„Светлина, повече светлина!”

Й. В. Гьоте

 

 

АНИТА КОЛАРОВА

Има ли нещо по-красиво от вярата в чудесата? Тази способност, която ни прави по -добри, закодирана само у някои от нас, в мечтателите, не може да не подлежи на възпитание, тъй както на възпитание подлежат и чувствата  („Възпитание на чувствата” - Г. Флобер), без които вярата в чудесата би била невъзможна. С тази вяра човек се чувства пълноценен от най-ранно детство, когато навън бушува зимната стихия, а малкото дете заспива с красивата приказка за чудесата. С вярата в чудесата човек не само се различава от животинския свят, но и укрепва своите емоции, надежди, стремления и съпротивителни сили за срещата с реалния живот, която често е дълбоко драматичен и дори трагичен сблъсък .

Книгата „Поеми на светлината” - избрани стихове на Лучиан Блага в превод на известния наш преводач Огнян Стамболиев в поредицата “Поетичен атлас” на издателство „Авангард принт”, се открива със стегнат, но достатъчно богат и аналитичен предговор от преводача. Лучиан Блага (1895 – 1961), наричан „бащата на модерната румънска лирика”, поет, драматург, публицист, преводач и философ, един от най-ярките европейски писатели на 20 век, е роден в красиво трансилванско село с име на сълза, Ланкрам - от „лакрима”. Той завършва институт по теология и педагогика в Сибиу, получава докторска степен във Виена, чете курс по философия на културата като университетски преподавател и член на Румънската академия, стъпва и на дипломатическото поприще.

Внимателният читател ще открие една важна особеност в заглавието. Бих казала, че това не са „поеми ЗА светлината” като космическа субстанция, а „поеми НА светлината” - директно превъплъщение на прекрасното от естетическа гледна точка, което я прави част от чудесата на света.

Подбирайки най-доброто от сборници като „Поеми на светлината (1919) - „дебютен връх в световната пантеистична и символистична лирика” , „Стъпките на пророка” (1921), „Великият преход” (1924), „Възхвала на съня” (1929), „На водораздела” (1933), „Дворецът на копненията” (1938)  и „Неподозирани стъпала” (1943), общо 103 стихотворения, преводачът Огнян Стамболиев изгражда едно монолитно цяло, композиция, звучаща като могъщата симфония на самия живот, акцентирайки върху естетическото кредо на Блага: опазване на чудесата - задача трудна, дори непосилна за нашето съвремие. Защото не става дума за множащите се чудеса на съвременната научно - техническа мисъл. На първо място в книгата се откроява емблематичното стихотворение „Венеца с чудесата на света не мога да прекърша”. Става дума за крехките и раними чудеса, чието опазване (дори с дъх!) е нравствен императив на човека. Опозиционно разположени , двете части на това великолепно стихотворение са илюстрация на схващанията на поета за двата вида светлина. Едната той нарича „светлината людска”, което означава, че тя е чужда, студена, отблъскваща. Другата е „светлината своя” тоест близка, скъпа, разбираема, благородна. Първата убива, отнема, зачерква, руши:

„Тъй лесно светлината людска/ убива непроницаемата тайна”

Втората е, която „умножава тайните на света”: „Венеца с чудесата на света аз не прекършвам / и не убивам никога с дъха си тайните, които пътьом срещам”. А кои са чудесата, тайните, срещите с възвишеното по пътя на човека? Нима не са цветята, очите, устните, любовта, дори „гробниците хладни”? Нима не е целият пъстър свят от Сътворението насам? Читателят трябва да разкодира съдържанието на „гробниците хладни”, да стане като преводача съавтор. И ето, фантазията вижда запалена с нечисти намерения свещ в храм, потънал в „непроницаемата тайна на глъбините мрачни”. „Такава свещ е недостойна и оскверняваща, тя е „светлината людска”, чужда на поетовата душа. А душата е често срещащ се персонаж в поетиката на Бала. Тя е много важна за тялото. „Докато душата стои изправена, държи тялото си високо и не позволява на годините да го засегнат” - пише Никос Казандзакис в „Последното изкушение” .

Влюбеността е чудото, което пришива криле на влюбения поет. При вида на любимата цялото му същество се преизпълва „със светлината своя”, умножава „тайните на света”, украсява „зората мрачна” с „тръпки силни”.

„Светлината” е второто стихотворение в композицията, което ни подава златното ключе, за да открием, благодарение на безкрайната му виталност, пълнокръвието на мирозданието:

Небитието се мятало в агония,

когато сам от мрака се появил

Създателят и възвестил:

„Нека да бъде светлина!

                                 „Светлината”

 

А как стои темата за светлината у Пенчо Славейков, основоположник на модерната българска лирика? Загубил слуха си, Бетховен ридае пред пианото: “За мене всичко свършено е вече./ Слепецът няма слънцето да види” (”Cis mol”).

При Пенчо Славейков копнежът, превърнат в светлина, помръква заедно с трагичното разкъсване на бляна. С това се обяснява огромният песимизъм на персонажите му във философско- нравствените му творби. Шели, Микеланджело са жадуващи за светлина. В „Симфония на безнадеждността” Прометей стоически понася непосилни мъки с гордото съзнание, че е осветил „човешкий тъмен дух”. Единствено катарзисът укротява страстите им и дава смисъл на по-нататъшната борба, както е и у Лучиан Блага. Общото между двата колоса е влиянието на немската идеалистическа философия, на Кант и Ницше, както и на българския и румънския фолклор. При Блага - на тъжните народни песни, наричани „дойни”. Разбира се има и различия. Струва ми се, че Пенчо Славейков е по-мрачен, Блага, който също не е чужд на тъгата, на мислите за смъртта в по-зряла възраст, остава някак си по-витален. Понякога дори е еретичен:

„Подобно еретик умувам и се питам: отгде ли Раят получава светлина?

И се досещам: адът с пламъци го осветява”.

Невероятни метафори, обагрени с цветовете на земните чудеса, внушават пантеизма на поета и силата на светлината да прогонва мрака:

Червени лози,

зелени лози задушават къщите с ластарите си, мощни

и жилави като пипала на октоподи,

сграбчили здраво плячката.

 

Току-що изгряло ,

слънцето измива в морето кръвта от стрелите си,

с които е проболо нощта ,

тъй както се пробожда звяр.

 

                                       “Край морето”

Светлината присъства навсякъде в поемите на Блага, дори когато самата дума не се споменава. Тя е в „След бурята”, „Сребърни криле”, „Епитафия”, „Градове, архипелази, океани” и много други Огнян Стамболиев майсторски напипва ритъма, мелодиката, отдава му се да преведе ярко афористичния стил.

Част от сливането със света, с Вселената, е любовта. Косите на любимата, надвесени над лирическия аз, са воал, който превръща в „чаровна тайна цялата земя”  (”Косите ти”). Самата тя е „млада магьосница”, чието тяло „пламти като клада в ръцете ми” („Ние и земята”), очите на любимата са „сянка не видели/ ни веднъж” (”Пролет”), тя е способна да подпали кръвта : „Замайващата ти усмивка/ разбуди в мен мравуняци от страсти” (”Нощ”). „Ръцете ти”, „Ева” , „Израстват спомените”, „Вечност” и др.са шедьоври.

Запомнящ се образ в поезията на Лучиан Блага е играещият човек -”homo ludres”. В „Как искам да играя” виталността го довежда до истинско прозрение: Човек трябва да е свободен и разкрепостен. Едва тогава сам Бог в човешката му сърцевина би могъл също да се почувства свободен:

„Как искам да играя,

/ тъй както никога не съм играл”

И сред талази от ярка светлина,

пронизан от незнаен порив,

да затанцувам страстно, лудо!

Тогава дъх да си поеме Господ в мен

и вече да не казва,

че е „роб в тъмница” !

Играещият човек трябва да намери своето заслужено място до мислещия човек и до произвеждащия човек /homo sapiens, homo faber/, защото играта има съществена функция в човешкото развитие. Немалка роля имат и мечтите.

В афористичното стихотворение „Мечтателят” паячето се мята неспокойно, лъчите на луната са смутили неговия сън: “Защо се мята?/ Сънува, че лъчите/ са нишки от неговата мрежа./ Опитва се сега/ по тези нишки/ да стигне до небето./ Засилва се храбрецът,/ нагоре устремен.” Но поетът, спомняйки си навярно бедния идалго Дон Кихот, въздъхва: „Как се страхувам /да не падне/ малкият мечтател…”

Много размисли са посветени на творческия процес: „Кое ще се превърне в стих - отдавна зная!/ това, което в паметта ти / след горенето би оцеляло” (”Алхимия”).

Раждането на поезията е едно от чудесата на света, които се нуждаят от грижи, а трябва и да имаш нужните сетива: „Аз всекидневно правя преводи./ На родния език превеждам песните,/ които моето сърце ми шепне/ на собствения си език.” („Стихотворец”).

Това са, казано на най-прост език, чудесата, за които се говори в тези размисли. Искам да посоча накрая, че книгата е обогатена от четири есета и избрани мисли. Пред нас е Мирозданието, лирически и философски преосмислено и преоткрито с цялата си красота. То ни дава повод да вярваме във Вечността на вселенския разум и красотата.  И всичко това пресътворено  вдъхновено, майсторски от преводача.

 

Лучиан Блага.  “Поеми на светлината”. Огнян Стамболиев, предговор, подбор, превод. ” Авангард принт”

 

Добавете коментар


Защитен код
Обнови

  • В ТЪРСЕНЕ НА ИСТИНАТА

    „Невидимата искра на Възраждането“

    Тази книга описва малко известни и изключително любопитни факти, нишката на разказа често минава граници и прескача в различни държави. Имена, известни ни от чуждата литература и история се оказват в неочаквани връзки с българи и няма никакво съмнение, че всички подеми, случили се в Европа и Азия са резонирали силно и у нас.

     
  • КЛАСИКА

    30-те най-добри книги според французите

    Класацията е на френския вестник “Le Monde” от 2013 г. Литературни експерти са селектирали 200 заглавия, а списъкът с първите сто е формиран след избор на десетки хиляди читатели. Представяме ви първите 30.

     
  • ГЕНИЙ

    Що за човек е бил Бетовен?

    Какъв е бил като човек? Защо оглушава и как композира след това? И коя е жената, станала известна като неговата "безсмъртна любима"? Разказваме за великия композитор по повод годишнината от рождението му.

  • ПРЕДУПРЕЖДЕНИЕ

    Елин Пелин - "Напаст Божия"

    Бог не е милостив - не молете му се! Нека като жабите, кога им пресъхне блатото - да прокълнем и да умрем!

„Всеки път, когато една жена се изправи и се застъпи за себе си, без да го знае, тя се застъпва за всички жени."

Мая Анджелоу, американска писателка и драматург, родена на 4 април преди 92 години

Анкета

В пандемията купувате ли книги онлайн?

„Толкин” на Дом Карукоски (ревю)

 

Пиршество за почитателите на английското кино.

"Пътуване до Хавай" на Хесус дел Серо (ревю)

От същата "серия" е и "Пътуване с татко" (2016) на Анка Мируна Лазареску - отново за бягството отвъд Желязната завеса и за трагичните последици от връщането пак зад нея.

"Смъртта на Сталин" на Армандо Янучи (ревю)

И дано повече хора осъзнаят, че най-верният сателит на Русия - България, се е ръководила единствено по този модел.

Да останеш човек извън играта

Филмът „Извън играта“ е не е сълзлива история за опитите на един съкрушен човек да се пребори с алкохолната си зависимост и разпада на брака и семейството си.  Не е и приказка за трудния път към успеха със стоп кадър от извоювания заслужен  триумф.

„Живот на една гара“ –  анатомия на самотата и страха

Романът следва  модела на знаменити световни романи, решени като философски есета - притчи: „Процесът“ на Франц Кафка, „Чумата“ от Албер Камю, „Погнусата“ от Жан-Пол Сартр, пиесата „Носорозите“ на Йожен Йонеско.

„Останалото е пепел“ - драматична история с универсално звучене

 

Филм с такъв скромен бюджет – 300 000 лева,  все пак звучи автентично като визия.