ДАМЯН ДАМЯНОВ, „Фейсбук”

Докато пиша този текст, поглеждам към стената насреща ми. Там, вдясно от библиотеката, висят две рамки, приютили двойка темперни илюстрации от художника Любен Зидаров. В едната, на преден план са нарисувани фигурите на млад строен мъж и баба с квадратна пропорция на тялото. В протегнатата си ръка забрадената старица държи картоф. Мъжът го разглежда през очила, които е доближил към картофа, подобно на лупа. Какво ли иска да покаже старата жена на младия мъж? Какво ли вижда той?

Не, в този текст няма да говоря за артистичните и пластични качества на творбите на Зидаров, нито ще възхвалявам илюстрациите, отприщили бесове и оголили зъбите на фейсбук племето. Субективната оценка за творчеството му ще запазя за себе си.

Ще ми се да обърна внимание на нещо много по-важно.

Илюстрациите на Любен Зидаров станаха повод да видим отблизо най-противното, най-мъгълското лице на местното разбиране за демокрация – зле употребената свобода да изразиш личното си, често некомпетентно мнение. Смятам, че слуховете за смъртта на свободата на словото в България са силно преувеличени. Поне що се отнася до социалните мрежи, които все повече ми приличат на онези безрадостни пустини, където побеснели тълпи наказват сънародниците си за едно или друго, убивайки ги с камъни. Свободата да изразиш мнение е едно от най-важните достижения на цивилизацията, но културата с която го правиш, би трябвало да е не по-малко важна. Освен свободата на лично мнение, демократичната доктрина донесе нещо, което сякаш вече три десетилетия не можем да оценим. Избор. За разлика от света на Оруел, в който съществуват само цигари „Победа“, джин „Победа“, и т.н., днес ние можем да избираме от практически неограничен асортимент и от книги. Когато не харесвам нещо, бих могъл просто да избера друго, наместо да го демонизирам или да се вайкам, че нещо сакрално е „опорочено, омърсено и, о, боже, - подменено“.

В декларациите, които парират всякакъв дебат особено нелепи са страховете, че видиш ли, тези илюстрации щели да насадят на децата същите травми, каквито и „ние сме имали“. Сериозно? А не ви ли е страх, например, че същите тези деца се учат да четат на улицата и в трамвая, спелувайки буквите К, У и Р, да кажем? Няма да споменавам чалгата в цялата й мимикрия в поп и хип-хоп култура и способността й да избуява от всеки екран.

Кога, чудя се, отприщихме този наш свещен език, който така умело и сластно използваме за да рушим и ругаем подобно на варварите, прегазили античните култури на Стария континент? Кога изгубихме уважението един към друг, към труда на другия, особено към този, вложил години в професионалното си развитие? Всеки ден се упражнявам в търпението по Марк-Аврелиевски да устоявам на непрофесионални коментари от хора, които не зачитат опита ми (който макар немалък, е значително по-скромен от този Л.З.), вложените години в натрупвания, образование, докторска степен, преподавателска дейност, публикувани статии и хилядите реализирани проекти. Чудя се кога изгубихме мярката и започнахме да изливаме злобата, с чиято енергия можем да захраним поне една електроцентарала над професионалния труд и след футболните съдии, които наричаме „вие знаете как“, наред идват „цапачите, от които едно дете на 4 рисува по-добре“. Не знам какви са хората, които си позволяват подобен грозен език. Със сигурност не са творци. Със сигурност не са хора, които разбират метафизиката на артистичното битие.

Колкото до някои "инфлуенсъри", извоювали си този етикет предимно с крясъците си по всяка възможна тема и подпалващи с нова сила публичното обругаване - уверен съм, че след време резонансът на тези камертончета ще отшуми и историята заслужено ще ги забрави.

Поглеждам пак към стената. Бабата от илюстрацията показва голям картоф на мъжа. Той го оглежда критично, вероятно го вижда по различен начин от бабата, която му показва цяла нива, пълна изба, охолна зима, а не просто голям, мръсен картоф. Защото „красотата е в окото на гледащия“. А това е най-прекрасният и най-опасен постулат в либералния свят.

 

Добавете коментар


Защитен код
Обнови

  • ПАРОДИЯ

    "Жив е все още"

    На една страна евро банкноти,

    на друга метнал пищов злодеят

    и там, на пода, дамски кюлоти

    издайно в мрака едва белеят.

  • КЛАСАЦИЯ

    10-те най-добри филма на XXI век, които вече са класика

    BBC Culture не приемат тезата за тоталната филмова суша и се допитват до 177 кинокритици от различни страни кои са 10-те заглавия, създадени от 2000 г. до днес, които ще останат в киноисторията.

     
  • В ТЪРСЕНЕ НА ИСТИНАТА

    „Невидимата искра на Възраждането“

    Тази книга описва малко известни и изключително любопитни факти, нишката на разказа често минава граници и прескача в различни държави. Имена, известни ни от чуждата литература и история се оказват в неочаквани връзки с българи и няма никакво съмнение, че всички подеми, случили се в Европа и Азия са резонирали силно и у нас.

     
  • БЕЗПОДОБНИЯ

    „Масонската ложа и братството на Левски”

    Делото и животът  на Апостола на българската свободата винаги са будили интерес. 

     
  • КЛАСИКА

    30-те най-добри книги според французите

    Класацията е на френския вестник “Le Monde” от 2013 г. Литературни експерти са селектирали 200 заглавия, а списъкът с първите сто е формиран след избор на десетки хиляди читатели. Представяме ви първите 30.

     

„Осмивай този, който заслужава, но не от свое, от обществено гледище.”

Райко Алексиев, художник, карикатурист и фейлетонист, роден 7 март преди 128 години

Анкета

"Туитър" наруши ли свободата на словото, като блокира Тръмп?

Да - 65%
Не - 35%
Не мога да преценя - 0%

„Толкин” на Дом Карукоски (ревю)

 

Пиршество за почитателите на английското кино.

"Пътуване до Хавай" на Хесус дел Серо (ревю)

От същата "серия" е и "Пътуване с татко" (2016) на Анка Мируна Лазареску - отново за бягството отвъд Желязната завеса и за трагичните последици от връщането пак зад нея.

"Смъртта на Сталин" на Армандо Янучи (ревю)

И дано повече хора осъзнаят, че най-верният сателит на Русия - България, се е ръководила единствено по този модел.

"Борат 2" – феминистка приказка

 

 

Най-очевидният, но съвсем не единствен прочит е, че филмът е политическа сатира.

За опашката, кандидат-президента и вечната ни орис

 

 

Опашката“ (2021) е писан седем години. Замислен и реализиран е преди пандемията и звучи като дистопия.

За новините по света и хората

 

Филмът „Новини от света“ е немислим без Том Ханкс, който, остарявайки, става все по-добър, а неговите персонажи вече се изпипват филигранно и детайлно като за световно изложение.