БОРИСЛАВ ГЪРДЕВ

Признавам си – след гледането на „Имало едно време …в Холивуд“ (2019) бях доста объркан. Трябваше ми време, за да събера мислите си и систематизирам своите впечатления. За да бъда обективен и точен. Защото – все пак става дума за Куентин Тарантино.

Дебело подчертавам – това не е филм за бандата на Чарлс Менсън, нито за трагедията на Роман Полански и Шарън Тейт. Поне това са проумели дистрибуторите и изтеглиха премиерната му дата в САЩ за 22 юли, а не за 9 август, когато се навършват 50 години от трагедията.

В противен случай филмът би бил възприет като провокация и дори като закачка с жертвите.

А не бива. Все пак Полански – дори и на 86 години – е  още жив. Друг е въпросът как ще реагира, след като види филма на Тарантино.

Куентин Тарантино пише сценария четири години по действителен случай – при това шумен, световно известен. Но той в никакъв случай не е документална възстановка на събитията, а по-скоро е негова версия,  в стила на Роалд Дал – „с неочакван край“. При което почиващата на реални събития сага органически се прелива в страшна приказка – „Имало едно време…в Холивуд“.

В тази приказка главните герои са други – актьорът Рик Далтън и неговият дубльор Клиф Бут. За тях изобщо не може да се твърди, че са от каймака на Холивуд, въпреки че в биографията и творческата съдба на Далтън има прекалено много подозрителни общи черти с тази на Клинт Истууд – малката подробност е, че Клинт не е съсед на Полански и прави кариера в Италия пет години по-рано, ставайки звезда със спагети -уестърните на Серджо Леоне, а не на Серджо Корбучи.В добавка първият му голям военно-приключенски филм – „Където летят орлите“ (1968) на Питър Хънт е на много по-високо качество от евтините бутафории, в които се снима Далтън.

На мен ми бе интересно да проследя именно тяхното битие . Да открия, че Клиф Бут притежава своите качества и способности и е подминат от Съдбата,въпреки че напористо се стреми към Славата. Ще се катери по покрива на вилата, за да наблюдава пеещата съседка  Шарън Тейт и ще покаже урок по точно водене на юмручен бой на Брус Лий.

На финала именно Бут ще се разправи хладнокръвно с бандата на Менсън и благодарение на кръвожадния си питбул не само ще оцелее, но и ще стане герой, настанявайки се ранен  в линейката като звезда на нощта…

Рик Далтън е талантлив и чаровен актьор. Проблемът му е, че се снима във второкачествени уестърни и военно-приключенски екшъни , в пошли тв сериали, шоута и реклами.

Неговият потенциал е усетен от продуцента Марвин Блекс – Ал Пачино, който му осигурява незабравимото италианско лято на 1969 г., работата със Серджо Корбучи, известността и славата, но в Европа и годеницата – Лоренца Ицо – Франческа Капучи.

Какво го чака в родината му след това остава загадка – истината е, че на финала приятелят на Роман Полански – Войтех  Фриковски – Коста Ронин го кани на среднощно  гостуване при Шарън Тейт – Марго Роби, в отсъствието на Полански – Рафал Заверуча…

Точно този финал буди най-острите страсти и критики – вместо кървава баня и разрязан корем на Тейт, ние сме свидетели на плахото пристигане в обителта на големия режисьор от един току що вкусил  популярността актьор.

Наистина това е финал на принципа – „А какво би станало, ако…“

Признавам си – никак не харесвам подобни волни интерпретации, навремето бях много ядосан на Тарантино, че си позволи в „Гадни копилета“ да дава своя трактовка на атентата срещу Хитлер – станал в един малък френски кинотеатър, дори написах жлъчно ревю – „Бавният залез на Тарантино“…

А сега си давам сметка, че е негово право – след като разказва приказка – как ще интерпретира една толкова известна история.

Защо да не я изопачи и преиначи, ако изглежда достатъчно красиво и впечатляващо на кино?

Както всеки филм на Тарантино и този е парад на перфекционизъм, любовно обяснение към една отминала епоха с половинвековна давност, към която авторът храни нескривана обич, добре конструиран сюжет, интересни и забавни характери, творчески преосмисляне на опита на „Форест гъмп“ (1994) на Земекис, с преплитането на съдбите на измислено - обобщени и реални персонажи,впечатляваща операторска работа – Робърт Ричардсън, неотразим саундтрак, подбран от постановчика, прецизно пресъздаване на фактурата – от от киноранчото „Спенс“, през мексиканските ресторанти, имението „Плейбой“ на Хю Хефнър, до павилионите, в които се снимат култови уестърни и в които ставаме свидетели на един от най – покъртиотелните и ефективни дуети в съвременното кино между Леонардо Ди Каприо – Рик Далтън и чаровната  десетгодишна Джулия Бътърс – Труди и запомнящи се епизодични образи – независимо дали става дума за Брус Лий – Майк Мох, кинорежисьорът Ранди – Кърт Ръсел, Джеймс Стейси – Тимоти Олифант и дори демоничният Деймън Хериман – Чарлс Менсън…

Марго Роби придава чар и топлина на своята Шарън Тейт, която на екрана е искряща в своята непосредственост и сексапилност на прага на голямата си кариера, Ал Пачино е неотразим като застаряващ ветеран в кинобизнеса, Брад Пит е най-верният избор за ролята на Клиф Бум, безупречен професионалист, верен приятел и смел мъж, готов да се хвърли на борба с преследващите го опасности, докато Ди Каприо прави поредната си конгениална изява на вманиачена, разглезена и люшкаща се филмова звезда, на която все още й предстоят сериозни изяви и стълкновения, преди името й да се изпише с най- големи букви на всеки киноафиш…

При подобна рекапитулация ще стане ясно, че 161 минутната  продукция на Куентин Тарантино не е грандиозен провал, нито някакъв неочакван шедьовър. Просто именитият постановчик предлага своя пореден девети  опус - пастиш, направен с вкус и размах, за който предварително знае, че ще има публика и успех. Дали ще го харесаме или не е отделен въпрос.

Тарантино е вече институция, с която трябва да се съобразяваме. Както и да знаем, че с какъвто и шантав проект да се заеме, поднасяйки ни поредната си неочаквана и ексцентрична интерпретация, той ще работи внимателно, целенасочено и с впечатляващ професионализъм.

На какъвто са способни само най-големите. Такива като него.

 

„Имало едно време…в Холивуд“, 2019,161 минути, сц. и реж. Куентин Тарантино, “Сони пикчърс ентъртанмънт“

Добавете коментар


Защитен код
Обнови

  • В ТЪРСЕНЕ НА ИСТИНАТА

    „Невидимата искра на Възраждането“

    Тази книга описва малко известни и изключително любопитни факти, нишката на разказа често минава граници и прескача в различни държави. Имена, известни ни от чуждата литература и история се оказват в неочаквани връзки с българи и няма никакво съмнение, че всички подеми, случили се в Европа и Азия са резонирали силно и у нас.

     
  • КЛАСИКА

    30-те най-добри книги според французите

    Класацията е на френския вестник “Le Monde” от 2013 г. Литературни експерти са селектирали 200 заглавия, а списъкът с първите сто е формиран след избор на десетки хиляди читатели. Представяме ви първите 30.

     

„Пленяват ме хора, които могат да живеят без страх от последствията, да бъдат страстни без предпазливост, хора, които безумно мразят и обичат.”

Федерико Фелини, италиански режисьор, роден на 20 януари преди 100 години

Анкета

Гледате ли българско кино?

„Толкин” на Дом Карукоски (ревю)

 

Пиршество за почитателите на английското кино.

"Пътуване до Хавай" на Хесус дел Серо (ревю)

От същата "серия" е и "Пътуване с татко" (2016) на Анка Мируна Лазареску - отново за бягството отвъд Желязната завеса и за трагичните последици от връщането пак зад нея.

"Смъртта на Сталин" на Армандо Янучи (ревю)

И дано повече хора осъзнаят, че най-верният сателит на Русия - България, се е ръководила единствено по този модел.

По-добър ли е бил сексът при социализма?

Дали при социализма жените са имали по-добър секс? Да, убедена е американската етнографка Кристен Годсий. В своята книга, излязла през 2019 в Германия, тя обяснява защо. Годсий задава и други въпроси.

По следите на жените от кино „Роялъ“

Леа Коен е написала четивен, ярък, пъстроцветен роман. Добре конструиран и може би най-хомогенният в творчеството й.

Как умират демокрациите

 

Разпадът на демокрацията за повечето хора остава невидим, предупреждават Даниел Зиблат и Стивън Левицки.