ИВАН НИКОЛОВ, „Факел“

Една поетична книга – „Покаяние Господне” от Румен Леонидов ни хвърля в бездна от въпроси, защото в нея и покаянието, и Господ, са метафора на изтъняващите до скъсване нравствени опори на съвременния човек. Читателят внезапно попада в неочаквана стихия от идеи, в които словото разрушава досегашната си първична обвивка и литва в необята, за да се върне пременено в одежди, които по инерция ще възприемаме като неподходящи и смущаващи благоприличната естетика.

Естетиката като същност, моралът като философия, борбата като необходимост тук се сливат, разделят, противопоставят и разпадат,

за да се получи усещането за свръхестествен опит, неосъзнат, а може би и преднамерен, но зареден с толкова енергия,благочистива добронамереност и неприсъща широта, че човешките отношения, облъхнати от боговдъхновение и богопорицание красиво се извисяват или се сгромолясват върху коловоза на мумифицираните ни представи за добро и зло, за да ги разложат отвътре и да ги сътворят отново с повече плам и въображение.

От Омир и Хораций до Данте и Петрарка човешкото достолепие, мъжество и вдъхновение, както и възможността тези категории, да бъдат интерпретиране чрез словото, внушаваха определена, макар и облечена в различни костюми представа за действителност и творчество. Лудовико Ариосто без да блести с мисловната дълбочина на тяхната добросъвестност към предмета на изображение, успя да размести пластовете, времената и събитията и чрез своя „Орландо Фуриозо” да извае новият образ на Средновековието, образ, който не търпи рамките, догмите и наставленията свише.

Като чете „Покаяние Господне” читателят е провокиран да размърда изпадналата в дрямка негова мисъл и да поразтърка очите си. Тук няма начало, няма и край. Няма стихотворения, въпреки че формално те са налице в книгата, няма и лирически герой, който като пластелин да се превъплъщава в духовния образ на своя създател. Всичко това липсва. Всъщност, има го. Има го, но то е принудено да жонглира, върху руините на един цивилизационен модел, който вече е в разруха, но който упорито продължава да се държи като че все още е в младенческа възраст и ще живее до безкрайност.

Тази книга е талантлива заупокойна на досега съществуващите илюзорни представи за вечност и дълголетие. В нея почти хулиганската разкрепостеност и благородната добронамереност вървят ръка за ръка и преливат в библейските притчи и посланията Господни

грапавите мисли и нащърбената духовност на нашето време, белязано с особения знак на граничната епоха, в която съдбата е решила да живеем.

***

Румен Леонидов се самозаблуждава, като си мисли, че щом е взел като мая за творческия си замисъл няколко сакрални имена, библейски герои и религиозни светилища, превръща заглавието „Покаяние Господне” в панацея за хроничните нравствени болести на съвременния човек. Може би точно това заглавие ще вдъхнови обичащите да изглеждат дълбокомислени любителки на поезията. Те ще открият в тази книга съответстващи на интелектуалното им равнище духовни пластове и може би ще имат донякъде право. Но те ще останат завинаги на брега на истината на предложената тук поезия. Защото тази книга, противно на съкровения й замисъл , тръгва по съвсем различен коловоз. Авторът й на моменти стои стъписан пред собствената си неспособност да обуздае идеите, които го връхлитат,превъплътени в слова, изгряващи неведнъж самостоятелно и независимо от волята на създателя им. Точно в това е същностния код на тези стихотворения, ако е възможно изобщо да ги наречем стихотворения, защото те са безкраен наниз от изображения на взаимноизключващи се и взаимнодопълващи се географски, религиозни и духовни пространства.

Въпреки многопластовата тъкан, в която доминира и добронамереност, и смирение, от тези стихотворения струи неосъзнато, но категорично присъстващо неспокойствие. Авторът се е превъплътил в някакъв съвременен Ахасфер, който не може да си намери място. Той носи в себе си тревожният бацил на несъгласието с безметежното живуркане на посредствеността и бездарието.

Няма значение къде е лирическият герой. Дали е в Йерусалим или в Златолист. Това са само кодови названия на духовните спирки, от които започват истинските пътешествия, истинските срещи, разлъки, истинските радости, несрети и разочарования, но и истинското вдъхновение.

Авторът е господар и роб на собствените си видения, които чрез думите се превъплъщават в умишлено подхвърлена и недоизказана загадъчност, подминавана от него с небрежна артистичност.

***

Смирненски естетизира мечтата си за социална справедливост. Вутимски в „Tedium vitae” доказа, как творчеството и действителността взаимно се допълват. Вапцаров, без да подозира, чрез таланта си опроверга наивността на идеологизираната си вяра. Пеньо Пенев изболедува измамната романтика на соцреализма и се опита да изтръгне този плевел от лехата на естетиката.

Румен Леонидов от въображаемия амвон на Вярата разголва грехопадението, в което сме потънали и с което сме се сраснали. Богопочитането и Богоборчеството, потопени понякога в талантливо контролирана словесна стихийност, внушават усещането за опасностите, които ни дебнат отвсякъде.

В този смисъл ”Покаяние Господне” разчиства пътя за бунта на свободния човек, сътворил абсурдите на свободата. Тя е диагноза и опит за лечение на болести, които се раждат единствено на границата между две епохи.

Добавете коментар


Защитен код
Обнови

  • НОВА КНИГА

    „Невидимата искра на Възраждането“

    Тази книга описва малко известни и изключително любопитни факти, нишката на разказа често минава граници и прескача в различни държави. Имена, известни ни от чуждата литература и история се оказват в неочаквани връзки с българи и няма никакво съмнение, че всички подеми, случили се в Европа и Азия са резонирали силно и у нас.

     
  • ДИАГНОЗА

    България се изолира културно от Европа и света

    „Държавата и правителството успешно не забелязват болните проблеми, свързани с деградацията на европейските и национални ценности. Патриотизмът е подменен от агресивен и повърхностен национал-популизъм“, категорични са основателите на движение „Реформи в културата“.

     
  • КЛАСИКА

    30-те най-добри книги според французите

    Класацията е на френския вестник “Le Monde” от 2013 г. Литературни експерти са селектирали 200 заглавия, а списъкът с първите сто е формиран след избор на десетки хиляди читатели. Представяме ви първите 30.

     

„Красотата е банално качество у много жени. Същинското очарование идва от вътрешния пламък на личността.”

Димитър Димов, български писател, роден на 25 юни преди 110 години

Анкета

Колко често подарявате книга?

"Пътуване до Хавай" на Хесус дел Серо (ревю)

От същата "серия" е и "Пътуване с татко" (2016) на Анка Мируна Лазареску - отново за бягството отвъд Желязната завеса и за трагичните последици от връщането пак зад нея.

"Смъртта на Сталин" на Армандо Янучи (ревю)

И дано повече хора осъзнаят, че най-верният сателит на Русия - България, се е ръководила единствено по този модел.

"Първичното чувство за невинност" от Дана Григорча (ревю)

Дана Григорча има неоспорим талант да разказва истории, очевидно знае стотици, и то автентични, и ги разказва с носталгия, която българите отлично познаваме. 

„Лора, Яворов и аз” – завръщането в диалога

С изключителна прецизност и уважение към отминалото време и най-вече към личността на Дора, Петър Величков събира и подрежда изгубените частици от един пъзел, който може би никога няма да бъде подреден напълно.

Бунтът на свободния или абсурдите на свободата

Книгата е диагноза и опит за лечение на болести, които се раждат единствено на границата между две епохи.

Не е утопия киното да заеме място в образованието

 „Работя с деца, повечето от които дори не говорят добре български и са функционално неграмотни. И на тези деца аз  изведнъж  им пускам „Първият учебен ден“ на Жак Розие. Това за тях е културен и социален шок", казва учителят Даниел Симеонов,