БОРИСЛАВ ГЪРДЕВ

Филмът на Роман Полански „Офицер и шпионин“  разказва елегантно и проникновено за най-голямата социална и политическа криза, завладяла Франция в края на 19 век – от 15 октомври 1894 г.

Делото „Драйфус“.

Капитан Алфред Драйфус, офицер от генералния щаб на френската армия, ще бъде арестуван и обвинен в държавна измяна, уж подпомагащ със секретна информация омразните германци. Полански вещо пресъздава епизода с ареста на капитана, късането на еполетите  и чупенето на неговата сабя на коляното му. Капитанът ще съумее да извика само: „Не съм виновен, да живее Франция, да живее армията!“, докато уличната тълпа ще подеме друг рефрен, толкова често употребяван, когато назреят обществени сътресения: „Смърт на евреите!“

Еврейският произход на капитана ще бъде основният фактор в монтирания съдебен процес  и ще доведе символа на европейската демокрация до дълбок и обхватен трус, към който ще са съпричастни и първите пера на Европа като Толстой, Чехов и Зола.

През януари 1895 г. Драйфус, осъден на доживотна каторга е откаран  на Дяволския остров във Френска Гвиана. Същият, от който практически няма спасение и който ще е  обезсмъртен в прекрасния роман на Анри Шариер „Пеперудата“(1969), превърнат в покъртителен филм от Франклин Шафнър четири години по – късно…

Всъщност Драйфус няма намерение да бяга. А съдбата му ще се окаже в ръцете на полковник Пикар – антисемит като повечето висши военни във Франция по онова време, но единственият  от съсловието, който ще се усъмни във вината на капитана и за когото военната чест е по-важна от личните му чувства.

Пикар е по своему честен и морален, въпреки че изпада в абсурдна ситуация да се бори с предразсъдъците на колегите си, готови да укрият истинския изменник - Естерхази, но не и да признаят своя нравствен крах.

Познавачът на творчеството на Полански, което вече обхваща 66 години ще открие и в този му филм теми, характерни и възлови за режисьора, превърнали го с основание в звезда в Полша, Европа и САЩ – садизмът и мазохизмът във взаимоотношенията между хората , както е в „Касапница“(2011), нарастващата параноя, преследваща основните персонажи, която помним от „Бебето на Розмари“ (1968), клаустрофобичното чувство за обреченост , познато ни от „Клопка“ (1966) и стигнем до драматичния сблъсък на човека с историята, който е основен за твореца още от времето на  актьорския му дебют в „Поколение“ (1954) на Вайда, но добива най – плътни очертания в „Смъртта и момичето“ (1994) и  „Пианистът“ (2002).

Графологът майор Юбер Анри – Жорж Гадебоа, по чиято експертиза е обвинен капитан Драйфус, вярва в юдейска конспирация, а хората по улиците горят книги и вестници – включително меродавния „Орор“(„Зора“), в който на 13 януари 1898 г. на първа страница, излиза прочутият изобличителен опус на Емил Зола „Аз обвинявам…!“ , класикът на френската литература, авторът на „Жерминал“ (1885),обвинен,  че се е продал за еврейски пари.

Интересното е, че Роман Полански има своеобразно отношение към антисемитизма.

Той умишлено не изпада в площадна екзалтираност – напротив – отново ни поднася интересен етичен казус – защитникът на евреина, обвинен в шпионаж  - Пикар е всъщност антисемит, а самият Драйфус е непривлекателен военен от кариерата, който на финала дори пледира пред военния министър – същият Пикар – престоят му в затвора да се признае за стаж!

По този начин филмът се превръща не в апотеоз на един мъченик, доживял своето реабилитиране, а в усилията на строг и консервативно настроен висш военен да възстанови справедливостта, свързана със запазване авторитета на държавата.

Сблъсъкът на героя със средата, който е експониран в творбата и при двамата основни персонажи –  на Драйфус и Пикар –  не завършва с капитулация  и горчива резигнация, която познаваме от шедьовъра на Полански „Чайнатаун“ (1974), а с тържеството на правото и закона – през юли 1906 г. Върховния касационен съд на Франция връща капитанския чин на Алфред Драйфус, а защитилият го Пикар ще стане генерал и военен министър.

Хепиендът отпреди 114 години звучи  като горчива  приказка – за победата на Човека срещу Системата, въпреки че истината е малко по-особена  - Пикар действа в рамките на две противоборстващи системи – едната – на армията, тайните служби и държавната бюрокрация го мачка, а другата – на пресата, независимия съд и водещите интелектуалци като Зола  и Клемансо, го защитава и подтиква дискретно  към дръзки и важни за страната му действия.

Така Полански изпява своята оратория за непреходните ценности на любимата му Франция, останала и досега пример за правова държава и защитаваща го от съдебните домогвания на САЩ, където все още е в сила присъда за изнасилване на манекенката Саманта Геймър на 10 март 1977 г.

Точно заради прословутата коректност в орбитата  на движението „Аз също“ „Офицер и шпионин“ днес се бори с предразсъдъците на зрители и специалисти.

Той спечели „Златен лъв“ във Венеция през 2019 г.,за филм и режисура и наградата FIPRESCI, но директорът на фестивала Алберто Барбера трябваше да се обяснява като ученичка защо филмът е допуснат на мострата, лансирайки популярната теза, че „Личността на твореца е различна от неговото творчество“.

Сякаш се връщаме с машина на времето 50 години назад, когато се оправдавахме, че харесваме уестърните на Джон Уейн, защото са дело на корифеи като Джон Форд и Хауърд Хоукс, но никога няма да забравим, че той – Херцогът – се е опозорил със „Зелените барети“ (1968)!

А истината е съвсем проста – всеки зрител сам преценява  дали да гласува доверие на Полански или не.

Аз го подкрепям цял живот и за мен бе въпрос на чест и непринуден личен избор да гледам „Офицер и шпионин“.

Знам защо при лансирането на филма е отпаднало оригиналното заглавие – „Аз обвинявам“ – за да се избегне скандалната  и нелицеприятна аналогия със съдбата на неговия постановчик, а може би и да се лансира шумно романа, по който е направен филма  - на Робърт Харис.

В действителност творбата  е образец на класическата традиционна режисура, търсеща правдивата и емоционално въздействаща възстановка на събитията

В него няма неразбираеми  метафори, а сценарият е просто добре настроен инструмент, нужен на режисьорската концепция.

Освен всичко друго „Офицер и шпионин“ е пример за коректно и отговорно пресъздаване на една историческа драма – до най-малката подробност, до последния детайл като например разузнавателните средства, които френските тайни служби използват за националната  сигурност.

Прави впечатление, че снимките са правени предимно на открито или  в запазени казарми, сгради, апартаменти и дворци от епохата и почти е избегната работа в студио.

А като бонус за почитателите си Полански има малка камео изява като музикант сред изискана и претенциозна публика.

 Дори актьорският ансамбъл, ако и привидно да е впечатляващ ,  е пример на непарадиращ  висок професионализъм и всеотдайност, в който  се открояват  изявите на Луис Гарел – Драйфус, Жорж Дюжарден  - Пикар, Емануил Сание – Полин Моние , Владимир Йорданов – ген.Мерсие , Матийо Алмарик – Бертийон и ВенсанПерез – Леблоа.

Възрастният маестро не търси експеримента, а показва колко е труден пътят към Истината.

Може и 132 минути да ни се сторят много за капризната публика, самият филм да изглежда прекалено ретро,  като музейна лекция и смес от трилър, съдебна драма и любовна история, но в него все пак впечатлява величието на една история, която се оказва вечно актуална и зад която прозира амбицията на Полански да защити своето име.

Заради което живее и твори , като е признат за един от най-добрите постановчици на нашето време.

„Офицер и шпионин“, 2019, 132 мин., реж. Роман Полански,по романа на Робърт Харис, световен разпространител “Гомон“

 

Добавете коментар


Защитен код
Обнови

  • ПАРОДИЯ

    "Жив е все още"

    На една страна евро банкноти,

    на друга метнал пищов злодеят

    и там, на пода, дамски кюлоти

    издайно в мрака едва белеят.

  • В ТЪРСЕНЕ НА ИСТИНАТА

    „Невидимата искра на Възраждането“

    Тази книга описва малко известни и изключително любопитни факти, нишката на разказа често минава граници и прескача в различни държави. Имена, известни ни от чуждата литература и история се оказват в неочаквани връзки с българи и няма никакво съмнение, че всички подеми, случили се в Европа и Азия са резонирали силно и у нас.

     
  • КЛАСИКА

    30-те най-добри книги според французите

    Класацията е на френския вестник “Le Monde” от 2013 г. Литературни експерти са селектирали 200 заглавия, а списъкът с първите сто е формиран след избор на десетки хиляди читатели. Представяме ви първите 30.

     
  • ГЕНИЙ

    Що за човек е бил Бетовен?

    Какъв е бил като човек? Защо оглушава и как композира след това? И коя е жената, станала известна като неговата "безсмъртна любима"? Разказваме за великия композитор по повод годишнината от рождението му.

  • ЮБИЛЕЙ

    Препускай, индианецо!

     Гойко Митич на 80.

     

    За нас той беше идол, пример за подражание, олицетворение на Доброто, вечният смел и благороден индиански вожд, готов да воюва със злото в Америка в името на справедливостта и човешката хармония.

     

„Какво означава да си готов да напишеш книга? Били ли са готови Стайнбек, Джейн Остин, Хемингуей, Шекспир, Дикенс?“

Даниел Стийл, американска писателка, родена на 14 август преди 73 години

Анкета

Ще купувате ли повече книги, като падне ДДС?

Да - 41.7%
Не - 33.3%
Зависи - ако намалят цените - 16.7%

„Толкин” на Дом Карукоски (ревю)

 

Пиршество за почитателите на английското кино.

"Пътуване до Хавай" на Хесус дел Серо (ревю)

От същата "серия" е и "Пътуване с татко" (2016) на Анка Мируна Лазареску - отново за бягството отвъд Желязната завеса и за трагичните последици от връщането пак зад нея.

"Смъртта на Сталин" на Армандо Янучи (ревю)

И дано повече хора осъзнаят, че най-верният сателит на Русия - България, се е ръководила единствено по този модел.

Дори и да сме от глина, трябва да съхраним човешкото в себе си

 

Като Достоевски и Добромир Байчев вярва в благородните начинания, търси човека и в най-големия злодей.

"Мисия „Грейхаунд“ не е на нивото на „Спасяването на редник Райън“ и „Подводницата"

 

Ако го нямаше Том Ханкс, продукцията просто щеше да бъде съвсем друга, с коренно различно звучене.

За Дизела и неговата предпоследна крачка

 

Историята на Кирил Николов нагледно доказва в какво се превръщат мечтите, ако ги преследваш упорито и последователно.