БОРИСЛАВ ГЪРДЕВ

1.Романът „18% сиво“ е завършен на 18 декември 2007 г.

У нас излиза на следващата година благодарение подкрепата на Любен Дилов - син и дълго време,  след всяко поредно преиздание – общо 25,  рекламата изтъкваше, че книгата е „сред най-добре продаваните на български език.“

Типично по американски.

Тази novel movie спечели не само популярност, тя задълго определяше и престижа на нейния автор – Захари Карабашлиев, получил още с дебюта си наградата „Вик“ за роман на годината.

По-късно той написа и други значими творби като „Хавра“ (2017) и „Жажда“(2018), но и досега „18% сиво“ си остава най-известната му книга.

Преди две години се заговори за нейната екранизация.

Когато научих за проекта от БНТ , останах много доволен, тъй като романът просто плачеше за филмиране.

 Представях си пътуването на Зак из прашните пътища на Америка с чувала отвратителна мексиканска марихуана, за която щеше да получи от Шефа негър 50 000 долара, както и пристигането му в Бруклин при приятеля  Дани , след което се случва чудото – японецът Хито харесва фотографиите на нашия човек и го кани да работи за рекламната кампания на „Benzin“…

2.Оптимистичната ми нагласа за филма бе леко разколебана, когато разбрах, че действието в екранизацията няма да се развива в САЩ, а в Западна Европа.

Постепенно съмненията в СМИСЪЛА и ОЧАКВАНИЯ краен резултат взеха връх  при мен и отидох на прожекцията силно скептично настроен.

3.Предвижданията ми, уви, се оправдаха.

Това не е филмът, който очаквах, о, не. Друга версия, безспорно, предизвикателна и дръзка гледах, но определено не моята. Чудя се защо авторът се е съгласил да бъде съавтор на сценария, заедно с Хилари Нориш и Доля Гавански? И се е навил замисълът му да претърпи неузнаваема, драстична промяна?

Не е искал да противоречи на постановчика – Виктор Чучков - син – това е безспорно, но не си  ли е давал сметка, че така осакатява своя ПЪРВОНАЧАЛЕН замисъл?

Ако перифразирам Кърк Дъглас, който споделя опита си от снимането на своя филм „Отрядът“ (1975) и заявява, че режисьорът Дъглас е усложнил живота на актьора Дъглас, в нашия случай съсценаристът Карабашлиев  вреди на писателя Карабашлиев.

Защото – нека си го кажем направо – ако и да е правен „по мотиви“, да използва някои от основните персонажи от сагата, но с нова функция – приятелят Дани в романа се превръща в брата Дани – Даниел, живеещ в Берлин, марихуаната става хашиш, пътуването към себе си и преследваната мечта и цел в живота не е по линията Лос Анджелис – Ню Йорк, а по оста Лондон – Берлин –филмът има малко общо с романа.

И понеже наскоро се занимавах с подобен феномен, прочитайки „Две седмици в друг град“ (1960) на Ъруин Шоу, превърнат в хубав филм на Винсент Минели две години по-късно със същия Кърк Дъглас в главната роля на Джак Андрюс, откривам подозрително точно следване на модела – филмът „18 % сиво“ има слаба връзка с литературния първоизточник.

И ставаме свидетели на любопитен феномен – ако и да пренася действието в Европа, при което самият Чучков - син попада в до болка познат контекст, който вероятно вече изглежда като клише, зазвучавайни като „Светът е голям и спасение дебне отвсякъде“ (2008) на Стефан Командареви „Прокурорът, съдията, свидетелят и неговият син“ (2016) на Иглика Трифонова, именно той , двигателят на проекта , по американски грубо прекроява романа, за да го пригоди към своя замисъл и да се получи филмов спектакъл, съществено различаващ се от оригинала.

4. При тази операция „18 % сиво“ на екран губи своята епическа широта и пищност, каквато само Америка може да му осигури.

Филмът се смалява и минимализира, а самата история на Зак и Стела - иначе симпатична и увлекателно поднесена – се превръща в камерна, вътрешно  лична, затворена между стените на лондонския апартамент и берлинската галерия.

Европейският контекст – странстването на Зак из Англия, Белгия, Холандия и Германия, превръща личната му драма в нещо познато, вече гледано – самата Стела присъства само в ретроспекциите – и това напомня как бе създаден образа на Ирина от Невена Коканова в класиката „Обич“ (1972) на Людмил Стайков, лишавайки я от нейната универсалност и значимост.

Точно обратното на онова, което направи Ивайло Христов  със „Стъпки в пясъка“ преди десет години.

Може би и затова – финалът – с връщането на Зак в лондонския му апартамент, ми прозвуча като край на семпла BBC драма.

Отделно може да се спори за НЕОБХОДИМОСТТА главният герой да обикаля из Западна Европа – да, той прави снимки, които стават по-плътни, искрени и освободени и това е причината за бъдещата му изложба в Англия – но той можеше да излети направо за Берлин и там да търси интересни типажи – още повече, че ОСНОВНАТА му цел е срещата с неговия брат Дани за изясняването на отношенията им.

5. Филмът “18 % сиво“ разчита основно на славата на романа и харизмата на Руши Виденлиев.

Признавам, Руши е талантлив и поливалентен , лицето му е единствено подходящото за това смело начинание, с красивата си тъжна усмивка, уморения си поглед и топлотата на  изказа, той изнася спектакъла на плещите си.

Опасявам се само от едно - режисьорите ни да не почнат да го експлоатират в същата насока и постепенно след още няколко подобни изяви – сещам се за „Снимка с Юки“(2019) на Лъчезар Аврамов, той да се изчерпи.

Не мога да кажа същото за художествено – артистичната защита на останалите образи.

Доля Гавански прави похвални  усилия да изгради пълноценен и стойностен персонаж. Нейните усилия дават частичен резултат – нужни са повече време, място и конфликтни ситуации, за да доизгради своята Стела.

Самуел Финци е безкрайно обаятелен и талантлив актьор, но тук е просто „копие под индиго“ от „Хълмът на боровинките“ (2001) на Александър Морфов, скучен и узнаваем, като за резоньорска роля.

От чуждестранното присъствие ми допадна най – вече Рон Кук – английският алкохолик, срещнал Зак на плажа – с точна, премерена, въздействена интерпретация.

Силата на филма я откривам другаде – в безупречната и пълна с настроение визия на Ненад Бороевич и в деликатната, но запомняща се партитура на проф. Виктор Чучков - баща.

Дали това е достатъчно за крайния успех на филма – нека всеки, който го гледа, прецени сам.

Аз уважавам усилието на Чучков - син след „Тилт“ (2011) да направи следващия си голям спектакъл –  за финансирането му помагат фондове от Северна Македония, Сърбия, Белгия, БНТ, НФЦ, с който да пробие на европейския пазар.

Резултатът – поне за мен е 6/10.

Не искам да съм лош пророк, но в този си вид „18% сиво“ не е нито и само фестивален, още по-малко пък типично зрителски филм.

А със своя кентавров облик мисията му става още по-трудна,въпреки че накрая и той ще акостира в късните часове, за да запълва програмата  на някоя телевизия в Сърбия, Белгия или Германия…

 

„18 % сиво“, 2020, по романа на Захари Карабашлиев, реж.Виктор Чучков -син,110 мин., продукция на „Чучковбрадърс“

 

Добавете коментар


Защитен код
Обнови

  • В ТЪРСЕНЕ НА ИСТИНАТА

    „Невидимата искра на Възраждането“

    Тази книга описва малко известни и изключително любопитни факти, нишката на разказа често минава граници и прескача в различни държави. Имена, известни ни от чуждата литература и история се оказват в неочаквани връзки с българи и няма никакво съмнение, че всички подеми, случили се в Европа и Азия са резонирали силно и у нас.

     
  • КЛАСИКА

    30-те най-добри книги според французите

    Класацията е на френския вестник “Le Monde” от 2013 г. Литературни експерти са селектирали 200 заглавия, а списъкът с първите сто е формиран след избор на десетки хиляди читатели. Представяме ви първите 30.

     

„Талант, който не се мени, не се движи и обновява, тлее и загива.“

Леон Даниел, български театрален режисьор, роден на 17 февруари преди 93 години

Анкета

Гледате ли българско кино?

Да, с удоволствие - 32.3%
Да, с познавателна цел - 19.4%
Не, слабо е - 45.2%

„Толкин” на Дом Карукоски (ревю)

 

Пиршество за почитателите на английското кино.

"Пътуване до Хавай" на Хесус дел Серо (ревю)

От същата "серия" е и "Пътуване с татко" (2016) на Анка Мируна Лазареску - отново за бягството отвъд Желязната завеса и за трагичните последици от връщането пак зад нея.

"Смъртта на Сталин" на Армандо Янучи (ревю)

И дано повече хора осъзнаят, че най-верният сателит на Русия - България, се е ръководила единствено по този модел.

"Посмъртна изповед" е антибиотик срещу носталгията по тоталитарното общество

Преживяното от Денчо Знеполски е разказано така, както нормалният човек просто не може да си го представи и в най-развинтеното свое въображение.

Наръчник на оптимиста или защо „Паразит“ взе главните „Оскар”-и

Лентата взе наградата за най-добър международен филм не само защото е вещо направена и впечатляваща за гледане, но и тъй като основният й конкурент се казваше „Болка и величие“.

За романа „18 % сиво“ и неговата екранна интерпретация

Филмът “ разчита основно на славата на книгата и харизмата на Руши Виденлиев.