор по повод годишнината от рождението му.

  • ЮБИЛЕЙ

    Препускай, индианецо!

     Гойко Митич на 80.

     

    За нас той беше идол, пример за подражание, олицетворение на Доброто, вечният смел и благороден индиански вожд, готов да воюва със злото в Америка в името на справедливостта и човешката хармония.

     

„По-добре е да се изкачваш, отколкото да слизаш, дори ако си паднал няколко пъти.“

Антонио Бандерас, испански актьор, роден на 10 август преди 60 години

Анкета

Ще купувате ли повече книги, като падне ДДС?

Да - 41.7%
Не - 33.3%
Зависи - ако намалят цените - 16.7%

„Толкин” на Дом Карукоски (ревю)

 

Пиршество за почитателите на английското кино.

"Пътуване до Хавай" на Хесус дел Серо (ревю)

От същата "серия" е и "Пътуване с татко" (2016) на Анка Мируна Лазареску - отново за бягството отвъд Желязната завеса и за трагичните последици от връщането пак зад нея.

"Смъртта на Сталин" на Армандо Янучи (ревю)

И дано повече хора осъзнаят, че най-верният сателит на Русия - България, се е ръководила единствено по този модел.

Дори и да сме от глина, трябва да съхраним човешкото в себе си

 

Като Достоевски и Добромир Байчев вярва в благородните начинания, търси човека и в най-големия злодей.

"Мисия „Грейхаунд“ не е на нивото на „Спасяването на редник Райън“ и „Подводницата"

 

Ако го нямаше Том Ханкс, продукцията просто щеше да бъде съвсем друга, с коренно различно звучене.

За Дизела и неговата предпоследна крачка

 

Историята на Кирил Николов нагледно доказва в какво се превръщат мечтите, ако ги преследваш упорито и последователно.