БОРИСЛАВ ГЪРДЕВ

Филмът на Роман Полански „Офицер и шпионин“  разказва елегантно и проникновено за най-голямата социална и политическа криза, завладяла Франция в края на 19 век – от 15 октомври 1894 г.

Делото „Драйфус“.

Капитан Алфред Драйфус, офицер от генералния щаб на френската армия, ще бъде арестуван и обвинен в държавна измяна, уж подпомагащ със секретна информация омразните германци. Полански вещо пресъздава епизода с ареста на капитана, късането на еполетите  и чупенето на неговата сабя на коляното му. Капитанът ще съумее да извика само: „Не съм виновен, да живее Франция, да живее армията!“, докато уличната тълпа ще подеме друг рефрен, толкова често употребяван, когато назреят обществени сътресения: „Смърт на евреите!“

Еврейският произход на капитана ще бъде основният фактор в монтирания съдебен процес  и ще доведе символа на европейската демокрация до дълбок и обхватен трус, към който ще са съпричастни и първите пера на Европа като Толстой, Чехов и Зола.

През януари 1895 г. Драйфус, осъден на доживотна каторга е откаран  на Дяволския остров във Френска Гвиана. Същият, от който практически няма спасение и който ще е  обезсмъртен в прекрасния роман на Анри Шариер „Пеперудата“(1969), превърнат в покъртителен филм от Франклин Шафнър четири години по – късно…

Всъщност Драйфус няма намерение да бяга. А съдбата му ще се окаже в ръцете на полковник Пикар – антисемит като повечето висши военни във Франция по онова време, но единственият  от съсловието, който ще се усъмни във вината на капитана и за когото военната чест е по-важна от личните му чувства.

Пикар е по своему честен и морален, въпреки че изпада в абсурдна ситуация да се бори с предразсъдъците на колегите си, готови да укрият истинския изменник - Естерхази, но не и да признаят своя нравствен крах.

Познавачът на творчеството на Полански, което вече обхваща 66 години ще открие и в този му филм теми, характерни и възлови за режисьора, превърнали го с основание в звезда в Полша, Европа и САЩ – садизмът и мазохизмът във взаимоотношенията между хората , както е в „Касапница“(2011), нарастващата параноя, преследваща основните персонажи, която помним от „Бебето на Розмари“ (1968), клаустрофобичното чувство за обреченост , познато ни от „Клопка“ (1966) и стигнем до драматичния сблъсък на човека с историята, който е основен за твореца още от времето на  актьорския му дебют в „Поколение“ (1954) на Вайда, но добива най – плътни очертания в „Смъртта и момичето“ (1994) и  „Пианистът“ (2002).

Графологът майор Юбер Анри – Жорж Гадебоа, по чиято експертиза е обвинен капитан Драйфус, вярва в юдейска конспирация, а хората по улиците горят книги и вестници – включително меродавния „Орор“(„Зора“), в който на 13 януари 1898 г. на първа страница, излиза прочутият изобличителен опус на Емил Зола „Аз обвинявам…!“ , класикът на френската литература, авторът на „Жерминал“ (1885),обвинен,  че се е продал за еврейски пари.

Интересното е, че Роман Полански има своеобразно отношение към антисемитизма.

Той умишлено не изпада в площадна екзалтираност – напротив – отново ни поднася интересен етичен казус – защитникът на евреина, обвинен в шпионаж  - Пикар е всъщност антисемит, а самият Драйфус е непривлекателен военен от кариерата, който на финала дори пледира пред военния министър – същият Пикар – престоят му в затвора да се признае за стаж!

По този начин филмът се превръща не в апотеоз на един мъченик, доживял своето реабилитиране, а в усилията на строг и консервативно настроен висш военен да възстанови справедливостта, свързана със запазване авторитета на държавата.

Сблъсъкът на героя със средата, който е експониран в творбата и при двамата основни персонажи –  на Драйфус и Пикар –  не завършва с капитулация  и горчива резигнация, която познаваме от шедьовъра на Полански „Чайнатаун“ (1974), а с тържеството на правото и закона – през юли 1906 г. Върховния касационен съд на Франция връща капитанския чин на Алфред Драйфус, а защитилият го Пикар ще стане генерал и военен министър.

Хепиендът отпреди 114 години звучи  като горчива  приказка – за победата на Човека срещу Системата, въпреки че истината е малко по-особена  - Пикар действа в рамките на две противоборстващи системи – едната – на армията, тайните служби и държавната бюрокрация го мачка, а другата – на пресата, независимия съд и водещите интелектуалци като Зола  и Клемансо, го защитава и подтиква дискретно  към дръзки и важни за страната му действия.

Така Полански изпява своята оратория за непреходните ценности на любимата му Франция, останала и досега пример за правова държава и защитаваща го от съдебните домогвания на САЩ, където все още е в сила присъда за изнасилване на манекенката Саманта Геймър на 10 март 1977 г.

Точно заради прословутата коректност в орбитата  на движението „Аз също“ „Офицер и шпионин“ днес се бори с предразсъдъците на зрители и специалисти.

Той спечели „Златен лъв“ във Венеция през 2019 г.,за филм и режисура и наградата FIPRESCI, но директорът на фестивала Алберто Барбера трябваше да се обяснява като ученичка защо филмът е допуснат на мострата, лансирайки популярната теза, че „Личността на твореца е различна от неговото творчество“.

Сякаш се връщаме с машина на времето 50 години назад, когато се оправдавахме, че харесваме уестърните на Джон Уейн, защото са дело на корифеи като Джон Форд и Хауърд Хоукс, но никога няма да забравим, че той – Херцогът – се е опозорил със „Зелените барети“ (1968)!

А истината е съвсем проста – всеки зрител сам преценява  дали да гласува доверие на Полански или не.

Аз го подкрепям цял живот и за мен бе въпрос на чест и непринуден личен избор да гледам „Офицер и шпионин“.

Знам защо при лансирането на филма е отпаднало оригиналното заглавие – „Аз обвинявам“ – за да се избегне скандалната  и нелицеприятна аналогия със съдбата на неговия постановчик, а може би и да се лансира шумно романа, по който е направен филма  - на Робърт Харис.

В действителност творбата  е образец на класическата традиционна режисура, търсеща правдивата и емоционално въздействаща възстановка на събитията

В него няма неразбираеми  метафори, а сценарият е просто добре настроен инструмент, нужен на режисьорската концепция.

Освен всичко друго „Офицер и шпионин“ е пример за коректно и отговорно пресъздаване на една историческа драма – до най-малката подробност, до последния детайл като например разузнавателните средства, които френските тайни служби използват за националната  сигурност.

Прави впечатление, че снимките са правени предимно на открито или  в запазени казарми, сгради, апартаменти и дворци от епохата и почти е избегната работа в студио.

А като бонус за почитателите си Полански има малка камео изява като музикант сред изискана и претенциозна публика.

 Дори актьорският ансамбъл, ако и привидно да е впечатляващ ,  е пример на непарадиращ  висок професионализъм и всеотдайност, в който  се открояват  изявите на Луис Гарел – Драйфус, Жорж Дюжарден  - Пикар, Емануил Сание – Полин Моние , Владимир Йорданов – ген.Мерсие , Матийо Алмарик – Бертийон и ВенсанПерез – Леблоа.

Възрастният маестро не търси експеримента, а показва колко е труден пътят към Истината.

Може и 132 минути да ни се сторят много за капризната публика, самият филм да изглежда прекалено ретро,  като музейна лекция и смес от трилър, съдебна драма и любовна история, но в него все пак впечатлява величието на една история, която се оказва вечно актуална и зад която прозира амбицията на Полански да защити своето име.

Заради което живее и твори , като е признат за един от най-добрите постановчици на нашето време.

„Офицер и шпионин“, 2019, 132 мин., реж. Роман Полански,по романа на Робърт Харис, световен разпространител “Гомон“

 

Добавете коментар


Защитен код
Обнови

  • В ТЪРСЕНЕ НА ИСТИНАТА

    „Невидимата искра на Възраждането“

    Тази книга описва малко известни и изключително любопитни факти, нишката на разказа често минава граници и прескача в различни държави. Имена, известни ни от чуждата литература и история се оказват в неочаквани връзки с българи и няма никакво съмнение, че всички подеми, случили се в Европа и Азия са резонирали силно и у нас.

     
  • КЛАСИКА

    30-те най-добри книги според французите

    Класацията е на френския вестник “Le Monde” от 2013 г. Литературни експерти са селектирали 200 заглавия, а списъкът с първите сто е формиран след избор на десетки хиляди читатели. Представяме ви първите 30.

     
  • ГЕНИЙ

    Що за човек е бил Бетовен?

    Какъв е бил като човек? Защо оглушава и как композира след това? И коя е жената, станала известна като неговата "безсмъртна любима"? Разказваме за великия композитор по повод годишнината от рождението му.

„Нашите родители дойдоха при вас с танкове, а ние с китари.“

Клаус Майне, германски рок музикант, роден на 25 май преди 72 години

Анкета

Одобрявате ли храната в ресторантите да е с по-нисък ДДС от книгите?

„Толкин” на Дом Карукоски (ревю)

 

Пиршество за почитателите на английското кино.

"Пътуване до Хавай" на Хесус дел Серо (ревю)

От същата "серия" е и "Пътуване с татко" (2016) на Анка Мируна Лазареску - отново за бягството отвъд Желязната завеса и за трагичните последици от връщането пак зад нея.

"Смъртта на Сталин" на Армандо Янучи (ревю)

И дано повече хора осъзнаят, че най-верният сателит на Русия - България, се е ръководила единствено по този модел.

Сериали по време на криза

 

В „Южен вятър 2“ има стабилна „българска връзка“.

Достойнствата на една книга

 „Невидимата искра на Възраждането” е добросъвестно изследване, което разкрива малко познати дейтали от историята ни, както и невидимите на механизми на тайните общества и влиянието им върху възрожденските дейци.

"Семейство Даръл" - защото най-красивата любов е невъзможната

 

Без да е шедьовър, сериалът въздейства много повече от десетки други претенциозни ленти.