БОРИСЛАВ ГЪРДЕВ

1.Романът „18% сиво“ е завършен на 18 декември 2007 г.

У нас излиза на следващата година благодарение подкрепата на Любен Дилов - син и дълго време,  след всяко поредно преиздание – общо 25,  рекламата изтъкваше, че книгата е „сред най-добре продаваните на български език.“

Типично по американски.

Тази novel movie спечели не само популярност, тя задълго определяше и престижа на нейния автор – Захари Карабашлиев, получил още с дебюта си наградата „Вик“ за роман на годината.

По-късно той написа и други значими творби като „Хавра“ (2017) и „Жажда“(2018), но и досега „18% сиво“ си остава най-известната му книга.

Преди две години се заговори за нейната екранизация.

Когато научих за проекта от БНТ , останах много доволен, тъй като романът просто плачеше за филмиране.

 Представях си пътуването на Зак из прашните пътища на Америка с чувала отвратителна мексиканска марихуана, за която щеше да получи от Шефа негър 50 000 долара, както и пристигането му в Бруклин при приятеля  Дани , след което се случва чудото – японецът Хито харесва фотографиите на нашия човек и го кани да работи за рекламната кампания на „Benzin“…

2.Оптимистичната ми нагласа за филма бе леко разколебана, когато разбрах, че действието в екранизацията няма да се развива в САЩ, а в Западна Европа.

Постепенно съмненията в СМИСЪЛА и ОЧАКВАНИЯ краен резултат взеха връх  при мен и отидох на прожекцията силно скептично настроен.

3.Предвижданията ми, уви, се оправдаха.

Това не е филмът, който очаквах, о, не. Друга версия, безспорно, предизвикателна и дръзка гледах, но определено не моята. Чудя се защо авторът се е съгласил да бъде съавтор на сценария, заедно с Хилари Нориш и Доля Гавански? И се е навил замисълът му да претърпи неузнаваема, драстична промяна?

Не е искал да противоречи на постановчика – Виктор Чучков - син – това е безспорно, но не си  ли е давал сметка, че така осакатява своя ПЪРВОНАЧАЛЕН замисъл?

Ако перифразирам Кърк Дъглас, който споделя опита си от снимането на своя филм „Отрядът“ (1975) и заявява, че режисьорът Дъглас е усложнил живота на актьора Дъглас, в нашия случай съсценаристът Карабашлиев  вреди на писателя Карабашлиев.

Защото – нека си го кажем направо – ако и да е правен „по мотиви“, да използва някои от основните персонажи от сагата, но с нова функция – приятелят Дани в романа се превръща в брата Дани – Даниел, живеещ в Берлин, марихуаната става хашиш, пътуването към себе си и преследваната мечта и цел в живота не е по линията Лос Анджелис – Ню Йорк, а по оста Лондон – Берлин –филмът има малко общо с романа.

И понеже наскоро се занимавах с подобен феномен, прочитайки „Две седмици в друг град“ (1960) на Ъруин Шоу, превърнат в хубав филм на Винсент Минели две години по-късно със същия Кърк Дъглас в главната роля на Джак Андрюс, откривам подозрително точно следване на модела – филмът „18 % сиво“ има слаба връзка с литературния първоизточник.

И ставаме свидетели на любопитен феномен – ако и да пренася действието в Европа, при което самият Чучков - син попада в до болка познат контекст, който вероятно вече изглежда като клише, зазвучавайни като „Светът е голям и спасение дебне отвсякъде“ (2008) на Стефан Командареви „Прокурорът, съдията, свидетелят и неговият син“ (2016) на Иглика Трифонова, именно той , двигателят на проекта , по американски грубо прекроява романа, за да го пригоди към своя замисъл и да се получи филмов спектакъл, съществено различаващ се от оригинала.

4. При тази операция „18 % сиво“ на екран губи своята епическа широта и пищност, каквато само Америка може да му осигури.

Филмът се смалява и минимализира, а самата история на Зак и Стела - иначе симпатична и увлекателно поднесена – се превръща в камерна, вътрешно  лична, затворена между стените на лондонския апартамент и берлинската галерия.

Европейският контекст – странстването на Зак из Англия, Белгия, Холандия и Германия, превръща личната му драма в нещо познато, вече гледано – самата Стела присъства само в ретроспекциите – и това напомня как бе създаден образа на Ирина от Невена Коканова в класиката „Обич“ (1972) на Людмил Стайков, лишавайки я от нейната универсалност и значимост.

Точно обратното на онова, което направи Ивайло Христов  със „Стъпки в пясъка“ преди десет години.

Може би и затова – финалът – с връщането на Зак в лондонския му апартамент, ми прозвуча като край на семпла BBC драма.

Отделно може да се спори за НЕОБХОДИМОСТТА главният герой да обикаля из Западна Европа – да, той прави снимки, които стават по-плътни, искрени и освободени и това е причината за бъдещата му изложба в Англия – но той можеше да излети направо за Берлин и там да търси интересни типажи – още повече, че ОСНОВНАТА му цел е срещата с неговия брат Дани за изясняването на отношенията им.

5. Филмът “18 % сиво“ разчита основно на славата на романа и харизмата на Руши Виденлиев.

Признавам, Руши е талантлив и поливалентен , лицето му е единствено подходящото за това смело начинание, с красивата си тъжна усмивка, уморения си поглед и топлотата на  изказа, той изнася спектакъла на плещите си.

Опасявам се само от едно - режисьорите ни да не почнат да го експлоатират в същата насока и постепенно след още няколко подобни изяви – сещам се за „Снимка с Юки“(2019) на Лъчезар Аврамов, той да се изчерпи.

Не мога да кажа същото за художествено – артистичната защита на останалите образи.

Доля Гавански прави похвални  усилия да изгради пълноценен и стойностен персонаж. Нейните усилия дават частичен резултат – нужни са повече време, място и конфликтни ситуации, за да доизгради своята Стела.

Самуел Финци е безкрайно обаятелен и талантлив актьор, но тук е просто „копие под индиго“ от „Хълмът на боровинките“ (2001) на Александър Морфов, скучен и узнаваем, като за резоньорска роля.

От чуждестранното присъствие ми допадна най – вече Рон Кук – английският алкохолик, срещнал Зак на плажа – с точна, премерена, въздействена интерпретация.

Силата на филма я откривам другаде – в безупречната и пълна с настроение визия на Ненад Бороевич и в деликатната, но запомняща се партитура на проф. Виктор Чучков - баща.

Дали това е достатъчно за крайния успех на филма – нека всеки, който го гледа, прецени сам.

Аз уважавам усилието на Чучков - син след „Тилт“ (2011) да направи следващия си голям спектакъл –  за финансирането му помагат фондове от Северна Македония, Сърбия, Белгия, БНТ, НФЦ, с който да пробие на европейския пазар.

Резултатът – поне за мен е 6/10.

Не искам да съм лош пророк, но в този си вид „18% сиво“ не е нито и само фестивален, още по-малко пък типично зрителски филм.

А със своя кентавров облик мисията му става още по-трудна,въпреки че накрая и той ще акостира в късните часове, за да запълва програмата  на някоя телевизия в Сърбия, Белгия или Германия…

 

„18 % сиво“, 2020, по романа на Захари Карабашлиев, реж.Виктор Чучков -син,110 мин., продукция на „Чучковбрадърс“

 

Добавете коментар


Защитен код
Обнови

  • ПАРОДИЯ

    "Жив е все още"

    На една страна евро банкноти,

    на друга метнал пищов злодеят

    и там, на пода, дамски кюлоти

    издайно в мрака едва белеят.

  • В ТЪРСЕНЕ НА ИСТИНАТА

    „Невидимата искра на Възраждането“

    Тази книга описва малко известни и изключително любопитни факти, нишката на разказа често минава граници и прескача в различни държави. Имена, известни ни от чуждата литература и история се оказват в неочаквани връзки с българи и няма никакво съмнение, че всички подеми, случили се в Европа и Азия са резонирали силно и у нас.

     
  • КЛАСИКА

    30-те най-добри книги според французите

    Класацията е на френския вестник “Le Monde” от 2013 г. Литературни експерти са селектирали 200 заглавия, а списъкът с първите сто е формиран след избор на десетки хиляди читатели. Представяме ви първите 30.

     
  • ГЕНИЙ

    Що за човек е бил Бетовен?

    Какъв е бил като човек? Защо оглушава и как композира след това? И коя е жената, станала известна като неговата "безсмъртна любима"? Разказваме за великия композитор по повод годишнината от рождението му.

  • ЮБИЛЕЙ

    Препускай, индианецо!

     Гойко Митич на 80.

     

    За нас той беше идол, пример за подражание, олицетворение на Доброто, вечният смел и благороден индиански вожд, готов да воюва със злото в Америка в името на справедливостта и човешката хармония.

     

„Публиката може да те накара да се чувстваш полубог, но когато слезеш от сцената – отново си нормален човек.“

Дейвид Ковърдейл, английски рок певец, роден на 22 септември преди 69 години

Анкета

Трябва ли хората на изкуството да имат гражданска позиция?

„Толкин” на Дом Карукоски (ревю)

 

Пиршество за почитателите на английското кино.

"Пътуване до Хавай" на Хесус дел Серо (ревю)

От същата "серия" е и "Пътуване с татко" (2016) на Анка Мируна Лазареску - отново за бягството отвъд Желязната завеса и за трагичните последици от връщането пак зад нея.

"Смъртта на Сталин" на Армандо Янучи (ревю)

И дано повече хора осъзнаят, че най-верният сателит на Русия - България, се е ръководила единствено по този модел.

Дори и да сме от глина, трябва да съхраним човешкото в себе си

 

Като Достоевски и Добромир Байчев вярва в благородните начинания, търси човека и в най-големия злодей.

"Мисия „Грейхаунд“ не е на нивото на „Спасяването на редник Райън“ и „Подводницата"

 

Ако го нямаше Том Ханкс, продукцията просто щеше да бъде съвсем друга, с коренно различно звучене.

За Дизела и неговата предпоследна крачка

 

Историята на Кирил Николов нагледно доказва в какво се превръщат мечтите, ако ги преследваш упорито и последователно.