БОРИСЛАВ ГЪРДЕВ

„Глиненият цар“ е сред най-големите изненади в нашия литературен пейзаж през 2020 г.

Великолепно написан лапидарен роман, победител в десетото издание на конкурса за роман „Развитие“, носител на литературната награда за дебют „Перото“ и номиниран за европейската литературна награда „Димитър Димов“.

За дебютна книга това е повече от добър, бих казал, е направо отличен резултат.

Само гадая дали авторът Добромир Байчев първо е писал сценарий, който при перспективата да остане нереализиран е превърнал в книга.

Романът е много кинематографичен и пластичен, написан е стегнато и ефектно, без нито една излишна дума, с познаване същността на епохата – късния зловещ сталинизъм и хрушчовото затопляне, с умело фабулиране, отличен диалог, добре конструиран сюжет и майсторски изваяни образи.

И С ОНЕЗИ , ХАРАКТКЕРНИ ЗА ГОЛЕМИЯ ТАЛАНТ ДРЕБНИ ДЕТАЙЛИ, КОИТО ПРАВЯТ ВПЕЧАТЛЕНИЕ НА ВСЕКИ ЕРУДИРАН ЧИТАТЕЛ.

В „Глиненият цар“ това са умело и мотивирано пласираните и повтарящи се природни картини от Белене и остров „Персин“, създаващи необходимата атмосфера на повествованието – корабчето, което пори реката между румънския и българския бряг, монотонния робски изкопен труд на дигата, ятата комари, нападащи лагерниците, постоянният проливен дъжд, просмукващ почва, сгради, дрехи и човешки съдби.

Романът е написан от талантлив и амбициозен автор.

Много е дръзко, но добре пласирано, е вкарването на познатия сюжет от „Шахматна новела“ на Стефан Цвайг в разказа като нашенска сполучлива реплика.

Авторът, 44 годишен, родом от Лясковец, ако и да си изкарва прехраната като сценарист на такива нееднозначно възприети от аудиторията тв предавания като „Господари на ефира“, „Пълна лудница“, „Комиците“, „Голата истина“, „Спортна треска“, е запален киноман, познаващ много добре големите образци на родното ни и световно кино, които използва с вещина в „Глиненият цар“.

Той възкресява лагерната тема, която бе позабравена, но има много сериозни постижения в литературата – „Белене“( 1999) на Стефан Бочев и „Тихият бял Дунав“ (2005) на Атанас Липчев и киното ни – „Изпепеляване“ (2004) на Станимир Трифонов.

А обичащите ярките кинообразци веднага ще си припомнят постоянно валящия дъжд от „Вратата „Рашомон“ (1950) на Куросава, лагерната атмосфера от „Цар Плъх“ (1965) на Брайън Форбс по  Джеймс Клавел и благородният жест на съветския офицер от „Катин“ (2007) на Анджей Вайда.

Трима са основните герои в романа – майор Лазов, комендантът на концлагера, доктор Димо Айранов и съветският полковник от НКГБ Андрей ЕгоровичТархов.

Ако използваме библейската символика, Доктора, символ на най-ценните и устойчиви качества на родната интелигенция, завършил медицина в Мюнхен, се оказва между двама разбойници.

Колко си приличат и как диаметрално се различават българският майор и руският полковник, уж винтчета в една и съща репресивна система, съвършени убийци и насилници, стражи на новия тоталитарен строй, юмруци на управляващата партия, а все пак оказали се продукт на близки, но и несъпоставими  условия.

При съпоставката нашият комендант категорично губи.

Той е завършен представител на системата на насилие и жестокост, изпълнителен и страхлив, но същевременно груб, елементарен, първичен, с ограничен кръгозор, не съобразяващ се с връхлитащите го обстоятелства и изисквания на времето.

Той е закономерно унизен и подигран от съветския полковник, оказал се човек на честта и достойнството, готов, заради своеволието на майора да го накаже със смъртна присъда, което пък ни подсказва на едно художествено ниво, че малкият наемен престъпник си остава такъв докрая, с ограничен хоризонт и никакви интелектуални увлечения.

Тархов е бивш юношески шампион по шахмат, играе добре, интересува се от новостите в тази древна игра, знае кой е актуалният световен шампион – Михаил Ботвиник.

Нещо повече чрез съветския културен аташе Аркадий Фоменко организира в софийската телеграфо-пощенска станция № 10знаменитият двубой между Айранов и Ботвиник, реализиран  по телеграфа и завършил наравно!

Не знам защо, но докато четях тези изпълнени с жесток вътрешен драматизъм страници, в които Айранов, отчаяно търси резервен ход за реми още на двадесетия ход, се сетих за „Съдбата на човека“ (1956) на Шолохов и за двубоя на Андрей Соколов  с лагеркоменданта Мюлер.

Атмосферата и напрежението бяха същите, а това е огромен комплимент за автор като Добромир Бойчев.

След знаменития шахматен дуел – вероятно най – величавото ни тогавашно спортно събитие, за което ние никога не сме знаели, ми бе пределно ясно, че Тархов готви сюрприз за Доктора.

Очаквах интервенция от съветското посолство спрямо Червенков и предсрочното освобождаване от Белене.

Щеше да е ефектно, но и неправдоподобно.

Байчев избира по-възможният и работещ вариант – съветският полковник да осигури пари, швейцарски паспорт и дрехи за нашия герой и да му помогне през Югославия да емигрира в Западна Европа.

Благородно, завладяващо и възможно.

Като Достоевски и Байчев вярва в благородните начинания, търси човека и в най-големия злодей, който може да претърпи нравствена еволюция, да помогне на ближния си, дори с цената на собственото си разжалване и страдание.

Затова и финалът с получената от Айранов пощенска картичка в подмосковската дача на Тархов звучи като оптимистичен завършек на една мрачна, зловеща и кървава история, в която се оказва, че човек може да надвие фатума и да запази достойнството си, колкото и невъзможно тежко да изглежда това.

Точно краят на романа подсказва потенциала, който притежава Байчев.

След успеха на „Глиненият цар“, а аз четох нейното второ, редактирано издание, с натрупания опит и читателски резонанс, преборил в себе си синдрома на неофита, е нормално да очакваме от него и други, не по-малко интересни, увлекателно написани и смислени негови книги.

 

Добромир Байчев, „Глиненият цар“, 2020, роман, второ издание, изд.“Сиела“

 

Добавете коментар


Защитен код
Обнови

  • ПАРОДИЯ

    "Жив е все още"

    На една страна евро банкноти,

    на друга метнал пищов злодеят

    и там, на пода, дамски кюлоти

    издайно в мрака едва белеят.

  • В ТЪРСЕНЕ НА ИСТИНАТА

    „Невидимата искра на Възраждането“

    Тази книга описва малко известни и изключително любопитни факти, нишката на разказа често минава граници и прескача в различни държави. Имена, известни ни от чуждата литература и история се оказват в неочаквани връзки с българи и няма никакво съмнение, че всички подеми, случили се в Европа и Азия са резонирали силно и у нас.

     
  • КЛАСИКА

    30-те най-добри книги според французите

    Класацията е на френския вестник “Le Monde” от 2013 г. Литературни експерти са селектирали 200 заглавия, а списъкът с първите сто е формиран след избор на десетки хиляди читатели. Представяме ви първите 30.

     
  • ГЕНИЙ

    Що за човек е бил Бетовен?

    Какъв е бил като човек? Защо оглушава и как композира след това? И коя е жената, станала известна като неговата "безсмъртна любима"? Разказваме за великия композитор по повод годишнината от рождението му.

„Не правя филми просто, за да заработя пари. Аз печеля пари, за да правя филми.“

Уолт Дисни, американски аниматор и съосновател на „The Walt Disney Company", роден на 5 декември преди 119 години

Анкета

Трябва ли хората на изкуството да имат гражданска позиция?

Да, защото те са елитът на обществото - 93.8%
Не, да се занимават само с изкуство - 0%
Не мога да преценя - 0%

„Толкин” на Дом Карукоски (ревю)

 

Пиршество за почитателите на английското кино.

"Пътуване до Хавай" на Хесус дел Серо (ревю)

От същата "серия" е и "Пътуване с татко" (2016) на Анка Мируна Лазареску - отново за бягството отвъд Желязната завеса и за трагичните последици от връщането пак зад нея.

"Смъртта на Сталин" на Армандо Янучи (ревю)

И дано повече хора осъзнаят, че най-верният сателит на Русия - България, се е ръководила единствено по този модел.

„Пепел върху слънцето“ е важен и необходим филм

Направен с вкус и необходимата професионална зрелост, той поставя важни и значими проблеми, които не ни оставят безразлични.

„Тенет“ и Нолан

 

Филмът връща чистата емоция на публиката, предлага й качествено зрелище, а самият зрител се отблагодарява с това, че отново се насочва към салона.

Дори и да сме от глина, трябва да съхраним човешкото в себе си

 

Като Достоевски и Добромир Байчев вярва в благородните начинания, търси човека и в най-големия злодей.