БОРИСЛАВ ГЪРДЕВ

След толкова много чакане и изчетена  информация успях да гледам последния филм на Мартин Скорсезе. Не крия, че се притеснявах от продължителността му – 209 минути, чудех се дали ще ме впечатли и завладее или ще ме остави хладно безразличен.

„Ирландецът“ е наистина опус магнум за постановчика, най-доброто, което може да предложи в момента, епос, който те пленява и те кара да го следиш с вълнение и напрегнато внимание. Той не е скован и протяжен като „Казино“ (1995), нито толкова многословен като „Добри момчета“ (1990). По-скоро продължава търсенията на Скорсезе от „От другата страна“ (2006), с който съвсем заслужено през 2007 г. спечели и „Оскар“ за режисура. И това е логично, тъй като сценарист е отново Стивън Зейлиън, написал драматургичната основа, базирайки се на книгата „Чух , че боядисваш къщи“ (2004 - 2016)на Чарлз Бранд.

Мартин Скорсезе със сигурност е гледал „Хофа“ (1992) на Дани де Вито и си е дал сметка какво е постигнал неговия колега, особено при разкриване в дълбочина образа на харизматичния профсъюзен лидер на превозвачите, изигран с изключителна сила и убедителност от Джак Никълсън.

И все пак упорито е търсел своята гледна точка на събитията, разиграли се в САЩ от избирането на Кенеди за президент – станало с активното съдействие на Хофа, до бомбардирането на сърбите в Косово, маркиращо края на живота на Франк Шийран.

Всъщност хрониката на епохата ни е поднесена безстрастно и обективно от малкия екран, като в случая не са необходими компютърни фокуси и ефекти, с които ни впечатли преди четвърт век Робърт Земекис във „Форест Гъмп“.

Постановчикът държи на точното и вярно пресъздаване на времето до най-малкия детайл, течащото по телевизионните приемници е необходимото допълнение на случващото се в подземния свят, но е и знак за симбиозата между политиката и престъпността , затова че през последните четири десетилетия Америка е в плен на лъжата, насилието и тежкото преодоляване на комплекси и вини, с които младите днес много трудно  се борят.

При цялата пищност и мащабност на постановката „Ирландецът“ е всъщност монодрама.

Той е портрет и дисекция на психологията и съдбата на един редови американец, превърнал се от обикновен шофьор, разнасящ месо до майстор килър, специалист по специални поръчки, до дясната ръка на могъщ профсъюзен бос, когото боготвори и който впоследствие по препоръка на своя ментор и наставник Ръсел Буфалино – Джо Пеши, все пак ще трябва да премахне – делово, бързо, без да оставя следи и без да си признае за извършеното престъпление на 30 юли 1975 г.

Ще отбележа само, че в „Ирландецът“ убийствата на екран са пренебрежимо малко,като в типичния за Скорсезе стил те са представени с нужната точност, но регистраторски сухо и без търсен самоцелен ефект.

„Ирландецът“ е филм за едно невъзможно приятелство между Шийран и Хофа, пожертвано в името на необходимата за мафията и профсъюза целесъобразност, за непризнатото престъпление и съответно за неслучилото се изкупление.

Ако трябва да бъда искрен ще призная, че сцените и епизодите от 60-70-те години на миналия век ми бе интересно да проследя най-вече , за да установя колко правдиво и сочно  се претворяват, тъй като и аз съм им съвременник, но много по-любопитно ми бе да проследя съдбата на Франк след това, когато овдовява, четирите му дъщери го напускат, а той, излязъл от затвора след 20-годишна присъда, стоически преживява сам, болен, с разтреперани крака, две патерици и впоследствие на инвалидна количка – бледа и тъжна сянка на една отминала, славна и престъпна епоха, която се стопява пред очите ни.

А финалната сцена, в която малко преди Рождество Христово моли изповядалия го свещеник да остави вратата притворена, направо ме просълзи.

Сетих се за края на друга прочута гангстерска сага – „Имало едно време в Америка“(1984) на Серджо Леоне, в който отново Де Ниро казваше „сбогом“ на своя необикновен живот, кикотейки се гротескно в китайската пушалня за опиум…

Повечето критици, писали за „Ирландецът“ , го признават за шедьовър.

За мен той също е такъв, най-малкото защото отговаря на класическите изисквания за образцова творба – майсторски написан сценарий, сериозна и отговорна работа на главните продуценти Де Ниро и Скорсезе, блестяща операторска работа на Родриго Прието, умело поднесена музикална партитура от Роби Робъртсън и наистина безупречен монтаж на Телма Шунмейкър.

Не знам колко „Оскар“-а ще получи „Ирландецът“, но съм уверен, че за монтаж го заслужава без конкуренция – как се обработва такъв огромен като количество материал, а след това се и сглобява, за да се получи интересен и завладяващ филм, въпреки стряскащата му продължителност.

Не искам да пея излишни дитирамби за актьорските изяви, но ще отбележа, че кастингът е наистина на завидня висота.

Ще маркирам с удоволствие както по-незначителните, но все пак ярко поднесени образи, които изграждат Боби Канавале – Феликс  Ди Тулио, Харви Кайтел – Анжело Бруно, Ана Пакуин – Пеги Шийран и Стивън Греъм – Антъни Провенцано, така и големите изненади, поднасени от Рей Романо – Бил Буфалино, Даша Поланко – медицинската сестра на Шийран и особено Джо Пеши, завърнал се от пенсия, за да експонира монолитния персонаж на  Ръсел Буфалино. Над всички са, разбира се, Ал Пачино и Робърт де Ниро.

Пачино извайва с плам, устрем и демоничен блясък амбивалентния, но толкова впечатляващ образ на Джими Хофа – още кънтят в главата ми неговите призиви към работниците да се борят с едрия бизнес чрез „Солидарност, солидарност, солидарност!“ и Робърт Де Ниро, който дочаква да създаде следващата си достатъчно обемна, значима, конгениална роля на Франк, която изработва с присъщото му търпение и перфекционизъм, напомняща за най- добрите му дни, когато ни пленяваше с поредица шедьоври като „Кръстникът 2“ (1974), „Шофьор на такси“ (1976), “Имало едно време в Америка“ (1984),„Недосегаемите“ (1987), „Добри момчета“ (1990), „Джаки Браун“ (1997) , „Добрият пастир“ (2006), „Комикът“ (2017)…

Що се отнася до Скорсезе, „Ирландецът“ е успешно взет пореден изпит по творческа зрелост.

След него вече по-спокойно  ще чакам следващите му предизвикателства – „Следобедно шоу със SCTV“ и „Убийците на цветната луна“…

 „Ирландецът“, 2019, 209 мин., реж. и прод. Мартин Скорсезе, NETFLIX

 

Добавете коментар


Защитен код
Обнови

  • БЕЛЕЗНИЦИ

    Седем години затвор за две страници текст

    В знак на солидарност с журналистката и редакторка в "Радио Свобода", обвинена в тероризъм, Светлана Прокопиева много руски медии днес препечатаха този текст.

     
  • НОВА КНИГА

    „Невидимата искра на Възраждането“

    Тази книга описва малко известни и изключително любопитни факти, нишката на разказа често минава граници и прескача в различни държави. Имена, известни ни от чуждата литература и история се оказват в неочаквани връзки с българи и няма никакво съмнение, че всички подеми, случили се в Европа и Азия са резонирали силно и у нас.

     
  • КЛАСИКА

    30-те най-добри книги според французите

    Класацията е на френския вестник “Le Monde” от 2013 г. Литературни експерти са селектирали 200 заглавия, а списъкът с първите сто е формиран след избор на десетки хиляди читатели. Представяме ви първите 30.

     

„Животът е толкова прелестно заклинание, че всеки търси начин да го развали.“

Емили Дикинсън, американска поетеса, родена на 10 декември преди 189 години

Анкета

Готови ли сте да направите нещо безвъзмездно за обществото?

„Толкин” на Дом Карукоски (ревю)

 

Пиршество за почитателите на английското кино.

"Пътуване до Хавай" на Хесус дел Серо (ревю)

От същата "серия" е и "Пътуване с татко" (2016) на Анка Мируна Лазареску - отново за бягството отвъд Желязната завеса и за трагичните последици от връщането пак зад нея.

"Смъртта на Сталин" на Армандо Янучи (ревю)

И дано повече хора осъзнаят, че най-верният сателит на Русия - България, се е ръководила единствено по този модел.

Филип Димитров и неговата визия на българската християнска история

 

„Братя“ е приятно изживяване и празник на духа.

Да не забравяме, че и ние не сме учили или чели „Под игото” в оригинал

Понеже не идеите са важни, а общото патриотично послание, затова и езикът на Вазов става свещен и неприкосновен.

Когато автор и преводач стоят един до друг

За преводаческото изкуство на Огнян Стамболиев.